— Всичко е готово, мамо. Тя подписа. Апартаментът и колата са мои. Кредитите — за нейна сметка.
Мартин Келер говореше по телефона точно пред вратите на съдебната зала, без дори да се опитва да понижи гласа си.

Елена Бауер стоеше на три крачки от него, стискайки папка с документи толкова силно, че пръстите ѝ побеляха. Той се обърна, видя я и се ухили самодоволно:
— Още ли си тук? Хайде, върви. Сега трябва да ходиш на работа. Кредитите сами няма да се платят.

Тя не отговори. Нито дума. Просто се обърна и тръгна по дългия съдебен коридор, без да се обръща назад.
Мартин я проследи с поглед и веднага продължи разговора:
— Не, дори не се опита да спори. Нали ти казах — всичко ще стане по моя начин.

Елена излезе от сградата на съда, пое студения въздух и без колебание спря такси. Двадесет минути по-късно вече влизаше в кафене „Bon Appétit“.
До прозореца, точно както се бяха уговорили, я чакаше нотариусът — Йохан Вебер.

— Справихте се — каза той вместо поздрав и ѝ подаде внимателно запечатан плик. — Това е от баща ви. Предаде ми го преди да си отиде… преди три години. Помоли ме да ви го дам едва след развода.

Елена взе плика, но дори не го отвори.
— Знаел е, че всичко ще свърши така, нали?

Йохан кимна тежко:
— Знаел е. И ви е оставил всичко. Веригата пекарни „Sweet Crust“, седемнадесет обекта в страната. Формално станахте собственичка преди половин година, но той настоя да изчакам точно този ден.

Нотариусът извади втора папка — дебела, тежка, пристегната с ластик.
— А това е… досие. За бившия ви съпруг и майка му. Баща ви го е събирал почти две години. Тук има всичко. Ще го прочетете у дома и сами ще решите какво да правите нататък.

Елена безмълвно прибра плика и папката в чантата си, кимна и излезе, без дори да докосне кафето.

У дома дълго седя в тишина, преди най-сетне да отвори писмото. Почеркът на баща ѝ беше равен, уверен, до болка познат.

„Ели, ако четеш това писмо, значи си свободна. Прости ми, че мълчах. Мартин и майка му ме изнудваха — стара данъчна история. Заплашваха ме със сигнал, ако се опитам да те предупредя. Но не стоях със скръстени ръце. В папката има всичко, което ще ти трябва. Не се сбогувай. Живей.“

Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ушите ѝ пищяха.
Тя отвори папката.

Банкови извлечения.
Снимки на Мартин с Вероника Хофман.
Разпечатки от кореспонденция.
Парични преводи — от нейните кредитни карти към сметките на фирмата на Мартин, а оттам към личната карта на Вероника.
Наем на апартамент. Скъпи подаръци. Съвместни пътувания.

Елена дълго гледа цифрите и лицата на снимките. Много дълго.
После бавно взе телефона…

И тихо каза:
— Добре, Мартин. Сега е мой ред.

*

Тя не набра номера веднага. Първо седна. После стана. После пак седна, сякаш тялото ѝ не можеше да настигне това, което умът вече знаеше.
Накрая екранът светна, а сигналът за повикване бе заменен от спокоен мъжки глас:

— Финансова полиция, слушам.

— Казвам се Елена Бауер — каза тя спокойно. — Искам да подам сигнал. За измама. И за незаконно използване на кредитни средства.

В слушалката настъпи кратка пауза.
— Име на заподозрения?

Тя погледна снимката, на която Мартин се усмихваше, прегърнал Вероника.
— Мартин Келер. И майка му. Имам документи. Много документи.

Три седмици по-късно Мартин седеше в новия си, „спечелен“ автомобил и гледаше екрана на лаптопа. Сметките не излизаха. Парите изчезваха по-бързо, отколкото той успяваше да ги прехвърля между фирмите.

— Мамо, сигурна ли си, че всичко е чисто? — попита раздразнено по телефона.
— Разбира се. Проверих всичко — отсече Клара Келер. — Тази глупачка дори не разбра какво подписва.

В този момент някой почука по стъклото.

Мартин вдигна глава раздразнено — и замръзна.
Двама мъже с тъмни якета, с показани служебни карти.

— Господин Келер? — попита спокойно единият. — Задържан сте за даване на показания. Моля, излезте от автомобила.

— Това е някаква грешка… — прошепна той, но ръцете му вече трепереха.

Елена седеше в кабинета си — просторен, светъл, изпълнен с аромата на прясно изпечени сладкиши, идващ от производството долу. На вратата имаше табелка:
Елена Бауер, CEO Sweet Crust

Йохан Вебер постави пред нея последния документ.
— Всичко е официално. Сметките са замразени. Имуществото е запорирано. Колата и апартаментът — като придобити с незаконно получени средства.

Елена кимна. Без радост. Без гняв. Само тиха, дълбока облекченост.

— А Вероника? — попита тя.

— Минава по делото като съучастник. Даде показания доброволно. Срещу Мартин.

Елена се усмихна за първи път от много време.
— Разбира се.

*

В ареста Мартин седеше срещу нея — блед, отслабнал, без предишната самоуверена усмивка.

— Ти го планира — каза дрезгаво. — Ти знаеше.

— Не — отвърна спокойно Елена. — Просто престанах да бъда удобна.

— Можеше да го оставиш така… — прошепна той. — Щяхме да се разделим. Щеше да живееш спокойно.

Тя го погледна право в очите:
— Спокойствие не означава лъжи, кредити и предателство. Ти направи своя избор. Аз — моя.

Пазачът почука на вратата. Времето изтече.

Половин година по-късно съдът произнесе присъдата.
Мартин получи ефективна присъда лишаване от свобода. Майка му — условна присъда и пълна забрана за финансова дейност. Вероника напусна страната още преди обявяването на решението.

Елена стоеше до прозореца на новото флагманско кафене „Sweet Crust“ в центъра на града. Опашката се извиваше до ъгъла. Хората излизаха усмихнати, носейки кутии с топли сладкиши.

Телефонът ѝ завибрира. Съобщение от непознат номер:

„Ако тогава знаех как ще свърши всичко…“

Тя го прочете, не отговори и изтри чата.

После се обърна към екипа си и каза спокойно и уверено — така, както говори човек, на когото вече няма какво да бъде отнето:

— Добре. Да работим. Сега — наистина.