Карина се беше навела да събира от пода парчетата от счупената чиния, когато тишината на апартамента беше разкъсана от звънеца на вратата. Девет вечерта — тя не очакваше гости. Острите парчета издрънчаха в коша за боклук и този звук болезнено ѝ напомни за събитията отпреди две години, когато Мартин в ярост хвърляше съдове и крещеше:
— Салон за красота! Ти дори за себе си не можеш да се погрижиш!

Тя се изправи, бавно избърса ръцете си в кърпата и се приближи до вратата. Погледна през шпионката — и сърцето ѝ за миг се сви. Той. Все така як, в скъп костюм, със същата самодоволна усмивка, която някога едновременно я плашеше и я караше да го мрази.

— Е, какво — трудно ли ти е без мен? — попита той, щом тя отвори.

Мартин влезе, без да чака покана. Хвърли преценяващ поглед към антрето — същите избелели тапети, същият скърцащ паркет.

— Заповядай — каза спокойно Карина, изненадана от собствения си глас.

Той свали палтото си и го закачи на познатата кука, сякаш още имаше право на това. В хола се настани в старото си кресло, отпусна се и разкопча сакото.

— Още ли живееш тук? Като в музей на бедността.

Карина седна срещу него и сключи ръце в скута си. Навик. Точно така седеше някога, когато той подробно ѝ обясняваше колко е неспособна и че без него няма да се справи.

— Кафе ще пиеш ли? — попита тя.

*

— Може. Само да не е разтворимо — вече съм отвикнал от такава… икономия.

Тя донесе кафето в обикновени бели чаши. Мартин отпи и недоволно се намръщи.

— Същите евтини пакетчета? Надявах се да си се научила да живееш нормално.

Извади телефона си и ѝ показа екрана.

— Виж. Това сме аз и Елица — онзи ден. Ресторант на покрива. Знаеш ли каква беше сметката? Макар че… откъде ли ще знаеш.

На снимката той беше с млада, светлокоса жена. Чаши с пенливо вино, светлините на вечерния град на заден план.

— Усещаш ли разликата? — продължи той с явна наслада. — Елица знае как да бъде жена. А ти… — огледа стаята. — Все още ли заделяш „за черни дни“?

Карина мълчеше.

— Между другото, как е салонът ти? Има ли клиенти?

— Има.

— Две възрастни дами за къдрене? — Мартин се усмихна подигравателно. — Казвах ти — това не е за теб. Погледни се, дори не си се гримирала.

Карина машинално докосна лицето си. Наистина — от сутринта не ѝ беше до козметика.

— Слушай — той се наведе напред и сниши глас, — ако наистина ти е трудно, мога да помогна. По стара памет.

Усмихна се така, както винаги, когато беше уверен в превъзходството си.

Карина бавно вдигна поглед. Погледна го право в очите — и за първи път от години си позволи едва забележима, опасно спокойна усмивка.

— Да помогнеш?.. — повтори тихо тя. — Тогава слушай внимателно, Мартин…

— Да помогнеш?.. — повтори тихо Карина. — Тогава слушай внимателно, Мартин.

Той леко повдигна вежди, очаквайки познатата благодарност или оплакване. Карина стана, отиде до прозореца и за миг се загледа в тъмния двор. После се обърна — бавно, уверено.

— Ти не дойде тук, за да помагаш — каза спокойно тя. — Дойде да провериш дали без теб ми е зле. Дали още съм същата жена, която може да унижаваш, сравняваш и поучаваш.

Мартин се усмихна криво, но в погледа му за първи път се появи напрежение.

— Не преувеличавай. Просто по човешки… Може наистина да имаш нужда от подкрепа.

— Подкрепа? — Карина се усмихна кратко, без топлина. — Наричаш подкрепа това да ми показваш снимки с друга жена? Или да влизаш тук без покана и да оценяваш дома ми като стока на разпродажба?

Тя се приближи. Между тях останаха само няколко крачки.

— Ти дори не попита как живея. Не те интересува салонът ми, работата ми, животът ми. Интересува те само едно — отново да се почувстваш по-висш.

Мартин рязко се изправи.

*

— Поне съм честен — каза студено. — Успях. А ти… още си тук.

Карина кимна, сякаш се съгласяваше.

— Да. Още съм тук. В този апартамент, в който някога крещеше и хвърляше чинии. И знаеш ли кое е най-интересното? — направи пауза. — Вече не ме е страх.

Той отвори уста, но тя продължи, без да му даде думата.

— Салонът работи. И не с „две възрастни дами“. Графикът ми е пълен за месец напред. Изплатих кредита. Сама поддържам този дом. И да — понякога пия кафе от евтини пакетчета. Защото мога да избирам за какво да харча парите си, а не да се оправдавам за всяка стотинка.

Мартин се намръщи. За първи път тази вечер изглеждаше объркан.

— Лъжеш.

— Провери, ако искаш — отвърна спокойно тя. — Само че вече няма значение. Ти не дойде тук за истината.

Тя отиде до вратата и я отвори широко.

— Имаш ресторанти по покривите, млада жена и своя „нормален живот“. Върни се при тях.

Той се изправи бавно, явно неочаквал такъв край. Няколко секунди мълча, после се опита да се усмихне:

— Ще съжаляваш. Такива като теб винаги съжаляват.

Карина го погледна внимателно, почти със съчувствие.

— Не, Мартин. Съжаляват онези, които се връщат. А аз — затварям вратата.

Тя не повиши глас. Не извика. Просто го гледаше как излиза на стълбището. И едва когато се оказа отвън, каза спокойно и ясно:

— Следващия път, преди да попиташ „трудно ли ти е без мен“, се увери, че изобщо някой иска да ти отвори.

Вратата се затвори тихо, без трясък.
А Мартин дълго стоя на стълбището, осъзнавайки, че за първи път в живота си е закъснял — не за вечеря, а за нейния нов живот.