— Кога ще прехвърлиш собствеността на апартамента на Елиза? — гласът на Марта проряза тишината в кухнята като стъклен оскол. — Докога да чакаме? Момичето вече е на двайсет и пет, а още се влачи с мен!

Клара застина, чашата с недопития чай се вцепени в ръката ѝ. Напитката изстиваше, изпускайки последните струйки пара, а в гърдите ѝ растеше тежка, горчива маса. Тя гледаше Марта, нейните едри, зачервени от работа ръце, които нервно барабаняха по плота, и не вярваше на ушите си.

— Сериозно ли говорите? — прошепна Клара, опитвайки се да овладее треперенето в гласа си. — Предлагате ми да дам жилището си на дъщеря ви?

Марта се изправи, устните ѝ се изкривиха в презрителна усмивка.

— Да предлагам? Аз нареждам. — В гласа ѝ звънтя чиста стомана. — Семейството не е цирк, Клара. Истинското семейство се крепи на… взаимопомощ. Ти имаш два апартамента, а Елиза — само въздух!

Клара резко остави чашата в чинийката. Ясният звук проби въздуха като изстрел.

— Това е моето жилище, — произнесе тя отсечено, усещайки как гневът кипи в нея. — Купено преди да срещна вашия син. С моите собствени скромни пари — изкарани с труд и упорство.

— Ето! — Марта избухна, подскочи от стола като от пружина. — Мислиш само за себе си! Егоистка! Нямаш сърце! Трябва да помагаш, не да трупаш като хамстер имуществото си!

— Значи аз съм ви чужда, така ли? — каза ледено Клара, стискайки зъби. — Жена на вашия син, но пак никоя.

*

— Жената е прелетна птица, а сестрата остава завинаги! — изстреля Марта и веднага прехапа устна, сякаш осъзна, че се е издала.

Между тях увисна плътна, задушаваща тишина. След миг Клара тихо се засмя — пречупено, почти горчиво.

— Сега всичко е ясно.

Тя се приближи до прозореца. Слънцето блестеше ослепително, осветявайки кухнята до бяло. Отвън животът кипеше: хората бързаха, колите свиреха, чистачът метеше снега. Никой не подозираше, че точно тук, в този момент, се разпада нечий малък, крехък свят.

— Няма да дам апартамента, — каза твърдо Клара, без да се обръща. — На никого.

Марта мигна бързо, сякаш не вярваше.

— Аха така?! — изписка тя. — Значи си се омъжила за моя син, за да го измамиш, да го обереш, да заграбиш жилищата и да седиш върху тях като плъх върху злато?!

В този миг входната врата се отвори. Стъпки. Лука. Той влезе и хвърли поглед към двете жени: майка му — пурпурна от ярост, жена му — бледа, като вкаменена.

— Какво става тук? — попита той.

Марта веднага се хвърли към него, хвана го за ръката и заплака драматично:

— Сине, жена ти е скъперница! Не иска да помогне на сестра ти! Държи апартамента като куче на сено, а бедната Елиза страда!

Лука се намръщи. Погледът му премина между майка му и Клара. И тогава каза нещо, което никой не очакваше:

*

— Мамо, стига. Апартаментът на Клара е нейна работа. Точка.

Този вечер бе началото на дълбока пукнатина, която бавно, но сигурно започна да се разпространява в основата на техния брак. Клара дълго не можеше да се съвземе след думите на Марта. Ходеше из жилището, докосваше стените, книгите, мебелите — всичко, което сама бе избрала, ремонтирала, подредила. Това не беше просто дом — това бе доказателство за нейната независимост, резултат от години борба.

И ето че някой посегна към него, като към чужда вещ.

Лука се опитваше да я подкрепи. Прегръщаше я, шепнеше „Ние сме семейство“. Но в очите му се криеше тревога — сякаш в него се бореха два гласа: този на любимата му жена и този на майка му.

Няколко дни по-късно се случи нещо още по-странно. Клара се прибираше късно от работа. Лампата на стълбището бе изгоряла — коридорът тънеше в мрак. Когато стигна до своя етаж, тя застина: на изтривалката пред вратата седеше момиче. Слабо, ниско, с разрошена опашка и големи, тъжни очи.

— Вие ли сте Клара? — прошепна тя.
— Да. А ти си?
— Аз съм Елиза. Сестрата на Лука.

Вътре в Клара нещо се сви.

— Какво правиш тук?

Елиза се изправи, избърса неловко очите си.

— Аз… повече не мога да слушам мама. Тя ме тормози всеки ден, казва, че без апартамент съм никоя. Заповяда ми да дойда и да моля.

