— Разбираш ли изобщо, че без теб този дом се разпада? — гласът на Марек беше толкова остър, че ръката на Клара, стиснала мократа чаша, леко трепна. — Можеш ли поне веднъж да обясниш смислено защо се държиш като обидена тийнейджърка?

Клара остави чашата в мивката и бавно подсуши ръцете си. Вчерашната семейна среща стоеше пред очите ѝ като сцена, пусната на забавен кадър: подигравателната усмивка на Юстина, хихикането на свекърва ѝ Моника, гръмкият смях на съпруга ѝ. И нейната собствена, вкаменена усмивка — залепена за лицето само за да не избухне там, на масата, да не изкрещи всичко, което носеше в себе си от години.

— Държа се като човек, който е уморен да бъде част от интериора — каза спокойно. — А ти се държиш като някой, на когото му е все едно, стига вечерята да е топла.

— Какви ги говориш! — Марек се наведе по-близо, а евтиният аромат на одеколона му я удари в носа. — Вчера направи скандал, днес изчезна от сутринта, без дори да предупредиш! Майка ми можеше да се нарани, баща ми се мъчи половин ден с компютъра, а Юстина пак те е молила да помогнеш с децата. И какво? Всички ги пренебрегна?

Клара въздъхна. В кухнята миришеше на студено кафе и влажна кърпа. Навън вилнееше ноемврийският дъжд — мокър, пронизващ, сив до болка. Но тя стоеше изправена, гледайки го право в очите.

— Марек — гласът ѝ беше тих, почти прошепнат, но всяка дума разрязваше въздуха като нож. — Разбираш ли, че това не е нормално? Че всички във вашето семейство ме третират като чистачка, куриер и болногледач на половин работен ден? Като задължение, а не като човек?

Марек изсумтя:

— Прочела си някакви глупости за „личните граници“, нали?

*

Клара премигна бавно. Той сам беше казал една от забранените ѝ теми. Не го поправи — не си заслужаваше.

— Вчера нещо се счупи в мен. Знаеш кога? — не изчака отговор. — Когато Юстина каза, че ако изчезна, никой няма да забележи. А ти… ти се смееше. Ти, Марек.

Той явно не очакваше разговорът да стигне толкова далеч. Отстъпи крачка назад и се почеса по врата.

— Я стига… Беше шега. Прекалено всичко приемаш лично.

— Боли ме — каза тя просто. — Отдавна ме боли. Само ти не си виждал. Или си се преструвал, че не виждаш.

Той стисна устни.

— И какво сега? Искаш да си отмъстиш? Да направиш сценка?

Клара погледна през прозореца. Отвън клоните се клатеха, мокри от дъжда, някой тръшваше врата на кола, друг бързаше за работа. Животът течеше както обикновено. Само в нея всичко беше застинало, като зимно небе.

— Не — отвърна. — Искам поне веднъж в живота да помисля за себе си.

— За себе си?! — Марек се засмя неприятно. — Чудесно! А за мен кой ще помисли? За родителите ми? За къщата? Всичко се държи на теб, ясно ли ти е?

*

— Точно така — повтори тихо. — И на никого не му минава през ума да направи нещо сам.

Той се отдръпна към стаята. След миг извика раздразнено:

— Къде тръгваш? Нормално питам!

Тя вече стоеше в антрето, закопчавайки палтото. Светлината падаше върху лицето ѝ — бледо, но спокойно.

— На работа — отговори. — При хора, на които мога още да бъда полезна.

— А вечерта ще се върнеш и пак ще си играем на театър? — попита по-тихо.

Клара преметна шал.

— Още не съм взела решение — каза искрено. — Нуждая се от време.

— Колко? — приближи се, сякаш се страхуваше да не се разтвори във въздуха.

— Не знам.

И наистина не знаеше. Но за пръв път от години това „не знам“ не я плашеше. Напротив — носеше странно, остро усещане за свобода. Като да влезеш в студена вода, която изведнъж ти дава въздух.

Тя излезе. Чу как Марек удря с юмрук стената.
Не се върна.
Не се обърна.

*

Във влака гледаше през прозореца към полетата, мокрите перони, старите фабрични халета. После слезе на малка гара, където студеният въздух миришеше на трева и влага. Вървя бързо, докато стигна до къщата на леля си — единственият човек, който цял живот ѝ повтаряше: „Имаш право да принадлежиш на себе си.“

Вратата се отвори почти веднага.

— Клара? — учуди се леля Анна. — Изглеждаш така, сякаш си бягала от буря. Влизай, влизай.

Вътре беше топло, миришеше на чай и дърво. Едва сега Клара усети колко е изтощена.

— Лельо… просто ми писна — прошепна накрая. — Писна ми да съм всичко за всички, а за себе си — никоя.

Анна кимна.

— Добре, че си дошла. Тук можеш най-после да бъдеш някой за себе си.

Клара започна да разказва. Бавно, но без да спира. Думите сами излизаха, сякаш цялата история е чакала да бъде освободена.

— Вчера разбрах нещо ужасно — завърши. — Че там съм важна само когато съм полезна. А когато аз имам нужда… няма никого.

Анна ѝ подаде чаша горещ чай.

— Това не е любов, Клара. Това е удобство. А удобството не можеш да обичаш.

Вечерта телефонът започна да звъни като полудял.
24 пропуснати повиквания.
9 съобщения от Марек.
3 от свекърва ѝ.
1 от Юстина:
„Сериозно? Майка плаче, Марек е в паника. Стига циркове. Върни се.“

*

Клара обърна телефона с екрана надолу.

— Няма ли да отговориш? — попита Анна.

— Не днес.

На следващата сутрин Клара излезе на разходка. Почувства, че нещо в нея се подрежда — бавно, но сигурно. Знаеше, че разговорът с Марек трябва да се случи.
И че ще бъде труден.

Когато най-сетне му се обади сама, той вдигна веднага.

— Клара?! Къде си? Побърквам се! Защо мълчиш?!

— Марек — прекъсна го спокойно. — Добре съм. Почивам си. Трябва да помисля как живеем. И дали въобще може така да продължим.

— Значи ме изоставяш…? — прошепна той.

— Изоставям ролята — поправи го. — И ако без тази роля не ме виждате… така да бъде.

След дълго мълчание той каза:

— Ще дойда. Искам да поговорим. Лице в лице.

— Добре — отвърна тя. — Но честно. Без „трябва“, „длъжна си“. Ако започнеш… излизам.

Той пристигна вечерта — уморен, угаснал, сякаш за първи път осъзнал, че удобният му свят може да се разпадне. Седна срещу нея, а между тях стоеше изстинал чай.

— Клара… — започна внимателно. — Наистина си мислех, че за теб това е нормално. Ти винаги…

*

— Точно така. Аз винаги. А ти никога не попита дали искам.

Той скри лицето си в ръце.

— Не мислех, че ще стигнем дотук.

Тя го гледа дълго. Можеше да си тръгне. Можеше и да остане. Решението вече беше само нейно.

— Марек — каза спокойно. — Не знам какво ще стане. Но знам едно: няма да се върна в роля, в която съществувам само когато е удобно на другите. Ако ще сме заедно, трябва да променим всичко. Не мен — всичко.

Той вдигна поглед. И за първи път от години тя видя в очите му не гняв, не претенции, а молба.

— Ще опитам. Наистина ще опитам. Защото без теб… аз не живея. Аз само съществувам.

Клара пое дъх. И усети, че това не боли. Че нищо в нея не се чупи. Просто слушаше.

— Тогава… имаме шанс — прошепна тя.

И за първи път от много време го каза не за да спаси някого.
А за да спаси себе си.