— Кой е собственикът на имота? — попита спокойно нотариусът, без да вдига очи от документите.

Мария отговори без никакво колебание, с уверен тон, сякаш говореше за нещо напълно очевидно:
— Разбира се, аз.

Анна застина, стискайки химикалката толкова силно, че кокалчетата на пръстите ѝ побеляха.

Къщата се намираше в Западна България, в малко, зелено селце на име Борово, на по-малко от час път от София. Дървена, с резбовани капаци на прозорците и просторна веранда. Родителите на Анна я бяха построили със собствените си ръце преди двадесет години. Баща ѝ сам редеше гредите, а майка ѝ засаждаше ябълковите дръвчета в двора, повтаряйки, че някой ден там ще тичат внуци.

Когато година по-рано родителите ѝ починаха, по силата на завещанието къщата премина на името на Анна.

Това беше единственото, което ѝ беше останало от тях. Единственото място, където се чувстваше истински у дома.

А сега нотариусът вече вписваше в документите:
„Собственик — Мария Георгиева“.

— Мария — Анна бавно остави химикалката на масата, — това е моята къща. Родителите ми я оставиха на мен.

Свекървата се обърна и се усмихна с онази усмивка, която Анна се беше научила да разпознава през двете години брак. Привидно мила. В действителност — отровна.

— Ани, мила, не се притеснявай — запя тя с тона, с който обикновено се успокояват наивни деца. — Аз го правя заради теб. Сега има толкова измамници! Млади жени ги лъжат на всяка крачка. А аз съм опитна, знам как да защитя нашите интереси.

Нотариусът погледна въпросително Анна. Тя отвори уста да възрази, но Мария вече продължаваше:

— Ние сме семейство, нали? Николай е моят син, ти си негова жена. Значи всичко ни е общо. Нима съм ти чужда?

Анна стисна юмруци под масата. Не, трябваше да каже нещо. Беше длъжна да възрази. Но, както винаги, думите заседнаха някъде в гърлото ѝ.

Вечерта у дома Мария разстла документите върху кухненската маса.

— Виж колко съм предвидлива — чуруликаше тя, сочейки листовете. — Вече намерих купувачи за твоята къщичка. Свястни хора, предлагат добра цена. Ще продадем, парите ще сложим по моята сметка — така е по-сигурно — а после ще купим нещо свястно.

Анна стоеше до печката и бъркаше супата. Лъжицата глухо удряше стените на тенджерата — туп… туп… туп…

*

— По вашата сметка? — попита тихо тя, без да се обръща.

— Ами разбира се! — Мария разпери ръце. — Аз имам опит с парите. Ти си млада, неопитна. Ще ги похарчиш за глупости. Нека са при мен — така ще е по-спокойно.

Николай седеше на дивана, скролваше в телефона си и дори не вдигна глава.

— Мамо, може би не е добра идея… — промърмори той. — Все пак това е къщата на Анна.

— Николай! — Мария веднага се настани до него. — Какво разбираш ти? Аз го правя за вас! Млади сте, деца ще гледате. А тази къща — стара постройка на село. На кого му е нужна?

— На мен — каза Анна.

Мария рязко се обърна. Усмивката изчезна.

— Какво каза?

— Казах, че тази къща ми е нужна. Родителите ми я построиха. Там израснах. И няма да я продавам.

Свекървата бавно се изправи. Първо пребледня, после лицето ѝ се покри с червени петна.

— Аха — изсъска тя. — Значи ми се противопоставяш? На мен, която две години те храни, чисти след теб и те учи на живот?

Анна остави лъжицата на масата. Ръцете ѝ трепереха, но тя се насили да се обърне и да погледне Мария право в очите.

— Мария, вие се нанесохте при нас седмица след сватбата. Временно. За един месец. Минаха две години. Вие спите в нашата спалня, а ние с Николай — на разтегателен диван в хола. Ядете това, което аз готвя, носите дрехите, които аз пера. Така че — кой кого издържа?

Настъпи тишина. Дори Николай откъсна поглед от телефона.

— Мамо… — започна несигурно той.

— Мълчи! — рязко го прекъсна Мария. — Ето каква си била, снаха! Знаех си! Преструваше се на тиха, а само чакаше момента да покажеш истинското си лице!

Тя сграбчи документите и ги размаха пред лицето на Анна.

— Изобщо осъзнаваш ли колко съм направила за вас? Можех спокойно да си живея в моя апартамент! Но не — пожертвах се за младото семейство! А ти… дори благодарност не показваш!

— Благодарност за какво? — Анна се изненада от собственото си спокойствие. — За това, че изхвърлихте снимките на майка ми, защото „събирали прах“? За това, че дадохте инструментите на баща ми на съседа, защото „вече не били нужни“? За това, че всеки ден ми повтаряте каква безполезна домакиня съм?

— А сега ме изслушайте внимателно… защото повече няма да мълча.

Анна говореше тихо, но в тази тишина имаше повече сила, отколкото във виковете на Мария.

— Къщата е записана на мое име. По завещание. Имам всички документи. А ако сте успели да „уредите“ нещо без моето съгласие — това е незаконно.

Мария замръзна. Листовете в ръцете ѝ потрепериха.

— Ти… ти ми заплашваш ли? — прошепна тя.

*

— Не — Анна поклати глава. — За първи път в живота си защитавам себе си.

Николай рязко стана от дивана. Телефонът падна на пода, но той дори не го забеляза.

— Чакай — каза той, гледайки ту майка си, ту жена си. — Какви документи? Мамо… наистина ли без подписа на Анна?

Мария се изчерви.

— Аз съм ти майка! Не ми трябва нейният подпис! Правех го за теб! За семейството!

— За контрол — тихо каза Анна. — Нека не ги бъркаме.

Тези думи удариха Мария като плесница.

— Коя си ти изобщо, че да ми говориш така?! Без мен щеше да пропаднеш!

Анна се усмихна горчиво.

— Дойдох при вас с образование, работа и собствен живот. А вие две години правихте всичко, за да забравя коя съм.

Тя отвори шкафа и извади папка.

— Ето копие от завещанието. Ето удостоверението. Къщата е моя. И няма да бъде продадена.

Николай взе документите с треперещи ръце.

— Мамо… наистина ли каза на нотариуса, че къщата е твоя?

Мария мълчеше.

— Ти ни изложи на риск — каза Николай тихо. — Можеше да ни въвлечеш в съд.

— Аз… просто се страхувах — прошепна тя.

Анна погледна мъжа си с умора.

— Николай, аз повече така не мога. Или сме семейство — ти и аз. Или аз съм излишна тук.

Той я гледа дълго. После се обърна към майка си:

— Мамо. Събираш си нещата.

— Какво?! Заради нея?!

— Избирам жена си. И живота си.

Седмица по-късно Мария се изнесе. Шумно. С обвинения и с думи, хвърлени на вратата:

— Ще съжаляваш. Такива като теб винаги остават с нищо.

Анна затвори вратата. Бавно. Спокойно.

Месец по-късно стоеше на верандата на къщата в Борово. Миришеше на ябълки. Слънцето огряваше старите дъски.

Телефонът ѝ вибрира. Съобщение от Николай:
„Разбрах твърде късно. Но ако още не всичко е загубено — ще дойда.“

Анна погледна къщата и тихо каза:

— Никога повече няма да дам на никого това, което е мое.

И за първи път от дълго време се усмихна — истински.