— Върнах се! — радостно обяви Лука, мъжът, който преди години ме остави сама с две деца.
И без никакво предупреждение премина направо към обидите…

— Боже, Диана, погледни се само! Кожа и кости! И тези твои вечни дънки с разтегнати колене… Не можеше ли да облечеш нещо по-прилично? Толкова години минаха, а ти се обличаш като… не знам какво.

Лука стоеше на прага — поостарял, но все така самоуверен, с онзи негов навик леко да накланя главата назад, сякаш оценява стока на витрина.
Сакото му — очевидно скъпо, часовникът блестеше; личеше, че животът му върви добре.
А аз стоях пред него в стари дънки и тениска на сина ми с надпис „Физиците управляват“, защото вчера лепих первази в детската стая. Нямах никакво намерение да се пременям за него.

— Лука, какво правиш тук? Напусна ни преди толкова години, децата още бяха съвсем малки.

— Айде, стига, пусни ме поне да вляза.

Опита се да се промуши покрай мен, но аз все така стоях вратата. Не възнамерявах да го пускам. Не бях ядосана — просто беше странно да видя миналото си, материализирано живо пред мен.

— Ди, какво ти става? — усмихна се с онази усмивка, от която някога се топях, а днес ме погнусяваше. — Не съм ти враг. Децата са ни общи, апартаментът също е още на двамата. Не искаш да ме пуснеш — добре, но поне да обсъдим как ще разделим жилището.

*

Едва не се изсмях в лицето му.
Навремето Лука ме заряза заради по-млада, а аз останах с две деца, недоплатена ипотека и дупка в душата, голяма като футболно игрище.
Помня как седях в кухнята и броях лева по калкулатора, чудейки се дали ще стигнат.

Разбира се, че не стигаха. Наложи се да работя на две места, да се влача изтощена и да се моля само да не се разболея.

— Мамо, кой е това?

Зад мен се появи Мартин — висок, още малко несръчен, с моите кафяви очи и бащините скули. В ръката държеше учебник по физика — учеше за олимпиада.

— Това е… — запънах се.

Какво да му кажа? Това е баща ти, който ни изостави? Човекът, който сега иска да ни вземе дома?

— Мартин! — Лука се разля в усмивка, направи крачка, но аз не мръднах. — Сине, колко си пораснал!

Как да не е пораснал — Лука си тръгна, когато той беше в детската градина, а сега пред него стоеше тийнейджър.
Стоеше и го гледаше спокойно, изследващо — като лабораторен образец.

— Добър ден — каза накрая.

Не „татко“.
Не „баща“.
Само едно кратко „добър ден“.

И се прибра в стаята си, затваряйки тихо вратата.

Лука като че ли се смали, усмивката се изтри от лицето му.

— Ти си настроила децата срещу мен — избухна той. — Същата си като всички разведени…

— Аз? — не се сдържах. — Говорила съм за теб само добро. Когато Елиза плачеше и питаше къде е татко, ѝ казвах, че работиш далеч. Когато Мартин се сбил с момче, което го нарекло копеле, аз обясних, че баща му го обича, просто не може да бъде близо. Така че недей. Не ме прави на чудовище.

*

Бях изморена да стоя на вратата. Изморена от целия този разговор, който едва започваше.

— Тръгвай си, Лука. Утре съм на работа, децата — на училище.

— Ще се върна — обеща. — Исках да решим всичко по човешки, може би дори да опитаме отново… Но щом така постъпваш с мен, няма да те жаля. Ще се върна — и ще разделим апартамента.

Когато вратата се затвори след него, отидох за телефона. В едно беше прав: апартамента така и не бяхме разделили.
Той не претендираше, аз не изисках издръжка.

И сега съжалявах.

Какво, ако наистина успее да ни го вземе?

Обадих се на приятелката ми Лена, адвокатка. Тя изслуша всичко и попита:

— Чакай. Първо — имате официален развод, нали?

— Да.

— Делили ли сте жилището?

— Не… Каза, че го оставя за нас с децата. Благороден жест, нали разбираш.

Лена изпсува.

— Диана, това е трябвало да се оформи тогава! Добре, не падай духом. Събирай всички документи — плащания по ипотеката, сметки, разходи за ремонти. Ще покажем, че сама си дърпала всичко. А издръжка плащал ли е?

Мълчах.

— Диана! Подаде ли за издръжка?

— Не… Каза, че ще помага „така“, а ако поискам през съда, на работа щели да му пишат минимална заплата…

Лена само поклати глава.

— Е, ще измислим нещо.

А Лука започна да се навърта около нас почти всеки ден. През домофона, под прозорците, пред входа.
Леля Грета от втория етаж — любителка на чуждите драми — ми разказваше:

— Казах му, че си светница! Че сама отглеждаш децата, че работиш по цели нощи! А той ми рече, че апартаментът бил наполовина негов и имал право да знае какво става вътре!

