Известието дойде в момента, когато Анна стоеше на касата. Телефонът завибрира в джоба на якето ѝ и тя машинално прокара пръст по екрана, без дори да погледне.
„Транзакцията е отказана. Недостатъчно средства“.

Странно. Тя беше сигурна, че по картата има повече от петдесет хиляди. Заплатата беше преведена преди два дни.

— Госпожо, ще плащате ли? — касиерката я гледаше с едва прикрито раздразнение.

— Само момент… — Анна нервно започна да рови в чантата за втората карта. Тази я използваше по-рядко, но тя със сигурност трябваше да работи.
Терминалът изписука кратко.
„Транзакцията е отказана“.

Зад гърба ѝ се чуха въздишки. Опашката растеше. Консултантът от отдела за бяла техника, който почти половин час ѝ обясняваше защо тази пералня е по-добра от по-евтината, вече се беше отдръпнал към други клиенти.

Ръцете на Анна изстинаха. Тя се отдръпна настрани и притисна телефона до ухото си. Сигналът се точеше безкрайно дълго.

— Да — гласът на Виктор беше спокоен. Прекалено спокоен.

— Виктор, картите ми не работят. И двете. В магазина съм, почти бях платила пералнята…

— Знам. Блокирах ти картата. Аз съм стопанинът в този дом и аз решавам какво да се купува.

Настъпи тишина.

Анна не разбра веднага какво е чула. Думите сякаш се разпаднаха и отказваха да се подредят в смислено изречение.

— Какво каза…?

— Говорихме за това. Казах, че нямаме нужда от толкова скъпа пералня. А ти въпреки това отиде в магазина. Наложи се да блокирам картата.

— Виктор, но аз обяснявах…

— Анна, недей. Разгледах всичко. Всички нужни функции ги има и в по-обикновения модел. Останалото е надплащане за марка. Като се прибереш, ще обсъдим коя точно да вземем. Сега съм зает.

Той затвори.

Анна стоеше насред търговската зала. Около нея семейства избираха хладилници, консултанти се усмихваха, звучеше лека фонова музика.
А вътре в нея всичко се беше свило така, че едва можеше да диша.

Излезе навън. Ноемврийският вятър я удари в лицето и този студен шамар сякаш я върна в реалността.

Блокирал ѝ е картата.
Нейната карта.
С нейната заплата.

Сякаш не беше пълнолетна жена, а провинило се дете. Сякаш парите, които изкарва сама, внезапно престанаха да бъдат нейни.

*

Трябвало е да се съгласи за отделна заплатна карта, когато ѝ предложиха на работа. Тогава си помисли — защо да са няколко карти, по-удобно е всичко да е на една. На тази, която съпругът ѝ беше извадил за нея. Тогава това изглеждаше логично. Семейство са все пак.

У дома Виктор седеше в кабинета пред лаптопа. Дори не вдигна глава, когато тя влезе.

— Здрасти — Анна свали якето си, опитвайки се да говори спокойно. — Можем ли да поговорим?

— Слушам — каза той, без да откъсва поглед от екрана.

— Погледни ме, моля те.

Виктор се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Анна познаваше този жест — защитна поза, той вече беше готов за конфликт.

— Виктор, защо блокира картата ми?

— Защото игнорираш нашите договорки. Аз отделих вечер, проучих пазара, намерих най-добрия вариант. А ти просто реши да купиш по-скъпото, защото така искаш.

— Не игнорирах. Опитвах се да обясня. Има бързо пране, сушене, функция пара…

— За какво ти е пара? За какво е ютията?

— За да гладя по-малко. За да спестя време.

— За какво? — усмихна се подигравателно той. — И без това половината вечер си в телефона.

Това беше несправедливо. И той го знаеше.

— Пера всеки ден — каза Анна спокойно. — Твоите ризи. Чаршафите. Хавлиите. Детските дрехи на Лукас. Гладя с часове. Ако тази пералня ми спести поне час на ден, ще се изплати за половин година.

— Това са емоции. Цифрите казват друго. Не умееш ли да смяташ?

— А ти умееш ли да смяташ времето ми?

— Анна, не прави сцени. Взех обмислено решение. Утре ще отидеш и ще купиш модела, който избрах. Ще ти върна достъпа до картата.

Тя го гледаше и не го познаваше. Мъжът, с когото беше живяла десет години, с когото имаше дете, ѝ говореше като на подчинена.

— Добре — каза тя неочаквано спокойно. — Тогава нека да направим така.

Виктор се напрегна.

— Щом ти си стопанинът в този дом, значи от утре ти ще се занимаваш с него.

— Какво?

— С всичко. Пазаруване. Пране. Какво се пере днес, какво утре. Кога се сменят чаршафите. Какви пелени да купим на Лукас за нощта. Кога е зъболекарят. Какви лекарства трябва да има в аптечката. Кога свършва храната на котката. Какъв шампоан да купим.

Виктор мълчеше.

— Ти решаваш всичко — продължи Анна твърдо. — А аз само изпълнявам. Без самодейност. Става ли?