Клара мълчеше.

*

Клара се поколеба само за миг.

— Влез — каза тя тихо.

Елиза пристъпи бавно, сякаш влизаше в чужд свят. Не свали палтото си, само го хвана с двете ръце, сякаш ѝ даваше някаква защита.

Клара сложи чайник на котлона и седна срещу нея.

— Говори — каза меко, но категорично.

Елиза преглътна трудно.

— Мама… тя… — думите ѝ се късаха. — Тя ми повтаря, че съм непотребна. Че я излагам. Че щом Лука имал такава жена като тебе, и аз трябвало да бъда „примерна“. Че трябвало да имам апартамент, иначе никой нямало да ме уважава…

— Затова ли дойде? За апартамента? — Клара не смекчи гласа си.

Елиза поклати глава рязко.

— Не! — избухна тя. — Аз… не искам нищо. Мама ме накара. Каза: „Отиди. Коленичи, ако трябва.“ А аз… — гласът ѝ се пропука. — Аз не искам да коленича пред никого. Просто… — раменете ѝ се отпуснаха. — Нямам повече сили.

Чайникът щракна. Звукът сякаш се разнесе твърде силно.

Преди Клара да каже нещо, ключът се завъртя в бравата.

Лука.

Той спря на прага, видя сестра си и очите му се разшириха.

— Елиза? Какво правиш тук?

Тя скочи на крака.

— Не се карай на Клара — каза бързо. — Аз сама дойдох. Не мога повече вкъщи. Мама… тя…

Лука се приближи, хвана я за раменете и се вгледа в лицето ѝ — зачервено, измъчено, напрегнато.

*

— Пак ли ти е крещяла? — попита мрачно.

Елиза сведе поглед.

И в този момент Клара видя в Лука не разкъсания между жена и майка мъж, а брат — такъв, какъвто винаги е бил.

— Събираш си вещите — каза той решително. — Тази вечер спиш у нас.

— Лука… не може. Мама…

— Казах: у нас.

В стаята стана напрегнато, но ясно: това не беше молба.

Марта се появи след два часа. Разтърси вратата и влетя като буря.

— Къде е тя?! — изкрещя, виждайки Елиза на дивана с чаша чай. — Ти! — посочи Клара. — Ти ми открадна дъщерята! Настрой младия ми син срещу мен! Знаех си! Усещах го!

Клара не помръдна.

— Никого не съм „откраднала“. Тя сама дойде. Защото не можеш да говориш без да унижаваш.

— Аха така?! — Марта направи крачка напред. — Ще те изгоня от това семейство! Заради теб синът ми…

— Мамо.

Гласът на Лука преряза думите ѝ като нож.

— Елиза остава при нас — каза твърдо. — Докато не престанеш да я тормозиш. И докато не разбереш, че Клара не ти е длъжна с нищо.

Марта пребледня.

— Значи… заставяш срещу родното си семейство?

— Клара е моята съпруга. Тя не е чужда.

Тези думи я удряха по-силно от всякакъв крясък. Тя се завъртя на пети и излезе, тряскайки вратата, сякаш искаше да остави незаличима следа.

*

Елиза остана при тях две седмици. За първи път от години започна да наподобява млада жена, а не изплашено момиче под натиск. Клара ѝ помогна да намери работа в малко ателие за ръчна изработка — място, където се ценеше търпение и прецизност, а това тя имаше в изобилие.

Телефонните обаждания на Марта първо бяха чести и бурни. После — все по-редки. Накрая — напълно спряха.

Да крещиш в празно пространство изморява страшно бързо.

Една вечер, докато Клара режеше зеленчуци, а Лука разглеждаше новини, тих глас се чу от коридора:

— Клара… благодаря ти. За всичко. Че не ме изгони. Че ме изслуша. Че ми даде шанс.

Клара се усмихна с топлина.

— Не ми дължиш благодарност. Просто живей живота си. Не този, който майка ти иска. Твоят.

Елиза кимна — в очите ѝ за първи път нямаше страх, а спокойствие.

*

След месец някой почука на вратата. Когато Клара отвори, на прага стоеше Марта — бледа, отслабнала, изтощена.

— Искам да поговоря, — прошепна тя. — Ако… позволите.

Лука вече щеше да отговори, но Клара леко докосна ръката му.

— Влезте — каза тя.

Този път Марта не влезе като буря.
Влезе като човек, който най-накрая е разбрал, че войната не носи победители.

Това не беше капитулация.
Това беше начало на мир.