— Така, Оскар, обясни ми защо сестра ти още живее у нас? — Мартина тресна вратата на миялната толкова силно, че кучето до прага подскочи.

Стоеше в кухнята с раздърпанa тениска и разпилен кок. Беше от онези сутрини, когато единственото постижение е, че изобщо си се събудил.

— Изморена е, в стрес е — каза спокойно Оскар, човъркайки овесената си каша. — Луиза каза, че ще остане седмица. Нали нямаш нищо против?

— Оскар, тя е тук вече три седмици. Т-Р-И! И, между другото, спи в моето легло! А вчера влизам — и тя в моя халат! Каза: „Мислех, че не го носиш.“ А аз, за щастие, още не съм баба, че да не си познавам вещите.

Той мълчеше, както винаги. Преструваше се, че ако не реагира, бурята сама ще отмине.

— Утре да я няма — тихо, но твърдо каза Мартина.

Мартина, 45. Счетоводител, стопанка, издръжник, жена-търпение. Всичко — в едно лице.

— Мамо, как си? — обади се дъщеря ѝ.

— Ами как да съм? — въздъхна Мартина. — В дома ми живее чужда жена, а аз се чувствам като квартирантка.

— Луиза пак се появи?

— Пак. Сама си съсипа връзката и дойде да си лекува нервите. И, разбира се, аз плащам терапията.

— Може би трябва да я отровиш? — подсмихна се Изабел.

*

— Всяка вечер, когато режа лимон за чая, се замислям над това — отвърна Мартина със суха ирония.

Дните се сливаха. Работа, вечеря, планина от съдове. Петима гладници — мъжът, свекървата Анна-Мария, двете сестри на мъжа и детето на едната. „Временно“. Никой не работи. Но всички ядат. Много.

— Мартина, кетчупът свърши, ако ходиш до магазина — вземи „Хайнц“ — прозявайки се, каза София.

— Няма да ходя.

— Какво, толкова ли е трудно?

— Ти иди.

— Имам маникюр.

— А аз имам — нерви.

Кухнята утихна. Само хладилникът бучеше като свидетел.

Оскар, 48, съпругът на Мартина. Вечно „търсещ себе си“. Смята, че „не е чак толкова зле“.

— Това е семейство — измърмори той. — Искаш да изгоним собствената ми сестра?

— Искам да си върна дома, Оскар. Поне малко тишина.

— Стана жестока.

— Защото някога имах на какво да се опра.

Петъчната вечер беше последната капка. Мартина влезе — и застина. В антрето — чужди обувки. В спалнята — чужд парфюм. В кухнята — сестрата на мъжа ѝ с торта.

*

— Не те очаквахме — весело каза Луиза. — Мислехме, че си на работа.

— Това е моят дом. Мога да се прибирам, когато искам.

— Е, недей да избухваш…

— Излез от спалнята ми.

— Какво?

— Излез. Сега.

Луиза се изчерви, но се подчини. На вратата се сблъска с Оскар — с бутилка вино и три чаши.

— Сериозно ли, Оскар?

— Само подкрепяхме Луиза…

— Тогава я подкрепяйте където си искате. Дори в ада.

Той се вцепени.

— Полудя ли?

— Не. Просто спрях да мълча.

Тя се прибра и затвори вратата. Без крясъци. Без истерия. Всичко — вътре в нея.

На следващата сутрин — вместо спокойствие — шум. Луиза по халат, София в кухнята, Анна-Мария командва.

— Мартинче, добро утро — пропя тя. — Поразчистихме, сложих да се готви пилаф. Искаш ли да ти оставя?

Мартина погледна цялото това нагло завземане на живота ѝ — и просто излезе.

Обади се на дъщеря си.

— Мамо, плачеш ли?

— Не. Просто разбрах, че чужди хора се чувстват по-уютно в дома ми, отколкото аз самата.

Вечерта каза на мъжа си:

— Оскар, ожени се за мен, не за тях. Ако ги избираш — иди при тях.

— Гониш ме?

— Не. Просто слагам точка.

Няколко дни по-късно стоеше пред гишето в общината, подавайки документите. Без крясък. Без драма. Просто — край.

Когато се прибра, куфарът на Оскар вече беше до вратата.

Той прошепна:

— Майка ми ще отиде при Луиза. Но София ще остане…

*

Мартина гледаше куфара така, сякаш някой беше оставил върху прага ѝ белег на нахалство. Вътре в нея имаше пустота — нито болка, нито ярост. Само изгаряне.

— София ще остане… — повтори Оскар по-тихо, сякаш думите щяха да прозвучат по-меко, ако ги изрече шепнешком.

— Ще остане? — Мартина вдигна очи. — В моя дом? След всичко?

— Няма къде да отиде… Разбираш, нали…

— Не — каза тя спокойно. — Вече нищо не разбирам.

Премина покрай него, взе ключовете от рафта. Но вместо да излезе, се обърна, подпря се на масата и каза с такъв равен тон, че дори хладилникът спря да бучи:

— Оскар, това беше последното ти решение в този дом. От днес решавам само аз.

Той се намръщи, объркан.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Това, което трябваше да направя преди години. Да въведа ред.

София седеше в дневната, обградена от чанти, сякаш планираше да живее там с месеци. Щом видя Мартина, подскочи.

— Оставаш? — попита Мартина.

*

София отвори уста, но Мартина вдигна ръка.

— Не. Ти мислеше да останеш. Това не е същото.

— Но… Оскар каза…

— Този дом не е на Оскар. Разбираш ли, София? Нито една стена, нито една лъжица, нито сантиметър въздух.

София пребледня. Обичайната ѝ дръзкост изчезна.

— Наистина… нямам къде…

— Имаш семейство — каза Мартина. — Отиди при тях.

Петнайсет минути по-късно вратата се затвори тихо зад нея.

Оскар крачеше из апартамента като изгубен.

— Разрушаваш всичко, Мартина…

— Не. Спрях да разрушавам себе си.

Той се свлече на стола.

— Не мислех, че ще стигнем дотук.

— А аз мислех — отвърна тя. — Всеки път, когато миех съдове след петима възрастни хора. Всеки път, когато влизах в спалнята си и усещах чужд парфюм. Всеки път, когато ме гледаше така, сякаш моите граници са прищявка.

Той замълча.

*

Тишината беше плътна, тежка като стар студен чай.

Вечерта Мартина изми кухнята. Не за някого. За себе си.
Редеше чашите като нова геометрия на живота си.
Чуждите неща ги нямаше. Чуждите хора — също.

Когато оставяше последната чиния, чу стъпки.

Оскар стоеше на прага, държейки се за касата, сякаш тя го задържаше там.

— Какво следва? — попита тихо.

Мартина изгаси лампата над печката.

— Сега си свободен. И аз също.

Той не възрази. Май за първи път разбра, че няма връщане назад.

На следващия ден Мартина се събуди в истинска тишина.
Без гласове.
Без тракане на съдове.
Без чужди стъпки.

Направи си кафе. Кухнята миришеше само на кафе. Само на нея.

Телефонът вибрира. Съобщение от Изабел:
„Мамо, ти си герой. Ела вечерта — ще направя паста. Почини си най-накрая.”

Мартина се усмихна — за първи път от дълго време.

Погледна през прозореца. Градът беше същият, но някак… нов.
А може би тя беше новата.

Тя не разруши семейството си.
Спря да разрушава себе си.

И когато затвори вратата след себе си, за първи път почувства, че тръгва не от някого, а към себе си.