Анна бършеше перваза, когато долови фраза, от която всичко вътре в нея се сви. Преводачът с скъпото сако и лъскавите копчета уверено мърмореше нещо на възрастния шейх — и Анна разбра: той лъже. Спокойно, без капка съмнение, лъже го право в очите.

Директорът Мартин Хофман се беше излегнал в креслото и поглеждаше часовника си, сякаш чакаше края на скучен спектакъл. На масата лежеше папка — техническите характеристики на трактори, които компанията не успяваше да продаде вече втора година. Документите бяха изтъркани, както и надеждите.

Шейхът попита на арабски, тихо, но ясно:
— Колко гориво изразходват при жега?

Преводачът дори не мигна:
— Интересува се дали техниката може да бъде боядисана в червено.

Мартин се подсмихна и се отпусна още повече:
— Дори в розово. Никакъв проблем.

Анна замръзна с кърпата в ръка. Шейхът кимна — учтиво, с уважение, но си личеше: той не беше разбрал. Лъжат го, а той се усмихва, мислейки, че разговорът е честен.

Тя няма право да се намесва. Няма. От десет месеца чисти тук за жълти стотинки. Кредитът тежи като камък — за родителската къща, която вече я няма. Ако я уволнят, няма къде да отиде.

Но и да мълчи не може.

— Разходът е твърде голям — каза Анна на арабски, без да вдига поглед от количката. Гласът ѝ беше спокоен, но вътре всичко трепереше. — Два пъти по-висок от посочения в документите. В жегата двигателите прегряват. Гаранцията е една година, но тези трактори не са предназначени за вашия климат.

Тишината удари като шамар.

Мартин скочи, лицето му пламна:
— Полудя ли?!

Шейхът бавно вдигна ръка. Директорът замлъкна по средата на изречението, сякаш някой беше натиснал бутон „изключи“.

— Говориш ли моя език? — старецът гледаше Анна внимателно.

— Да — отвърна тя тихо. — Пет години работих като преводач в Алжир. После загубихме родителската си къща. Парите свършиха. Върнах се и започнах работа тук.

Шейхът дълго мълча, без да откъсва поглед от нея. После се обърна към преводача — в гласа му вече нямаше мекота:
— Ти ме излъга.

Той направи пауза — и в този момент Анна разбра, че всичко тепърва започва.

— А сега — добави шейхът с бавна усмивка, — нека говорим честно.

*

Шейхът се облегна назад в креслото и сплете пръсти, сякаш си даваше време. В стаята отново се чу тиктакането на часовника — сега прекалено силно, почти натрапчиво. Преводачът пребледня. Увереността му се изпари като вода върху нажежен метал.

— Това… е недоразумение — промърмори той, местейки поглед ту към директора, ту към шейха. — Просто опростих формулировката.

— Ти промени смисъла — спокойно отвърна шейхът. — А смисълът е цената на сделката.

Той се обърна към Анна:
— Осъзнаваш ли какво рискуваше?

Анна кимна. Дланите ѝ бяха влажни, гърбът — напрегнат, но по странен начин ѝ олекна. Сякаш най-страшното вече беше минало.

— Осъзнавам. Но не можех да постъпя иначе.

Мартин отвори уста, за да каже нещо, но шейхът го изпревари:
— Тези машини наистина ли не са подходящи за моя регион?

— Не — отговори Анна честно. — Не и без сериозна доработка. Иначе ще загубите пари, а репутацията ви ще пострада. Не бих искала да бъда причина за това.

Шейхът се усмихна — за първи път по време на срещата истински.
— Интересно. Обикновено хората в тази стая мислят само за собствената си изгода.

Той се изправи. Нисък на ръст, но изненадващо уверен в движенията си, мина покрай масата и прокара пръст по папката с характеристиките.

— Сделка няма да има — каза той, без да повишава тон.

Мартин пребледня:
— Почакайте… можем да преразгледаме условията, да предложим отстъпка…

— Не купувам лъжи, дори с отстъпка — отряза шейхът. После отново погледна Анна. — Но на вас бих искал да направя предложение.

Мартин шумно издиша, но замълча.

— Нужен ми е човек, който казва истината, дори когато е опасно — продължи шейхът. — И който говори моя език. Договор, официална работа. Консултации и превод. Съгласна ли сте да обсъдим?

Анна усети как краката ѝ омекват. Опря се на количката, за да не издаде треперенето си.

— Да — каза тя след кратка пауза. — Съгласна съм.

Шейхът кимна, сякаш не беше очаквал друг отговор.
— Тогава нека смятаме, че тази среща не беше провал, а късмет.

*

Той се насочи към изхода. Вече на вратата се обърна и хвърли през рамо:
— А с този — хвърли кратък поглед към преводача — повече няма да работя.

Вратата се затвори.

В кабинета увисна тежка тишина. Мартин бавно се отпусна в креслото, взирайки се в празното пространство. После вдигна очи към Анна — в тях нямаше гняв, само умора.

— Разбираш, че тук за теб вече няма работа?

Анна се изправи. Страхът още беше там, но вече не я управляваше.
— Разбирам.

Тя свали ръкавиците, прилежно сложи кърпата в кошницата и се отправи към изхода. Навън слънцето грееше — ярко, почти непривично.

За първи път от дълго време тя си тръгваше не с чувство за загуба, а с усещането, че най-сетне е казала всичко както трябва.