Дъждът яростно барабанеше по покрива, сякаш и той беше свидетел на всичко, което се случваше в тази къща, когато чух познатото, до болка тревожно скърцане на портата. Сърцето ми се сви и потъна някъде в петите. Току-що бях измила пода в антрето — старателно, почти отчаяно, сякаш се опитвах да изтрия не само калта от обувките, но и следите от вчерашната сцена: парчетата от счупената ваза, накривената лампа, виковете, които още звъняха в ушите ми.

И ето ги — те.

Мама и татко.

Без обаждане. Без предупреждение. Просто дойдоха.
Може би са усетили — както майката усеща, че детето ѝ боли, дори отдалеч. А може би съседката не е издържала и е казала на глас това, което всички отдавна виждаха: „Елате… дъщеря ви е цялата в синини“.

Не успях да направя нищо.
Нито да се скрия.
Нито да прикрия лицето с грим.
Нито да сложа очила.
Нито да измисля удобна лъжа.

Вратата се отвори — и в очите на майка ми мигновено пламна ужас.

— Анна… — прошепна тя, а лицето ѝ се изкриви, сякаш ударът беше нанесен на нея.

А аз стоях пред тях, свита, по домашен халат и топли чорапи, със синини по бузата, под окото, по скулата. Едната — прясна, лилава, от удар с юмрук. Другата — вече пожълтяваща, от това как вчера паднах, опитвайки се да се отдръпна.

— Това… това е случайно — изрекох с мъка. Гласът ми трепереше. — Аз сама паднах.

И точно в този момент от кухнята излезе Мартин. В ръката си държеше чаша кафе. На устните — усмивка.

Не, не просто усмивка.
Той се смееше.

*

Силно. Пресипнало. С открито удоволствие.

— Разбира се, сама! — изсмя се той. — Направо на пода! И в стената! Случайно! — изкриви лице. — Толкова си несръчна. Нищо не можеш да направиш като хората.

Майка ми пребледня. Баща ми направи крачка напред — рязко, инстинктивно. Погледнах го и той спря. Все още се надявах, че всичко може да се оправи. Че Мартин ще се вразуми. Че майка му ще престане да се меси. Че това е временно.

Но тогава зад гърба на Мартин се появи тя.

Мария.
Свекървата.

Винаги безупречна. Винаги с изправена стойка и идеална прическа. Днес — в копринена рокля и перлено колие. Моият подарък.

На лицето ѝ — ехидна усмивка.

— Ох, пак ли драми? — пропя тя. — Казвала съм ти: ако чистеше по-внимателно, нямаше да се спъваш. А ако не тичаше като луда — нямаше да падаш. И изобщо… мъжът нямаше да повишава тон, ако жена му се държеше прилично.

— Какво точно казахте? — остро попита майка ми.

— Ами какво? — сви рамене Мария. — Живея тук от година, всичко виждам. Все истерии, тряскане на врати… Мъжът търпял, търпял — а после това е естествена реакция.

— Естествена реакция е да биеш жена? — гласът на баща ми стана леден.

— Аз не съм я бил! — извика Мартин. — Тя сама падна! Питайте майка ми!

— Видях — кимна Мария. — Падна. Сама.

Гледах ги и изведнъж осъзнах: уморена съм.

— Не — казах тихо. — Не паднах.

Всички замръзнаха.

— Какви ги говориш? — намръщи се Мартин.

— Ти ме удари. Вчера вечерта. След като ти отказах пари. И това не беше за първи път.

Той пребледня.

— А майка ти го видя — добавих. — Нали, Мария?

Тя се поколеба. Само за миг.

— Стояхте на вратата — продължих. — Гледахте. И не направихте нищо.

Майка ми ме гледаше с болка и гордост. Баща ми — с ярост.

— Тръгваме си — каза той. — Събирай си нещата.

— Не — отговорих. — Това е моят дом. Купен с моите пари. Ти, Мартин, не си вложил и стотинка.

— Значи аз съм на твоя издръжка?! — избухна той.

— Точно така. Имаш дългове и кредити, а моите пари превеждаше на София. Проверих.

— Следяла си ме?!

— Защитавах се. И прехвърлих собствеността на къщата на майка ми.

— Нямаше право! — изкрещя Мария.

— Имах. Къщата е купена преди брака. А синът ви ме ограбваше.

Направих пауза:

— И между другото… София сама ми се обади. И се съгласи да свидетелства.

Лицата им казаха всичко.

*

Мария първа наруши тишината.
Изсмя се кратко и остро, сякаш се скъса струна.

— Блъфираш — каза тя, присвивайки очи. — Мислиш, че ще се уплашим? Винаги си била слаба, Анна. Такива като теб не стигат докрай.

Мартин мълчеше. Гледаше ме различно — без присмех, без самоувереност. Сякаш за първи път виждаше не удобна жертва, а човек с гръбнак.

— Махайте се — каза баща ми глухо. — Веднага. И двамата.

— Това е и моят дом! — възмути се Мария. — Регистрирана съм тук!

— Временно — спокойно отвърна майка ми. — И за кратко.

Усетих как всичко в мен си идва на мястото.

— Имате един час — казах. — Да си съберете нещата и да излезете. После ще се обадя в полицията. И на адвокат.

— Ще съжаляваш — изсъска Мартин. — Нямаш представа в какво се забъркваш.

— Имам — отвърнах. — Аз вече живях в това.

Мария още се опитваше да говори — за семейство, за неблагодарност, за „мръсното пране“. Но думите ѝ вече не ме докосваха.

След четиридесет минути те си тръгнаха.
Вратата хлопна.
Къщата сякаш си пое дъх.

Седнах и осъзнах, че треперя. Майка ми ме прегърна. Баща ми мълчаливо постави пред мен чаша вода.

— Постъпи правилно — каза той накрая. — Най-трудното не е да си тръгнеш. Най-трудното е да се изправиш и да кажеш „стига“.

Онази нощ не спах. За първи път от дълго време тишината не ме плашеше.

После дойде болницата.
Документи. Снимки.
Адвокат.
Банка.

Процесът беше дълъг и мръсен.
Мартин пишеше — ту молеше, ту заплашваше.
Мария настройваше роднините срещу мен.
София даде показания — не от смелост, а от страх.

След три месеца съдът излезе с решение.
Къщата остана моя.
Част от парите бяха върнати.
Забраната за доближаване влезе в сила.

Излязох от съда и се разплаках — от облекчение.

Сега живея сама.
Смених ключалките.
Боядисах стените.
Изхвърлих всичко излишно.

Понякога виждам в огледалото тънка следа под окото. Не като срам — като напомняне.

И всеки път си казвам на глас:

— Вече не може да ме бият. Нито с ръце. Нито с думи. Нито с мълчание.

Защото веднъж вече се изправих.
И никога повече няма да падна.