— Това сериозно ли го каза току-що? — гласът му пресипна, сякаш току-що му бях обявила война.

Мартин стоеше насред кухнята, облегнат на плота, и ме гледаше така, сякаш току-що бях подпалила дивана от детството му.
— Напълно сериозно — отвърнах тихо, макар пръстите ми да трепереха. — Апартаментът ще бъде записан на мен.

Настъпи тишина — тежка, празна, злобна. Отвън късноноемврийският дъжд шибаше прозорците на София — студен, пронизващ, никак приличащ на зима. Но напрежението вкъщи беше по-жарко от радиаторите.

Той нервно прокара ръка през косата си:
— Осъзнаваш ли какво говориш? Това трябва да е наш дом!
— Наш? — усмихнах се кисело. — Майка ти вече втори ден ми обяснява по телефона как „истинските съпруги“ споделяли всичко. А аз изведнъж имала „егоистичен характер“. Повярвай ми — всичко разбрах.

Мартин стисна юмруци.
— Не започвай пак. Майка ми просто се тревожи.
— О, това го знам много добре — отворих хладилника и си налях вода. — Толкова се „тревожи“, че ми звъни по-често от теб. И всеки разговор завършва с едно и също: „А Мира наистина ли ще го впише като съсобственик?“

*

Той се обърна рязко — което означаваше, че съм уцелила болното място.

Така изглеждаше нашият „сутрешен разговор“. А това беше само загрявката.

Честно казано — всичко започна още есента.
Живеехме в една тясна под наем гарсониера в покрайнините на София — стара панелка, постоянни течения, съседи отгоре, които обожаваха да пробиват стени в неделя. Трийсетина квадрата и хладилник, който бучеше като стар автобус. Аз свикнах. Майка му — никога.

— Мартине, ти наистина ли живееш тук? — питаше тя всеки път, когато влизаше „за минутка“. — Тук не може да се диша!

Мълчах. Мартин също. Понякога само вдигаше рамене — временно било, докато съберем пари.

И двамата работехме: той — инженер в строителна фирма, аз — икономистка в малка компания. Пари стигаха, но без разкош. За кредит спестявахме честно две години — по 700 лв на месец. Събрахме 16 800 лв. Малко, но по нашите възможности.

И тогава — като гръм сред сивата софийска есен — телефон от нотариус.
Наследство. Почти 260 000 лв. Едва не изпуснах телефона.

Възрастна роднина от страната на майка ми, която бях виждала два пъти в живота си, решила да остави всичко на мен. Само защото веднъж я бях посетила в болницата. За половин час. Смях, нали? Половин час — и такъв обрат.

Разказах на Мартин вечерта. Той ме прегърна, завъртя ме из кухнята като дете, което току-що е получило мечтания конструктор.
— Мира, разбираш ли — най-сетне ще имаме истинско жилище! Не тази дупка… Тристаен направо можем да вземем!

И аз се радвах. Мислех, че може би майка му най-после ще спре да ме тормози.

Колко жестоко грешах.

Още на следващата сутрин Елена Петрова се обади така рано и така настойчиво, сякаш имаше аларма, програмирана на темата „чужди пари“. Миех чашата, бършех ръце — и чух как Мартин казва:
— Да, мамо. Да, Мира получи наследство. Да, близо двеста и шейсет хиляди…

И започна.

*

— Мартине, помни: апартаментът трябва да е на двама ви! Това е ваш дом, не нейна играчка!

Стоях в прага на кухнята и слушах. Мартин беше включил високоговорителя — първа грешка.
— Мамо, но това е нейното наследство…
— И какво от това?! — изрева тя. — И ти спестяваше! Нали сте семейство! Искаш ли един ден да те изхвърли?!

В този момент нещо в мен се пречупи — тихо, но твърдо.

— Апартаментът ще бъде записан на мен — казах спокойно.

Мартин се извърна така, сякаш го бях ударила.
— Мира, защо така? Нека го обсъдим…
— Обсъдили бихме — и пак щеше да бъде нейното мнение, не твоето.

Вратата на кухнята се затвори след мен. Това беше първата пукнатина.

Следващите седмици апартаментът беше студен не заради отоплението — заради нас.
Мартин ходеше напрегнат, говореше кратко, сякаш му бях разрушила живота.
Майка му звънеше всеки ден — понякога по два пъти. Чувах как въздиша преди да вдигне, но пак вдигаше. Всеки разговор неизбежно стигаше до това колко съм „неблагодарна“ и „твърде самостоятелна“.

А аз през това време обикалях да гледам жилища.

Открих чудесен тристаен — седемдесет квадрата, нов блок, тих район, близо до метрото. Отидох сама — Мартин отказа.
— След като ще е на твое име, върви сама — каза.

Болеше. Но стисках зъби. Разбрах: връщане назад няма.

Банката бързо одобри кредита. Когато му го казах, той попита:
— Значи всичко си решила?
— Да.
— И дори не ме попита какво мисля?
— Ако те бях попитала, пак щях да чуя мнението на майка ти.

Той мълча.

Преместихме се в края на януари. Дъждът валеше трети ден — сякаш София преживяваше развода ни предварително.

Апартаментът беше прекрасен — светъл, просторен, като от интериорно списание. Аз тичах от стая в стая, подреждах наум мебели, избирах място за фикуса ми — купен специално за новото начало.

А Мартин…

*

Той вървеше из жилището като квартирант. Мълчеше. През уикендите изчезваше при майка си.

После, една вечер, докато пържех зеленчуци, каза:
— Знаеш ли… тук ми е некомфортно.

