София застина на прага, взирайки се в празното чекмедже на бюрото. Същото онова чекмедже, в което преди две седмици беше сложила плика с парите — двадесет хиляди, за да купят нова пералня. Пликът го нямаше. Ръцете ѝ изведнъж изтръпнаха, по гърба ѝ премина студена вълна. Не се беше объркала. Не беше забравила. Парите лежаха тук, в десния ъгъл, под старите сметки. А сега ги нямаше.

Бавно седна на стола и се опита да успокои дишането си. Кой можеше да ги вземе? Мъжът ѝ, Емил, беше на работа по договор и щеше да се върне чак след седмица. В жилището бяха само тя и свекърва ѝ — Маргарита — която „за няколко дни“ се беше пренесла при тях след ремонта на собственото си жилище. Няколкото дни се бяха превърнали в три месеца.

— София, вкъщи ли си?

Гласът на свекърва ѝ се чу от коридора. София подскочи и бързо затвори чекмеджето. На вратата се появи Маргарита — поддържана жена на около шестдесет, с елегантен домашен тоалет и перфектно оформена прическа. Усмихваше се широко, но усмивката беше изкуствена — не стигаше до очите.

*

— Защо седиш? Можеше да ми налееш чай. Толкова се изморих на срещата с приятелките.

София кимна и тръгна към кухнята, чувствайки се като прислужница в собствения си дом. През последните три месеца свекърва ѝ ловко бе превърнала дома в своя крепост, а София — в домашна помощница. Забележките започнаха още от първия ден. Веднъж кафето било слабо, друг път супата — пресолена, после прах върху шкафа. В началото София се опитваше да се коригира, да готви наново, да чисти отново. Но критиката не изчезваше — само растеше.

— София — Маргарита вече беше седнала на масата, облегната гордо на стола. — Така си мислех… Знаеш ли, моята позната Валерия разказваше, че синът ѝ ѝ купил нов телефон. Много модерен, с хубава камера. Важно е да поддържаме връзка с близките, нали?

Ясно беше. София постави пред нея чашата. Тя вече разпознаваше сигналите: първо история за нечия щедрост, после пауза, а накрая — намек колко „малко“ те правиш.

— Емил е на договор, Маргарито. Заплатата му идва след три седмици.

— Но ти работиш, скъпа — свекърва ѝ отпиваше от чая, без да сваля поглед от нея. — А и… не ми остава много. Иска ми се малко грижа от близките си.

София стисна ръце под масата. Репликата „не ми остава много“ беше любимото ѝ оръжие. Използваше я винаги, когато срещнеше съпротива. При Емил работеше безотказно. При София — все по-малко.

*

София стоеше до котлона и чуваше как свекърва ѝ театрално оставя чашата, сякаш подчертаваше колко е изморена. В София всичко кипеше, но тя се опитваше да диша спокойно. Днешното „откритие“ — или по-скоро липсата му — беше последната капка. Двадесет хиляди. Пари, които бяха пестили с месеци. Пари, които бяха изчезнали по една причина.

Маргарита.

София усети онова задушаващо усещане, когато истината стои съвсем близо и само чака да бъде изречена.

— София, мило — прозвуча отново сладкият, лепкав глас от кухнята — помниш ли, че утре искам да посетя нотариуса? Трябва да обсъдим някои семейни въпроси. Добре ще е да дойдеш с мен. Приемам те като дъщеря, знаеш.

София излезе от кухнята. Изправи се, сякаш се готвеше да положи клетва.

— Маргарито — каза тихо, но твърдо. — От чекмеджето липсва пликът. Онзи под сметките. Знаеш ли какво се е случило?

Свекърва ѝ бавно извърна глава. Веждите ѝ се вдигнаха в престорена изненада.

*

— София, не бъди нелепа — каза тя с обиден тон. — Не съм крадла. Защо бих взела твоите… как беше? — преструваше се, че си спомня. — Ах да, пари за пералня. Мислех, че Емил вече я е купил.

— Той е на договор. Нямаше как — отвърна София, без да отмества поглед.

Маргарита леко се дръпна, усмивката ѝ се стегна като нишка.

— Може да си се объркала? Толкова неща имаш на главата… работа, дом… Уморена си, затова забравяш.

София пристъпи напред.

— Нищо не съм объркала.

Между тях се опъна тежка тишина.

Първа отмести поглед Маргарита.

— Е, ако тези пари са ти чак толкова важни… — измърмори, изправяйки се. — Мога да ти заемa малко от пенсията си. Но чак след следващия превод, сега… имам разходи.

София ясно видя жената, която три месеца управляваше дома като своя крепост. Манипулираше сина си, играеше с емоциите му, искаше все повече. А сега току-що косвено призна, че е взела чуждите пари и дори не е възнамерявала да го споменава.

В този момент входната врата щракна — неочаквано рано. Емил се беше върнал.

Постави чантата си, погледна двете жени и веднага усети напрежението.

— Какво става тук? — попита намръщено.

*

Маргарита веднага се стрелна към него, като птица, разперила криле:

— Емилияне, синко, толкова се радвам, че си тук! Твоята София… въобразила си, че съм взела някакви пари. Представяш ли си?

София нямаше време дори да отвори уста — Емил вече я гледаше с онзи израз, който познаваше твърде добре: „Пак ли? Наистина ли?“

Но този път тя не отстъпи.

— Емиле — каза спокойно, като острие. — Парите изчезнаха. А Маргарита знае къде са.

Свекърва ѝ вдигна брадичка.

— Значи съм крадла? Майка ти би се обърнала в гроба, ако знаеше каква жена си избрал!

Емил потръпна. Мразеше да споменават майка му.

София отвърна тихо:

— Майка ти би ти казала да уважаваш собствената си жена.

Последва дълга, тежка тишина.

Емил прокара ръка по лицето си. Погледна майка си.

— Мамо, върни парите.

Маргарита се вцепени.

— Ти… на мен ли го казваш? Аз не съм спала нощем, аз те отгледах! Нанесох се тук от любов! А вие ме обвинявате?

Емил въздъхна.

— Мамо, трябваше да останеш няколко дни. Тук си вече три месеца. Нараняваш София. Вземаш ѝ вещите, парите… и се преструваш, че нищо не е станало. Съжалявам, но… трябва да се прибереш у дома. Днес.

Маргарита побледня.

— Гониш ме?

*

— Моля само да се върнеш у дома — повтори по-спокойно. — Ще поговорим по-късно. Но не тук. И не по този начин.

Свекърва му го погледна така, сякаш я бе ударил. После хвърли неприязнен поглед към София.

— Тя те настройва. Тя руши семейството!

И със замръзнал поглед отиде да си събира нещата.

София изчака вратата на спалнята да се затвори и едва тогава се облегна на стената.

Емил се приближи.

— Съжалявам… — каза тихо. — Дълго се правех, че нищо не става.

София се усмихна леко, изморено, но искрено.

— Важно е, че сега виждаш.

Час по-късно Маргарита излезе, тръшкайки вратата така силно, че рамката затрепери.

София и Емил седяха на кухненската маса в тишина. Той хвана ръката ѝ.

— Утре купуваме нова пералня. Обещавам.

София го погледна — и за първи път от месеци почувства, че това отново е нейният дом. Не бойно поле. Не чужда сцена.

И — за първи път от три месеца — пое дъх наистина свободно.