— Ти сериозно ли говориш?

— Напълно. Започваме веднага. Какво ще вечеряме днес?

— Ами… нещо обикновено.

— „Нещо“ не е ястие.

— Кюфтета с пюре.

— От какво месо? В какви пропорции?

— Анна, каква е разликата?!

— Огромна. Така че?

— Телешко със свинско. Петдесет на петдесет!

— Колко кайма? Нужни са ни шест кюфтета. Значи минимум половин килограм. Така ли?

Виктор пребледня.

— А пюрето? От какви картофи? Колко килограма? Какъв сорт? Ще има ли салата? Каква? С какво олио?

— Стига! — извика той.

— Не. Още не сме обсъдили закуската. И обяда. И менюто за седмицата. Нали ти си стопанинът.

Тя излезе от кабинета.

В стаята Лукас си играеше с конструктор.

— Мамо, ще има ли вечеря?

— Питай татко — каза Анна. — Той днес е главният.

След малко от кухнята се чуха трясъци на съдове.
Вечерята беше… своеобразна.

Пиле — загоряло отвън и розово отвътре.
Слепени макарони.
Без салата.

Виктор гледаше в чинията.

Анна се усмихна леко.

— Е, стопанино… ще продължим ли и утре?

*

Виктор ядеше мълчаливо. Бодеше макароните с вилицата, сякаш се надяваше те сами да се разпаднат, а пилето да признае, че всъщност е готово. Лукас погледна баща си, после майка си и предпазливо попита:

— Тате, това може ли да се яде?

Виктор трепна.

— Разбира се — каза рязко. — Яж.

Анна не каза нищо. Само пиеше вода и наблюдаваше. Не с триумф, а с умореното внимание на човек, който твърде дълго е носил чужд товар и сега гледа как друг го пробва за първи път.

След няколко минути Виктор остави вилицата.

— Не разбирам защо направи този цирк — каза накрая. — Можехме просто да поговорим.

Анна вдигна очи към него.

— Говорихме, Виктор. Аз говорех. Ти решаваше.

— Мислех за семейството.

— Не. Мислеше за контрол.

Той искаше да възрази — личеше по стиснатата му челюст. Но думите не дойдоха.

Нощта беше тежка. Виктор се въртеше, ставаше да пие вода, проверяваше телефона си. Анна лежеше и гледаше тавана и за първи път от дълго време не изпитваше вина за тишината между тях.

На сутринта тя стана, приготви Лукас за училище, направи му закуска — по навик. На излизане Виктор попита:

— Какво правиш?

— Забравих да попитам. Какво трябва да яде Лукас за закуска?

— Ами… каша.

— Каква? Овесена или оризова? С мляко или с вода? Със захар или без? С плодове?

Виктор прокара ръка по лицето си.

— Анна, стига.

— Не. Или ти си стопанинът и решаваш всичко. Или сме равни партньори.

Той замълча.

През целия ден ѝ пишеше:
„Къде е солта?“
„Този прах за бяло ли е или за цветно?“
„Защо пилето във фризера е надписано?“

Тя отговаряше кратко:
„Ти решаваш.“
„Провери.“
„Нали планираш.“

Вечерта изглеждаше изцеден.

— Не мислех, че е толкова… — запъна се. — детайлно.

— Това не са дреболии — каза Анна спокойно. — Това е животът.

Той седна срещу нея, дълго мълча, после тихо каза:

— Мислех, че като контролирам парите, правя най-доброто.

— За кого?

Той вдигна очи.

— Страхувах се, че няма да се справим. Че ако не държа всичко под контрол, всичко ще се разпадне.

— А аз се страхувах, че в този дом вече не ме виждат като човек.

Той кимна. Бавно. Без оправдания.

— Ще върна достъпа до картата — каза той. — Още сега.

— Не — отвърна Анна. — Първо друго.

— Какво?

— Отваряме отделна заплатна карта на мое име. И обща сметка — за дома, храната, училището. Без блокиране. Без „аз реших“.

— А ако не сме на едно мнение?

— Тогава обсъждаме. Не командваме.

Виктор дълго гледа масата.

— Бях в грешка — каза накрая. — И… срам ме е.

Думата прозвуча неловко, сякаш отдавна не я беше използвал. Но Анна чу най-важното.

Минаха няколко седмици. Вкъщи стана по-тихо — не защото разговорите изчезнаха, а защото напрежението се стопи. Виктор престана да казва „аз реших“. Започна да пита. Понякога грешеше. Понякога сам гладеше ризите си — и тогава дълго мълчеше.

Една вечер каза:

— Хайде да вземем онази пералня. С функция пара.

Анна се усмихна. Не широко. Истински.

— Добре — каза тя. — Но да я изберем заедно.

Той кимна.

А после добави:

— И… съжалявам, че забравих: домът не е власт. Той е отговорност. Обща.

Анна го погледна и за първи път от дълго време усети не умора, а опора.

Понякога, за да разбереш какво значи да си стопанин, първо трябва да слезеш от трона.