— Наистина ли мислиш, че ще повярвам на „спешна среща“ в събота вечер, Виктор? — Ема стоеше на прага с кръстосани на гърдите ръце и гледаше как мъжът ѝ нервно напъхва в кожената си чанта зарядно за телефона и резервна риза. В погледа ѝ се смесваха недоверие, умора и онази хладна решителност, която се появява, когато търпението е на изчерпване.

— Ема, хайде, не започвай, моля те — Виктор дори не се обърна, продължавайки да рови в чекмеджето на скрина. Движенията му бяха резки, сякаш бързаше, сякаш всяка секунда беше от значение. — Горим с договора с китайците. Знаеш — часови зони и такива неща. Ако сега не уточним доставките, фирмата ще загуби милиони. Искаш ли да останем без премия преди Нова година?

— Китайците, значи? — Ема се усмихна иронично, но в гласа ѝ имаше повече умора, отколкото шега. — А защо за преговори с китайци ти е нужен нов парфюм, с който се поля с половин флакон преди пет минути? Те през Zoom ли усещат миризмата?

Виктор застина за миг, раменете му се напрегнаха, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението. Но почти веднага сложи маската на обидената добродетел и се обърна към жена си.

— Това е елементарна хигиена, Ема. И уважение към партньорите. Срещаме се в ресторант, в отделен салон. Трябва да изглеждам и да мириша представително.

— В ресторант… — повтори тя тихо и направи крачка към него. — А аз мислех, че каза, че срещата е в офиса.

— Започваме в офиса, после отиваме на вечеря. Стига си ме разпитвала! — раздразнено щракна закопчалката на чантата. — Правя го заради нас. Заради семейството. Между другото, поръчах куриер — ще ти донесат нещо. Дреболия, но приятно. Да не ми се сърдиш.

Ема повдигна вежди изненадано. Виктор не беше правил подаръци без повод от поне пет години. Обикновено се ограничаваше с дежурни лалета за Осми март и ваучер за козметичен магазин за рождения ѝ ден. Този внезапен жест изглеждаше подозрителен.

— Какво си поръчал?

— Изненада — измърмори той, проверявайки известията на телефона си и явно избягвайки погледа ѝ. — Комплект за вана, любимия ти душ-гел или нещо такова. Ще се отпуснеш вечерта, докато аз работя.

Той бързо я целуна по бузата, отдръпна се и след миг входната врата се затръшна. В апартамента остана тежкият аромат на скъп парфюм и усещането за празнота.

Куриерът пристигна след четиридесет минути. Ема мълчаливо подписа и занесе кутията в спалнята. Не бързаше да я отвори, сякаш се страхуваше да потвърди собствените си подозрения. Но любопитството и тревогата надделяха. Вътре, под шумолящата хартия, лежеше алена, откровена рокля — прекалено смела, прекалено ефектна, напълно не в нейния стил. Платът беше скъп, кройката — предизвикателно точна, сякаш избрана за конкретна фигура и конкретна вечер.

Ема пребледня. Тя знаеше със сигурност: тази рокля не беше за нея.

Когато Виктор се прибра късно през нощта и я видя облечена в алената рокля, лицето му се изкриви, а гласът му премина в вик:

— Свали го, това е грешка!…

*

— Свали го, това е грешка!… — Виктор рязко отстъпи назад, сякаш се беше ударил в невидима стена, и се втренчи в Ема с широко отворени очи. Лицето му губеше цвят с всяка секунда, а чантата в ръцете му започна да трепери.

Ема бавно се обърна, позволявайки на светлината от коридора да се плъзне по алената материя. Тя забеляза как погледът му машинално се спря на познатите детайли — деколтето, тънките презрамки, линията на талията. Той разпозна роклята. Твърде бързо.

— Грешка? — попита тя спокойно, макар вътре всичко да трепереше. — Странно. Куриерът, адресът, плащането — всичко беше наред. Или искаш да кажеш, че не доставчикът е сбъркал?

Виктор преглътна нервно.

— Ема, послушай… това не е това, което си мислиш — направи крачка към нея, после спря, сякаш се страхуваше да се приближи. — Аз… обърках поръчката. Да, просто така. Това е… за клиентка. Подарък. Делови етикет.

Тя се изсмя кратко. Смехът беше сух и чужд.

— За клиентка? — Ема бавно прокара пръсти по плата. — Ти подаряваш на клиентки такива откровени алени рокли? Интересно, това нов стандарт в бизнес отношенията ли е, или нещо съм пропуснала?

Той сведе поглед. В този жест имаше повече признание, отколкото във всякакви думи.

— От колко време, Виктор? — гласът ѝ стана тих, а това го правеше още по-страшен. — Месец? Половин година? Година?

— Това… няма значение — промърмори той. — Не означава нищо.

*

— За теб — кимна тя. — За мен означава всичко.

Тя направи крачка напред, принуждавайки го да отстъпи. Застанаха почти плътно един срещу друг и Виктор трябваше да вдигне глава.

— Знаеш ли кое боли най-много? — продължи тя. — Не роклята. Дори не тя. А колко лесно лъжеше. Как ме гледаше в очите и говореше за семейство, премия, китайци… и беше сигурен, че ще повярвам.

— Исках да оправя всичко — най-сетне изрече той. — Това беше… криза. Щях да го прекратя.

— Разбира се — Ема се усмихна горчиво. — Веднага след като ѝ подариш роклята и отидеш на „среща“.

Тя се обърна, с едно рязко движение съблече роклята и внимателно я постави на облегалката на стола. Този жест беше окончателен, като поставена точка.

— Утре подавам молба за развод — каза тя, без да се обръща. — Документите вече са готови. Дълго затварях очи, Виктор. Но днес ти ми помогна да ги отворя.

— Ема… — той направи последната отчаяна крачка. — Дай ми шанс.

Тя се обърна. В погледа ѝ вече нямаше болка — само умора и спокойствие.

— Ти вече използва всички шансове — отвърна тя. — А сега, моля те, вземи си нещата и си тръгвай. Там, където те чакат в алено.

Виктор остана неподвижен още няколко секунди, после бавно остави чантата на пода, сякаш беше разбрал, че вече няма накъде да бърза. Но беше твърде късно. Ема затвори вратата на спалнята, оставяйки го сам — с истината, от която толкова дълго бягаше.