Тези думи сами се откъснаха от устните ми, сякаш пробиха язовир, който държах в себе си твърде дълго.

Зоя погледна телефона — беше един и половина след полунощ. Даниел спеше, разпилян върху завивките както обикновено. На следващия ден пак трябваше да стават рано, пак работа, пак вечер в това тясно, под наем жилище. Преди година се бяха нанесли с надеждата, че това е временно. Шест месеца, най-много девет. Но времето минаваше, а жилището като че ли се беше залепило за тях и отказваше да ги пусне.

Всеки 25-ти Даниел превеждаше на хазяйката деветстотин евро — почти половината от заплатата си. Зоя печелеше малко по-малко, като мениджър в малка строителна фирма. Парите изтичаха като вода: наем, сметки, храна, транспорт. Успяваха да спестят едва по сто–сто и двайсет евро месечно. За година бяха събрали около четиристотин — смешна сума, която не стигаше дори за част от първоначална вноска за ипотека.

Зоя се въртеше от едната страна на другата, опитвайки се да заспи, но мислите я разяждаха. Искаше си свой дом — място, където да подреди мебелите, както ѝ харесва, да сложи нови тапети, да окачи голяма картина. Тук дори не смееха да забият пирон — ами ако хазяйката реши, че „са повредили имуществото“.

Сутринта телефонът звънна, докато Зоя миеше чиниите след закуска. На екрана се появи името на баща ѝ — Анджей Серафин.

— Здрасти, тате — отвърна тя, притискайки телефона между рамото и ухото, докато изплакваше една чиния.
— Зойче, трябва да се видим — гласът му звучеше напрегнато. — Можеш ли тази вечер?
Зоя се намръщи. Анджей никога не звънеше без повод, а когато го правеше — говореше кратко и делово.
— Мога. Нещо станало ли е?
— Ще ти кажа после. Ела след работа, добре?

Цял ден Зоя се чудеше какво може да се е случило. Баща ѝ не беше драматичен човек, но в гласа му имаше нещо необичайно. Проблеми със здравето? Неприятности в службата? Нещо лично?

Вечерта се качи на четвъртия етаж в старата жилищна кооперация, където баща ѝ живееше от двайсет години. Анджей отвори почти веднага — сякаш стоеше зад вратата и чакаше.

*

— Влизай — каза тихо.

Зоя събу обувките си и седна в кухнята на обичайното си място до прозореца. Анджей сложи чайника и се обърна към нея.

— Запознах се с една жена — започна, гледайки настрани. — Казва се Лусия. Срещнахме се онлайн. Живее близо до Сарагоса. И… реших да се преместя при нея.

Зоя примигна, опитвайки се да осмисли думите.

— Да се преместиш? Завинаги?
— Да — кимна той, наливайки гореща вода в чашите. — Тук нищо не ме държи. От работата съм уморен, приятелите се разпръснаха. А Лусия… тя е добра. Подхождаме си.

Баща ѝ — влюбен? Като тийнейджър? Наистина странно. След развода с майка ѝ бяха минали осем години и Зоя вече беше свикнала с мисълта, че той ще остане сам.

— Това… е хубаво — каза тя предпазливо. — Честито, тате.
— Благодаря — усмихна се той. — А относно жилището… Искам да го оставя на теб. Ще направя дарение. На теб и Даниел ви трябва собствен дом, а аз започвам нов живот при Лусия.

Зоя застина с чашата в ръка.

— Говориш сериозно?
— Напълно. Апартаментът е голям, три стаи, в добро състояние. Ремонтът е стар, но се живее. Ще имаш пространство и възможност да го направиш такъв, какъвто искаш.

Тя остави чашата и го прегърна силно.

— Благодаря ти… Не знам какво да кажа.
— Нищо не трябва — потупа я той. — Просто живейте спокойно.

Вечерта Зоя разказа всичко на Даниел. Той седеше на дивана, вперен в телефона си, но щом чу думата „жилище“, изключи звука моментално.

— Тристаен? — повтори той, разширявайки очи.
— Да! Представяш ли си? Повече няма да наемаме!
Даниел скочи и я прегърна.
— Невероятно! Кога можем да се нанесем?
— Татко започва документите другата седмица. Мисля, че два месеца и всичко ще е готово.

След няколко дни Анджей им показа жилището. Зоя вървеше по коридора, гледаше избледнелите тапети и усещаше топлина. Миришеше на детството ѝ — баща ѝ почти нищо не беше променил след развода.

— Ето хола — каза той, отваряйки голяма стая с две прозорци. — Двадесет и два квадрата. Можеш да сложиш диван, телевизор, шкаф.
Даниел почука по стената.
— Тапетите трябва да се сменят, но иначе е добре — измърмори.

*

Зоя надникна в спалнята. Петнайсет квадрата, прозорец към двор със стари чинари. До нея — още една, по-голяма стая.

