— Нали виждаш, че силите ме напускат, толкова ли ти е трудно да ми оправиш възглавницата?! — гласът на Марко звучеше така, сякаш диктува последната си воля на нотариус.
А електронният термометър предателски показваше тридесет и седем и две.

Мълчаливо разтърсих възглавницата. Марко страдаше мащабно. Ако при един мъж цифрите на термометъра минат трийсет и седем, светът е длъжен да замре, птиците — да замълчат, а съпругата — да се превърне в безшумна сянка с поднос.

— Студено ми е — оплака се той, докато нахлузваше вълнените чорапи, които му изплетох миналия ноември. — Анна, пилето готово ли е? Трябва ми нещо горещо. Организмът ми има нужда от подкрепа.

— Ври, Марко. Още десет минути.

Затворих вратата към стаята, за да не безпокоя „постелния режим“ на съпруга си. В кухнята миришеше на сварен лук и безкрайна женска вахта.
Тази миризма ме преследваше последните трийсет години: първо гледах децата, после майка ми, а сега — мъжа си, за когото всяко течение се превръщаше в драма от вселенски мащаб.

Часовникът показваше 11:00 в събота. Навън — сив ноември 2025-а, мокър сняг блъскаше по стъклата. В такова време ти се иска да се завиеш с одеяло и книга, а не да прецеждаш втори бульон, за да „не плува мазнина“.

Откритието в джоба

В коридора на закачалката висеше якето му — огромно, пухено, тип „Аляска“, купено преди месец. Ръкавът беше изцапан с нещо бяло. Креда? Вар?

— Поне веднъж да гледа къде се подпира — измърморих по навик.

Знаете този автоматичен жест. Преди да хвърлим дреха в пералнята, проверяваме джобовете. Не от подозрение — на петдесет и четири години да търсиш тайни е смешно, — а за да не изпереш лична карта, ключове или забравени пари.

Пъхнах ръка в дълбокия страничен джоб. Пръстите ми напипаха твърд свитък хартия.
Извадих го. Изгладих го на коляното си.

Беше касова бележка. Дълга, навита на руло, от качествена термохартия.

„Магазин Воден свят. Извънбордов двигател Yamaha 9.9…“

Погледът ми се плъзна надолу, към крайната сума. Цифрите затанцуваха, подреждайки се в немислима комбинация.

5 300 лева.

Мигнах. Може би очилата ми се бяха запотили от парата? Не. Пет хиляди и триста. Плащане с карта.
И дата.

Доближих бележката до лицето си.

15.11.2025, 18:45.

Вчера.

Вчера вечерта, когато се прибра от работа, държейки се за сърцето, и каза:
„Анничка, тресе ме, май съм настинал, нямам сили дори обувките да си събуя“.
Тогава се уплаших, тичах за чай с малини, мерех му кръвното…

А той, оказва се, час по-рано е мъкнал трийсеткилограмов двигател.

Но най-лошото не беше дори това. Леден студ пропълзя по гърба ми.
Аз знаех тази сума. Събирах я година и половина.

Откраднатата усмивка

*

Това бяха моите зъби.

Моето сложно лечение, три импланта, които отлагах, пренареждах, търпях неудобството, защото „сега не е моментът“, „първо колата“, „покривът на вилата е по-важен“.

Преди седмица изтеглих всички спестявания от депозита и сложих парите в син плик в шкафа с бельото. Марко знаеше. Уговорихме се: в понеделник отивам в клиниката да платя капарото.

Бавно, като насън, отидох в спалнята, отворих шкафа, извадих кутията с чаршафите.
Синият плик беше там.

Празен.

— Анна! — долетя от хола. Гласът беше капризен и настоятелен. — Колко още ще чакам? Пресъхна ми гърлото. Забрави ли ме?

Стоях насред спалнята. В едната ръка — празният плик, в другата — касовата бележка.

Вътре в мен нещо се прекъсна. Нямаше викове, нямаше сълзи. Само усещането, че някой е изключил бушона. Щрак — и тишина.

Трийсет години бях „удобната Анна“.

Анна, която ще разбере.
Анна, която ще почака.
Анна, която ще дъвче от едната страна още година, защото на Марко му е по-нужно — риболовът, стресът, „мъжките неща“.

Той не беше взел само пари. Беше взел здравето ми и търпението ми.
И сега лежи, преструва се на слаб, знаейки, че вчера е похарчил всичко до стотинка за играчката си.

— А-а-анна! — гласът му ставаше все по-раздразнен. — Ще носиш ли този бульон?!

Услугата временно не е достъпна

Върнах се в кухнята.

На котлона весело къкреше тенджерата. Златист бульон, бистър като сълза, с клонче копър — точно както го обичаше. Перфектна грижа за перфектен егоист.

Приближих се. Погледнах сварения пилешки бут, стърчащ самотно от водата.

„Услугата временно не е достъпна“, — мина ми през ума.

Изключих газта. Хванах тенджерата за горещите дръжки, без да търся ръкавица — обидата беше по-силна от болката. Приближих се до мивката.

Гевгир не ми трябваше.

Наклоних тенджерата и златната течност, която варих два часа, с бълбукане изчезна в сифона. Пилето се стовари в мократа мивка с глух плясък. Морковите и лукът го последваха.

Пуснах студената вода, отмивайки следите от труда си.