Веднъж беше заварил Елиза пред блока. Тя се прибра притихнала.

— Какво има, миличка?

— Мамо… защо татко… тоест, чичо Лука… казва, че трябва да се изнесем? Това вярно ли е?

Сърцето ми се сви.

— Какво ти каза?

— Че апартаментът бил наполовина негов. И ако ти не се съгласиш, съдът щял да реши и щели да ни изгонят. Мамо… къде ще отидем?

Прегърнах я.

— Няма да ходим никъде, Елизке. Това е нашият дом. Оставаме тук — обещавам ти.

Но самата аз вече не бях уверена.

Лена прегледа документите и честно каза — шансовете били наполовина.

И съмнението ми се превърна в паника, когато дойде призовка от съда…

*

Отворих призовката с треперещи ръце. Сух юридически език, студени формулировки:
„иск“, „делба на имущество“, „призоваване на страните“.

Седнах на кухненската маса — същата, на която някога броях стотинките — и почувствах как старите страхове ме връхлитат отново.

Мартин се появи на вратата, сваляйки слушалките.

— Той пак ли?

Кимнах.

Седна срещу мен. Вече не беше момче — беше млад мъж.

— Мамо — каза спокойно, — ще се справим. Ти се справяше винаги.

— Страх ме е, Марти…

— А мен — не. — Повдигна рамене. — Той разчита да се уплашиш. Не му го давай.

Кога беше пораснал толкова?

Двете седмици преди делото бяха ад.

Лука се появяваше постоянно — сякаш нарочно. Когато излизах до магазина. Когато децата се връщаха от училище. Когато изхвърлях боклука.

— Диана, нека решим това полюбовно. Можем пак да бъдем семейство.

— Лука, стига.

— Искам да се прибера вкъщи.

Един ден тръгна след Мартин във входа.
Синът ми се обърна и каза:

— Моля ви, не вървете след мен. Не ви познавам.

Лука побеля.

Денят на делото дойде.

*

Бях там по-рано, с огромна папка — моят живот в документи.

Лена ми прошепна:

— Готова си. Той се надява да те види съкрушена. Не му давай това удоволствие.

В този момент Лука влезе в залата. Ухаеше на скъп парфюм, крачеше уверено, но очите му — очите му трепнаха, когато ме видя.

Говори гладко:

— Оставих жилището на семейството доброволно, но сега имам нужда от него. Искам справедливост.

Справедливост.

Почувствах как ми се свива гърлото.

Но когато дойде моят ред, гласът ми беше спокоен.

— Уважаеми съдии, бившият ми съпруг напусна семейството, когато децата бяха на три и пет години. От тогава не участва в живота им. Не помагаше финансово. Не плащаше нищо. Всички разходи по апартамента, издръжката, ремонтите — всичко беше върху мен.

Подадох документи.

— Той говори за справедливост. Но справедливостта не е да искаш половината от дом, в който не си вложил нито лев. Справедливостта е да понесеш последствията от собствените си решения.

Съдията прелистваше папката.

— Желаете ли свидетели?

— Да.

Вратата се отвори.

Първа влезе леля Грета — горда, настръхнала като бойно знаме.
След нея — Мартин и Елиза.

*

— Децата желаят да дадат показания? — попита съдията.

Мартин пристъпи напред.

— Да, Ваша чест.

Той каза истината. Цялата.
Че баща им не е бил до тях,
не е звънял,
не се е интересувал,
не е идвал на родителски срещи.

Елиза добави тихо:

— Той каза, че трябва да се изнесем. А това е нашият дом…

Гледах ги и знаех: какъвто и да е изходът, аз вече бях победила.
Децата ми бяха смели. Честни. Независими.

Такъв човек като Лука нямаше власт над тях.

Решението дойде след седмица.

Седях на същата кухненска маса, когато прочетох:

„Като взема предвид пълната липса на финансово участие от страна на ищеца, дългогодишното фактическо отказване от имота и значителните вложения от ответницата… апартаментът се присъжда като изключителна собственост на ответницата. Искът се отхвърля.“

Прочетох това десет пъти.

*

Лена ми написа:

„Казвах ти — ще стане.“

Децата се прибраха.
Подадох им решението.

Елиза се разплака.
Мартин въздъхна като възрастен мъж.

А аз… за пръв път от години почувствах лекота.

Седяхме вечерта с горещ шоколад, когато домофонът иззвъня.

Вдигнах слушалката.

— Диана… да поговорим? — гласът на Лука беше тих, пречупен.

Замислих се за миг.

И натиснах „откажи“.

Вратата, която той някога затръшна зад себе си, се затвори окончателно.
Не зад мен.

Зад него.