— Тук може да стане детска стая — каза мечтателно.
Даниел я прегърна през раменете.
— Първо да се устроим — прошепна.

Кухнята беше просторна, със стар, но стабилен шкафов комплект. Анджей пусна водата.

— Налягането е добро. Печката работи, хладилникът също. При Лусия всичко е ново, така че нищо няма да взема оттук.

Зоя и Даниел се спогледаха — жилището беше по-добро от всичко, за което бяха мечтали.

— Ще започнем с тапетите — реши Даниел, когато се върнаха в наетия апартамент.
— Ще боядисаме таваните, ще освежим стените. За месец ще се справим.
Зоя извади тефтера си.
— Трябва списък: тапети, боя, шпакловка…

Планираха до късно през нощта. Даниел предложи да вземе отпуск, за да ускорят ремонта — Зоя се съгласи.

Успоредно с това тя започна да събира документите. Анджей първо искаше да го уреди като наследство, но накрая избра дарение. Зоя обикаляше институции, стоеше на опашки, събираше справки.

— Защо отнема толкова време? — оплакваше се на приятелката си по телефона, докато стоеше пред нотариуса. — Трета седмица разнасям тези папки…

*

Когато Зоя извади последния нужeн документ от папката, опашката се придвижи с едно място — но това вече нямаше значение. Мислите ѝ бяха в жилището, в бъдещето, в промените. Тогава телефонът завибрира. Звънеше Даниел.

— Зойче, още ли си там? — гласът му беше напрегнат.
— Почти. Пет човека остават. Какво има?
— Трябва да поговорим. Важно е.

Студена вълна мина през гърдите ѝ.

Късно вечерта се прибра уморена, с куп документи в ръце. Даниел я чакаше в кухнята. Без усмивка. На масата лежаха принтирани документи: оценка на имота, данните на Анджей, проектът на договора за дарение.

— Зоя — започна той, без да сяда. — Мисля, че трябва да уточним нещо предварително.
— Какво точно?
Той потупа с пръсти по листовете.
— Когато жилището стане твое… трябва да разделим собствеността. Справедливо би било да запишем половината на мен.

Тя застина.

*

— Как така? Това е дарение за мен. Само за мен.
— Но нали сме семейство — каза той така, сякаш това беше универсален аргумент. — Заедно влагаме усилия, ще ремонтираме, взимаме решения. Нормално е да имам дял.

Зоя усети онова тежко чувство, познато от годините, когато гледаше как майка ѝ се опитва да обясни на баща ѝ очевидни неща.

— Даниел — каза тя бавно — тате дава жилището на мен, защото вижда как живеем. Защото иска да имам стабилност. Това е неговата воля. Той го прехвърля на мен. Не на теб. Не на „нас“. На мен.

Съпругът ѝ стисна устни.

— Не е приятно ти да си собственичката, а аз… никой.
— Ти си моят съпруг, а не „никой“. Но ако собствеността е толкова важна за теб, това говори за нещо друго.
— За какво?
— Че мислиш не за нас, а за собственото си обезпечение. За „своята“ половина. А аз мислех, че градим живот, а не делим проценти.

Настъпи тежка тишина.

Зоя се приближи до него.

— Погледни ме.

Той се обърна. В очите му имаше страх и инат.

— Докато жилището не е прехвърлено — каза тя спокойно — да е ясно: това е моя собственост. Аз поемам ремонта. Можеш да помагаш — но това не ти дава дял. Ако не си съгласен, кажи сега.

Той затвори очи, пое дълбоко въздух.

— Добре. Нека бъде така.

Но Зоя чу онова, което не изрече: „Не ми харесва“.

И все пак решението беше взето. Границата — поставена.

Минаха два месеца.
Дарението беше подписано. Жилището — официално нейно. Ремонтът вървеше: прясна боя, нови тапети, обновена кухня. Зоя сама избираше цветовете, материалите, дори контактите.

Една вечер, стоейки в новия хол, още ухаещ на боя, тя каза:

— Даниел, хайде да закачим пердето.
Той вдигна вежди.
— Всичко вече си решила?
Зоя се усмихна.
— Да. И знаеш ли? За пръв път от много време чувствам, че правя нещо истинско за нас. Наистина.

*

Погледът на Даниел беше различен — по-малко наранен, повече разбиращ.

— Тогава… да започваме — протегна ръка към винтоверта.

Зоя кимна.

Това беше малка стъпка. Но правилната.

За първи път ясно усети: дом се строи не само от стени и подове. Строи се от честност, граници и уважение.

А сега — тя имаше точно такъв дом.
И точно такъв живот, в който никой вече нямаше да ѝ издърпва документите от ръцете и да твърди, че нейното имущество принадлежи на „семейството“ на мъжа ѝ.

Защото границите бяха поставени.
А оттук нататък… щеше да става само по-лесно.