Обърнах се.
— Защо?
— Защото всичко тук е твое. Аз съм като гост.
— Гостите не плащат ипотека. А аз я плащам.
— Не за това! — избухна. — Ти постоянно ми напомняш, че това е твое жилище!
— Нито веднъж не съм го казала.
— Но го усещам.

Покрих тигана.
— Може би — казах тихо — проблемът не е в жилището. А в това, че майка ти не може да ме уважава дори малко.

Лицето му се изкриви.
— Пак за мама…
— Как иначе, когато тя се меси във всяка част от живота ни?

Разговорът свърши с едно „добре“. Но разбрах: пукнатината стана пропаст.

И ето — една събота сутрин, седем часа, спя — звънецът иззвъня яростно.
Отварям — Елена Петрова. Цялата в злато, с букет жълти хризантеми, миришещи на химия.
— Добро утро — каза сладникаво. — Дойдох.

Как влезе толкова рано — не знам.
Защо — разбрах бързо.

Обиколи жилището като инспектор. Седна на дивана.
— Събуди Мартин. Трябва да говорим. И тримата.

Тогава вече знаех: нищо добро няма да последва.

*

Стоях срещу Елена Петрова, опитвайки се да определя възрастта ѝ — шейсет? седемдесет? Или хиляда, ако броим всички натрупани обвинения, които носеше в гласа си. Тя седеше на моя диван, в моя нов апартамент, купен с моето наследство, и се държеше така, сякаш е дошла да подпише акт за моето изгонване.

— Мира, събуди Мартина — повтори тя с леко възмутен тон. — Това е семеен разговор, а ти си част от него.

Не помръднах.

— Още е рано. Той спи.
— Мъж на трийсет години трябва да може да води сериозни разговори сутрин — отсече тя.

Не успях да ѝ отговоря — вратата на спалнята скръцна.
Мартин се появи — сънен, леко разрошен, но щом видя майка си, се изправи като войник пред командир.

— Мамо… какво правиш тук? — попита той дрезгаво.

— Спасавам брака ти — отговори тя спокойно. — Или поне живота ти.

Погледна го така, сякаш говори на някого, когото отглежда цял живот и има пълното право да направлява.

— Седни — нареди тя.

Той седна. Разбира се.

Аз останах права. Елена ме изгледа така, както учител по поведение гледа ученик с вечно „лошо отношение“.

— Мира, ти си умно момиче — започна тя с онзи мек, меден тон, който използва само когато смята, че съм „податлива“. — Но правиш огромна грешка.

Преплете пръсти в скута си и въздъхна театрално.

*

— Поставила си сина ми в ситуация, в която той се чувства… излишен. Нито един мъж не може да живее така. Когато домът е записан само на жената — това е унижение за съпруга. Вие сте семейство. Или… бяхте.

Стиснах устни. Вътре в мен стана ледено.

— Госпожо Петрова — казах тихо, но твърдо. — Апартаментът е записан на мен, защото това е моето наследство. Точка.

Тя премигна няколко пъти, сякаш не беше чула правилно.

— Какво значи „точка“? — гласът ѝ стана остър.
— Значи „няма да го прехвърлям“. Не деля жилището. Не вписвам никого.

— Но защо?! — избухна Мартин, сякаш най-сетне изпусна напрежението, натрупвано с месеци. — Чувствам се като чужд тук!

Обърнах се към него.

— Чувстваш се чужд не заради жилището — казах бавно. — А защото майка ти говори повече от теб. Тя определя всичко. Дори как ти се чувстваш.

Тишината се спусна върху стаята като мокър плат.

Елена подскочи.

— Не позволявам да говориш така за мен! — извика. — Мартине, ще търпиш ли този тон? Аз, която се тревожа за вас и двамата?!

Очите ѝ се насълзиха — прекалено бързо, прекалено удобно. Познат театър.

*

Мартин се изправи.

— Мамо… стига.

Гласът му беше изненадващо твърд.

Тя замръзна.

— Какво?… Сега аз съм виновната? Аз? — изхлипа тя.

— Стига — повтори той. — Прибираме се.
— „Прибираме се“…? — попитах студено. — Това означава при нея?

Той не отговори.

Отиде в спалнята и започна да събира дрехите си. Бързо. Напрегнато. С жестовете на човек, който вече е взел решение, но още не разбира цената.

Елена стоеше до вратата, като победител, който подписва присъда.

— Знаех си — каза презрително. — Жена, която поставя себе си над семейството, няма да задържи мъж дълго.

Не ѝ отговорих.
Гледах как Мартин минава покрай мен с куфара, без да докосне ръката ми, без да каже нещо топло или поне човешко.

— Ще се върна… — прошепна само. — Когато ми мине.

— Добре — казах. И в този момент разбрах, че няма значение дали ще се върне.

Вратата се затвори зад него.

Остана тишина.
Но не онази, която те задушава. Тази — беше като отваряне на прозорец след дълго стоене в задушна стая.

Седнах на дивана. Погледът ми падна върху фикуса до прозореца — зелен, жив, стабилен. Стоеше там, сякаш нищо в този апартамент не се беше разклонило, разтрещяло или разпаднало.

Телефонът вибрира. Съобщение от Мартин:

„Извинявай, но временно ще остана при мама. Надявам се да се разберем.“

Изключих звука.

Станах. Приближих се до прозореца. Дъждът капеше равномерно по стъклото — като фон, който най-после не дразнеше.

И за първи път от много месеци усетих, че този дом е истински мой.

И че пропастта между нас —
не беше от вчера.
Не беше и от апартамента.

Тя беше там отдавна.

Аз просто най-накрая спрях да я игнорирам.