— Аз изкарвам парите, аз плащам и аз решавам, — отсекох аз на свекърва си, която за пореден път се опита да контролира живота ми.

Анна стоеше насред кухнята и бавно въртеше в ръцете си кутията от чисто новия смартфон. Телефонът струваше повече, отколкото някои хора харчеха за храна за цял месец, но това не я притесняваше. Тези пари тя беше спечелила сама. В крайна сметка договори за милион и половина не се подписват всеки ден. Искаше да се зарадва с нещо приятно. Нещо лично.

От коридора се чу тежка стъпка — Елена.

Разбира се. Отново без предупреждение, като проверка без обаждане — мина ѝ през ума на Анна и тя пое дълбоко въздух.

— А това какво е тук? — попита Елена с жилещо любопитство, влизайки в кухнята и хвърляйки оценяващ поглед към кутията.

— Купих си нов телефон — отвърна Анна спокойно, без да вдига очи.

— Телефон?! — Елена разпери ръце, сякаш Анна беше купила яхта и я беше паркирала пред блока. — Вие какво, излишни пари ли имате?

Анна тихо издиша.
Наистина ли всеки път трябва да се оправдавам как живея и за какво харча собствените си пари?

На глас обаче каза спокойно:

— Елена, аз работя. Плащам жилището, сметките, храната. Миналата година платих и почивката за всички ни. Помните, нали?

— Ах, колко щедро! — изсмя се иронично Елена, сядайки на стола. — И без теб щяхме да се справим. Марко е умен мъж, инженер, между другото. А ти… купуваш телефони за такива пари. По-добре да събирахте за кола. Или да смените жилището. Кухнята отдавна не е нова.

Анна я погледна така, сякаш ѝ беше предложила да жертва здравето си за нов уред.

— За кола? За кого, ако обичате? За Марко, който сам не се стреми към нищо? Или за вас — да ви разкарва по магазините?

*

Елена повдигна високомерно брадичката си.

— Не си позволявай да говориш така с мен! Аз не съм твоя приятелка от козметичния салон!

Анна стисна кутията толкова силно, че пластмасата леко изпука.

— И слава Богу, Елена. Иначе щях да ви направя и нова прическа, и маникюр. Между другото, изглеждате уморена. Може би да отидете в салон? Ще ви подаря ваучер. Нали няма да ви е жал да се възползвате от моите пари?

В кухнята се спусна плътна, тежка тишина — като буреносни облаци.

В този момент, сякаш по часовник, влезе Марко. Лицето му беше зачервено, дишането — накъсано, в ръцете държеше хляб и бутилка айрян.

— О, здравейте… — промърмори той, усещайки напрежението. — Какво става?

— Твоята жена, Марко, харчи пари наляво и надясно! — веднага започна Елена. — Купува си скъпи неща, вместо да мисли за семейството!

Марко се размърда неловко, като ученик пред строг учител.

— Ани… може би наистина трябваше първо да го обсъдим… — каза неуверено, без да я погледне.

В гърдите на Анна нещо болезнено се сви. Тя не очакваше подвизи. Само подкрепа. Поне намек за самостоятелност.

— Мислех, че си мъж, Марко — усмихна се горчиво тя. — А се оказва, че още живееш по указанията на майка си…

Тя замълча за миг и добави с друг, по-тих, но по-твърд тон:

— И знаеш ли… това още не беше най-скъпият ми избор. Истинският тепърва предстои.

*

Анна излезе от кухнята, без да тряска вратата. Твърде спокойно. Твърде събрано. Това плашеше повече от всеки скандал. Зад гърба си още чуваше възмутения шепот на Елена и примирителното мърморене на Марко — познато, удобно за него и унизително за нея.

В спалнята Анна седна на ръба на леглото и за миг затвори очи. Вътре беше празно и студено, сякаш току-що беше излязла от дълъг, изтощителен маратон. Нямаше сълзи. Нямаше истерия. Само едно ясно, кристално осъзнаване: така повече не може.

Тя отвори лаптопа. Екранът меко светна, показвайки пощата и напомняне за утрешната среща с инвеститори. Светът, в който решенията, парите и отговорността имаха значение, беше логичен и честен. За разлика от собственото ѝ семейство.

След няколко минути Марко застана на вратата.

— Ани… — започна тихо. — Мама просто се притеснява. Знаеш каква е.

Анна го погледна спокойно.

— Не, Марко. Тя не се притеснява. Тя контролира. А ти ѝ позволяваш.

— Преувеличаваш… — намръщи се той. — Това е просто телефон.

— Това не е телефон — стана Анна. — Това е фактът, че не можа да кажеш: „Това са нейните пари“. Отново не избра мен.

Марко сведе поглед.

— Ти всичко усложняваш…

— Напротив. Аз го опростявам.

Анна отвори гардероба и извади предварително приготвена папка с документи.

— Какво е това? — попита той напрегнато.

— Договор за наем. Намерих апартамент по-близо до офиса. И подадох молбата още днес.

— Молбата?.. — гласът му потрепери. — Ти… сериозна ли си?

— Напълно — кимна Анна. — Омръзна ми да бъда силна и за двама ни. И удобна за майка ти.

На вратата се появи Елена.

— Какво става тук?! — остро попита тя. — Пак ли притискаш сина ми?

Анна я погледна спокойно.

— Не. Просто си тръгвам. И повярвайте ми — това е най-доброто решение за всички.

— Мислиш, че без парите си струваш нещо?! — избухна Елена. — Той ще се справи и без теб!

Анна закопча чантата си и се усмихна — за първи път тази вечер искрено.

— Знам едно: без самата себе си вече никога няма да се справя.

Тя мина покрай тях, спря за секунда до вратата, пое дълбоко въздух и излезе — оставяйки зад себе си кухнята, упреците, чуждите очаквания и живота, в който постоянно трябваше да доказва правото си да бъде себе си.

Навън беше хладно и изненадващо тихо. Анна извади новия си телефон, включи го и видя известие:

„Поздравления, договорът е потвърден.“

Тя погледна екрана и тихо каза:

— Ето това вече е моят живот.