В онзи ден всичко трябваше да бъде различно. Аз и Лука бяхме планирали спокоен уикенд на вилата — да запалим барбекюто, да поровим малко из лехите и просто да се полюшкаме в хамака. Но всички планове се разпаднаха в един миг, още щом прекрачих прага на къщата.

Както винаги първо отидох в кухнята, за да сложа вода на чай. И тогава пръстите ми докоснаха нещо, което веднага събуди тревога в мен — студения, влажен отвън чайник. Не го бях ползвала предния ден, тъкмо бяхме пристигнали. Почувствах познатото неприятно свиване в стомаха. Отворих шкафа с моята колекция чайове. Пакетчето от скъпия улун, донесен от последното ни пътуване, лежеше смачкано и почти празно.

— Лука — извиках, стараейки се гласът ми да не трепери. — Ти варил ли си чай последните дни?

Той влезе в кухнята с онази лека несигурност на човек, който рядко стъпва тук.

— Какъв чай? Не, разбира се. Тръгнахме в неделя веднага след обяда. Защо?

— Защото някой е сварил нашия чайник. И някой е изпил моя улун — казах, показвайки му опаковката.

Лука въздъхна тежко и разтри лице с ръка. Познавах този жест твърде добре — жестът на уморен миротворец, който не иска нов скандал.

— Мария, може мама да е минала? Да проветри, да поле цветята. И си е направила чай. Това са дреболии.

— Дреболии? — не издържах. — Лука, това не е за първи път! Помниш ли новия пакет кафе, който дори не успяхме да отворим? Беше наполовина празен. А новата ми градинска пейка? Откъде са онези драскотини, все едно някой я е търкал с пирон?

*

Отидох в хола, Лука след мен. Въздухът бе тежък, миришеше на прах и на чужди парфюми. Не на моите.

— Мама каза, че котката на съседите може да е… — промълви неуверено.

— Котката?! — почти извиках. — Котка, която отваря пакети кафе и си вари улун? Гениална котка!

Приближих се към новата пералня, купена преди само няколко седмици. Стоеше там като укор.

— И това е котката, така ли? Ползваме я внимателно, нова е. След три седмици — повредена. Техникът каза: „Запушване. Косми, някаква козина.“ Лука, ние имаме късокосмест хамстер! Откъде тази козина?!

Той мълчеше, вперен в пода. Виждах — беше му тежко, не искаше да заеме страна. Майка му, Анна-Мария, живееше в съседната къщичка, пет минути пеша. А за него тя беше почти светица. Вдовица, отгледала двама сина, а той — най-големият — носеше вечната вина към нея.

— Мария, моля те, успокой се — каза накрая. — Мама не е крадла. Може… малко да прекалява. Скучно ѝ е, влиза тук да се почувства полезна. Полее цветята, подреди… И си направи чай.

— Малко?! — кипях отвътре. — Лука, това е моят дом! Нашият дом! Трябва да се чувствам стопанка тук, а не охрана на склад, на който някой постоянно нещо взема! Не мога да се отпусна. Все гледам дали всичко е на мястото си, дали съм заключила… Какво заключване?! Майка ти със сигурност има резервен ключ!

Опита да ме прегърне, но се дръпнах. Опитите му да омекоти ситуацията ме ядосваха още повече.

*

— Добре, ще поговоря с нея — обеща той, гледайки ме със уморени очи. — Внимателно. Ще я помоля да почука, преди да влиза.

— Лука, тя живее тук, когато ни няма! — прошепнах. — Мирише… на чуждо. Аз не се чувствам в безопасност.

Тази вечер не направихме барбекю. Седяхме на масата в тежка, задушна тишина. А аз се чувствах чужда в собствения си дом. А за Лука бях не съпруга, а свадлива жена, която „напада“ бедната му, самотна майка.

В града се обадих на приятелката си, Олга.

— Е, твоята свекърва си е подарък от съдбата — въздъхна тя. — Знаеш ли какво правят много хора напоследък? Слагат скрити камери. Не да следят, а за контрол. „Умен дом.“

— Камера? Това е прекалено — засмях се нервно.

— Помисли. Иначе постоянно ще се караш с Лука, а той ще те смята за параноичка. Трябват ти доказателства. Силни.

Фразата „силни доказателства“ се запечата в съзнанието ми. И остана там.

Няколко дни по-късно поръчах малка камера във формата на пожарен датчик. Дискретна. Идеална.

В петък, докато пътувахме към вилата, имах чувството, че носим бомба.

Целия уикенд бях напрегната, а в неделя преди тръгване най-накрая я монтирах.

— Само да проверя дали не сме забравили нещо — казах и се втурнах по стълбите.

Ръцете ми трепереха, докато закрепвах устройството на тавана. Свързах го с приложението — картината беше ясна, остра.

Лука извика отдолу, че всичко е готово. Слязох, сякаш нищо не се е случило.

Не му казах и дума — не исках да го тревожа.

*

Първите дни минаха в странно напрежение. Проверявах приложението постоянно — и нищо. Празни стаи, тишина, никакво движение. Това ме успокояваше… и едновременно вбесяваше.

Докато в сряда, в 16:30, не получих известие:

Открито движение. Хол.

Сърцето ми замря.

Пуснах видеото.

Картината примигна… и се появи лицето на Анна-Мария.

Влезе през задната врата — с ключ. Знаеше точно къде какво се намира. Оправяше възглавници, надничаше във всеки ъгъл.

После отиде в кухнята.

Гледах как рови в шкафовете ми. Как взема скъпия ми мед, чайовете ми, как смачква опаковката от улуна, подушвайки аромата.

А после…

*

Извади от чантата си малко бяло шишенце. Наведе се над водния филтър и два пъти го напръска с някакъв разтвор.

Искаше ми се да крещя.

— Така е по-чисто… — промърмори. — Мария пак нищо не може.

След това започна да мие пода с моя кухненска кърпа. Тръшкаше тенджери, преподреждаше подправките по свой вкус.

И всичко това го коментираше с жлъчни забележки по мой адрес.

Когато си тръгна, изпитах само празнота. И един много студен, много трезвен шок.

Вечерта седнах на масата с лаптопа. Лука се върна от работа.

— Мария? Какво се е случило? — попита.

Не отговорих. Избутнах лаптопа към него. Натиснах „play“.

Първо гледаше без да реагира. После пребледня. Когато видя как майка му напръсква филтъра, потрепери. При обидите към мен затвори очи, сякаш го болеше.

А аз мълчах.

След края на видеото Лука ме погледна с ужас.

— Мария… аз… не знаех… Извинявай. Все я защитавах… срещу теб. Извинявай.

Скочи така рязко, че столът се плъзна назад.

*

— Отивам при нея. Веднага.

— Спокойно — спрях го. — Не става дума за война. А за граници.

Той се спря. Дишаше тежко.

Накрая кимна.

Тази нощ се върна късно, изтощен.

— Върна ключа — каза тихо. — Няма да влиза без покана вече. А онзи „специален разтвор“ бил просто глупост, не злоба. Но… ѝ казах всичко. Рязко.

Седна до мен.

— И… благодаря ти, че ми го показа. Знам, че те подведох.

Опарих глава на рамото му.

И за първи път от месеци почувствах спокойствие.