— Анна, идваш ли най-после? — извика Марко вече с нотка на раздразнение. — Аз ще стана!

Избърсах ръцете си. Взех телефона. Отворих приложението за доставки.
Пръстът ми зависна над „Пица“, но се отказах. Не. Днес — не.

Избрах най-скъпия японски ресторант в квартала. Сет „Императорски“. Змиорка, сьомга, миди, хайвер.
Цена — около 190 лева.

Натиснах „Поръчай“. Плащане с картата на мъжа ми, която е запазена в телефона ми „за домакинството“.

Дойде известие: „Поръчката ви е приета. Куриера очаквайте след 40 минути“.

Седнах на кухненската маса, сложих пред себе си касовата бележка за двигателя и я притиснах с тежката кристална захарница.

— АННА!!!

— Идвам, Марко — казах тихо, но в празния апартамент гласът ми прозвуча изненадващо твърдо.

Не взех поднос. Не взех лекарства. Оправих косата си, погледнах отражението си в тъмния прозорец — уморена жена, която твърде дълго беше добра — и тръгнах към хола.

Марко лежеше на дивана, увит в одеяло като римски патриций на смъртно легло. Дистанционното беше паднало до крака му, телевизорът бълваше прогноза за времето, но той не гледаше — чакаше мен. Както винаги.

— Най-после — въздъхна той укорно. — Къде се изгуби? Наистина ми е зле, Анна. Чувствам… тръпки.
Демонстративно се разтрепери.

Спрях на две крачки. Ръцете ми бяха празни.

— А бульонът? — намръщи се той, надигайки се на лакти. — Каза десет минути.

— Обърках се — отговорих спокойно.

— В какъв смисъл? — гласът му стана остър. — Какво, изстина ли? Трудно ли беше да го стоплиш?

Гледах го и изведнъж осъзнах: не искам повече да обяснявам. Не искам да омекотявам, да се оправдавам, да подбирам думи, за да не нараня егото му.

— Няма бульон, Марко.

— Как така няма?! — той седна. Тръпките изчезнаха. — Ти… изля ли го?!

— Да.

Гледаше ме, сякаш му бях съобщила края на света.

— Полудя ли?! — изсъска. — Аз съм болен! Изобщо разбираш ли какво правиш?

— Разбирам — кимнах. — Напълно.

Той стана. Бавно. Уверено. Без следа от слабост.

— Това вече е прекалено, Анна. Криза ли имаш? Реши да ме възпитаваш?
Усмихна се накриво. — Много подходящ момент.

Приближих се до масата, махнах захарницата. Под нея лежеше касовата бележка. Бяла линия върху тъмното дърво — като доказателство.

*

— Познаваш ли я? — попитах и му я подадох.

Той я взе след секунда. Прочете. Лицето му се промени — не от срам. От раздразнение.

— Ровила си в джобовете ми? — попита студено.

Тогава за първи път от години се засмях. Кратко. Горчиво.

— Представи си. И знаеш ли какво намерих? Не бонбон. Не сметка за ток.
Пауза. — Моите зъби, Марко. Под формата на лодъчен двигател.

Той шумно издиша и хвърли бележката на масата.

— Пак драма… — промърмори. — Анна, не преувеличавай. Парите са общи. Взех ги, купих. Какво от това?

— Бяха за лечение — казах. — Моето.

— Ще почакаш — махна с ръка. — Няма да умреш. Ще купим после. Ти винаги си търпелива.

Тази дума улучи точно. Търпелива. Удобна. Свикнала.

— Няма да чакам — отговорих тихо.

— Какво? — не разбра.

— Няма. Нито после, нито някога, нито след риболова.
Погледнах го в очите. — Ти ми открадна парите. Излъга ме. И сега дори не смяташ за нужно да се извиниш.

— Какви ги говориш?! — избухна той. — Един мъж трябва да има хоби! Нямам ли право?! Работя като луд!

— А аз не? — попитах. — Трийсет години това какво беше? Подготовка?

Той замълча. В стаята се чуваше тиктакането на часовника.

В този момент се звънна на вратата.

Марко трепна.

— Кой пък сега… — измърмори.

— Моята вечеря — казах и отидох към входа.

Куриерът ми подаде пакета. Мирис на риба, сос, пресен ориз. Подписах се и се върнах в хола. Поставих пакета на масата.

— Ти напълно си изгуби ума — каза глухо той. — С моите пари…

— Със същите — кимнах. — Към които ти посегна без да питаш. Да кажем, че почти сме квит.

Седнах. Спокойно. Отворих кутията. Взех клечките.

Той ме гледаше как ям с ново изражение — объркано.
Сякаш за първи път виждаше в мен не функция, а човек.

— И какво сега? — попита накрая.

Избърсах устните си със салфетка.

— Сега така — казах. — В понеделник ще ми върнеш парите. Ще продадеш двигателя. Ще вземеш кредит. Все едно.
— А ако не? — усмихна се криво, но вече несигурно.

Вдигнах поглед към него.

— В сряда подавам молба за развод. И повярвай ми, Марко — на петдесет и четири животът тепърва започва. Особено когато престанеш да бъдеш сянка.

Той мълчеше.

А аз за първи път от много време насам почувствах, че наистина ми е топло.
Не от бульона.
От решението.