— Ти сериозно ли го каза току-що? — гласът на Емилия сряза въздуха толкова рязко, че брокерката подскочи, сякаш някой тресна врата до нея. — Една трета от жилището за майка ти? Веднага? Без обсъждане?

Лукас въртеше в пръстите си връзката ключове, като че ли това можеше да го спаси.

— Емми, стига се палиш така, — измърмори той, сякаш обсъждаха времето. — Това е нормално. Мама трябва да е в дяла. Тя е семейство.

— Семейство? — Емилия повдигна вежди така високо, че дори София, брокерката, инстинктивно се дръпна обратно към стената. — Седем години събирахме пари. Седем. Години. Къде беше майка ти през това време? Внасяше ли пари или се молеше за нас?

— Започна се… — Лукас погледна брокерката, сякаш търсеше подкрепа. — Мама ме е отгледала сама, цял живот…

— И сега й предлагаш апартамент в нашия бъдещ дом като морална компенсация? — Емилия скръсти ръце. — Лукас, ясно ти казвам: не смятам да живея с майка ти под един покрив. Особено — с наши пари.

София се опита да се засмее, но се получи толкова неловко, че по-добре да беше замълчала. Емилия отлично виждаше, че в мислите си брокерката се моли тази двойка просто да се изпари и да не й пречи да приключи сделката. Но на Емилия вече не й пукаше за никого.

Лукас пъхна ръце в джобовете, нервно прехвърляйки тежест от крак на крак.

*

— Майка ми щеше да помага. Да готви, да чисти…

— Аха, — усмихна се Емилия. — И да проверява тиганите ми за грехове. И да ми обяснява как „правилно” се чисти печката. И че „на Лукаc му харесва друго”. За това говориш?

— Преувеличаваш, — раздразнено махна той с ръка. — Мама е нормална. И хайде да не правим сцени пред София. Възрастни хора сме.

Емилия го изгледа така, че той млъкна моментално. След това тя бавно си пое въздух, обърна се към брокерката и каза:

— Благодаря за огледа. Жилището е чудесно. Но си тръгваме.

София въздъхна с такава облекчение, че беше готова лично да натисне бутона на асансьора и да им поръча такси, само и само сцената да приключи.

В коридора, докато вратите на асансьора се затваряха, Лукас се наведе към Емилия:

— Емми, защо го раздуваш толкова? Не е драма. Мама просто ще е наблизо. Ти самата се оплакваше, че не смогваш с всичко у дома. Щеше да помага.

— Лукас, — Емилия се притисна към студената стена, тежестта в гърдите й се увеличаваше, — наблизо е едно. Една трета от жилището — съвсем друго. Това са ключове. Разбираш ли? К-Л-Ю-Ч-О-В-Е. Тя ще влиза, когато си поиска. Без да пита. Това ли искаш?

*

— Егоистка си, — изстреля той. — Мама ме е гледала сама, а ти не можеш да покажеш дори малко уважение.

— Уважение? — Емилия се засмя така остро, че асансьорът сякаш се изпълни с дребни парчета раздразнение. — Искахме да купим нашето жилище. Нашето означава: решаваме заедно. А ти си решил всичко сам. Браво.

Вечерта у дома въздухът беше толкова тежък, че можеше да се маже по стените. Лукас тресна вратичката на шкафа и, без да гледа Емилия, попита:

— И какво? Успокои ли се?

— Да, — отвърна тя спокойно, макар ръцете й да трепереха. — Тръгвам си.

Той замръзна — сякаш някой изгаси светлината в него.

— Шегуваш ли се?

— Не. Ще подам молба за развод.

— Заради КАКВО?! — гласът му се пречупи към истерия.

— Заради това, че смяташ за нормално да взимаш решения вместо мен. Заради това, че за теб аз съм добавка към майка ти. Заради това, че дори не виждаш проблем.

— Емми, побъркала си се. Къде ще отидеш? Нямаме нищо!

— Имаме спестявания. Половината — по закон — е моя. Достатъчно.

Той пристъпи напред, сякаш искаше да я хване за ръката, но се отказа и отстъпи назад.

— Ще ме заплашваш? Наистина?

*

Емилия не отговори. Отмина го, влезе в спалнята, отвори гардероба и започна да пълни пътната чанта. Всеки жест беше остър, точен, сякаш се страхуваше, че ако спре — ще се пречупи.

— Емми, престани, — гласът на Лукас беше по-тих, но не и по-мек. — Скарахме се, толкова. Утре ще поговорим.

— Не утре, — не се обърна. — Утре пак ще кажеш, че преувеличавам. Че „мама е нормална”. Че „семейството така трябва”. Омръзна ми да бъда статистка в собствения си живот.

В отражението на вратата на гардероба тя видя лицето му — объркано, ядосано и уплашено едновременно.

— Нали те обичам, — прошепна той. — Това не стига ли?

Емилия се обърна, държейки подредена купчина дрехи.

— Любовта значи да чуваш човека до себе си. Не да го поставяш пред свършен факт.

Лукас затвори уста — думите ги нямаше.

Тя затвори ципа на чантата. Тихият сух звук отряза всичко предишно — скандала, асансьора, майка му, жилището. Отряза техните седем години „ние”, които отдавна се бяха напукали.

— Къде ще отидеш? — гласът на Лукас потрепери за пръв път. Паниката проби през гнева му. — При приятелка? При родителите ти?

— При себе си, — отговори тя спокойно. — За сега — под наем. После ще видя.

Той направи крачка напред, сякаш искаше да я хване за ръката. Тя не се дръпна, но и не отвърна на жеста.

*

— Емилия, моля те, — говореше почти без глас. — Не исках… Мислех, че така е правилно. За всички.

— За всички? — тя го погледна право. — Всички съм и аз. А ти дори не ме попита.

Ръката му се отпусна.

В коридора тя облече палтото, бавно намота шал. Лукас стоеше до нея, сякаш се страхуваше да помръдне, за да не счупи и последното, което им оставаше.

— Мога ли поне да те закарам? — попита задавено.

— Не. Трябва да изляза сама. Това е важно.

Хвана дръжката на вратата. Тогава той каза тихо:

— Емилия… ще го оправя. Ще говоря с мама. Ще отменя всичко. Само не си тръгвай така.

Тя се обърна. В очите й нямаше гняв. Само безкрайна умора.

— Не разбираш, — каза тя. — Не става дума за майка ти. Нито за жилището. Става дума за това, че ти смяташе всичко това за нормално. И че мислеше, че ще се прегъна. А аз вече не искам да се прегъвам.

*

И излезе.

Вратата се затвори тихо зад нея — почти учтиво, сякаш самата тя отказваше да бъде част от още един техен скандал.

Навън беше прохладно. Емилия пое дълбоко въздух — остър, чист, такъв, какъвто не беше усещала отдавна.

Тя знаеше, че ще бъде трудно. Ще има съмнения, сълзи, самотни вечери, разговори до късно, документи, яд, празни нощи. Може би — съжаление.

Но над всичко имаше едно чувство — лекота. Странна, плашеща, но истинска.

Тя я ценеше.

Защото за пръв път от седем години вземаше решение не „за всички” — а за себе си.

И това беше начало.
Не край.