— Трябва ли да отменя юбилея си, за да пратя майка ти в санаториум?! — Анна не вярваше на ушите си.

Тя стоеше пред огледалото, оправяше яката на новата си блуза и се усмихваше на отражението си. Тридесет и пет. Скоро щеше да навърши тридесет и пет — и това нямаше да е просто рожден ден, а празник на новия ѝ живот. Преди месец ѝ предложиха позицията ръководител на маркетингов отдел, заплатата ѝ почти се удвои и за първи път от пет години брак Анна почувства, че може да си позволи нещо истински свое.

— Анна, ще се бавиш ли още? — чу се от коридора гласът на Марко. — Мама се обади, каза, че ще мине довечера.

Анна затвори очи и преброи до пет. Мария Клара. Свекървата. Жената, която за пет години брак нито веднъж не я беше нарекла по име.

— Добре — отвърна кратко тя и излезе от спалнята.

Марко седеше на дивана с лаптоп в скута. Работеше като програмист, печелеше добре — но парите винаги изчезваха. Ту на майка му трябваше да се поправи пералнята, ту нейна приятелка влизаше в болница и спешно бяха нужни „малко пари“ за лекарства, ту течеше покривът на вилата.

— Марко, трябва да поговорим — Анна седна до него с папка в ръце.
— М-м?
— За рождения ми ден.

— Както обикновено? Родителите, Павел и Ема?

Анна поклати глава:

— Не. Този път искам нещо различно. С размах. Имам нова длъжност, навършвам тридесет и пет. Искам да поканя всички — колеги, приятели, състуденти. Двайсет, може би трийсет души.

— Но апартаментът е малък.
— Няма да е тук. Харесала съм ресторант — тя показа снимки. — „Маджестик“, на крайбрежната алея. Зала за четирийсет души, банкет. Всичко съм сметнала. Ако спестим от дреболии, ще се вместим в около две хиляди и четиристотин лева.

Марко се намръщи:

— Две хиляди и четиристотин лева?! Това са много пари.
— Това е моят юбилей. Цял живот пестя и се отказвам. Искам веднъж истински празник. Без готвене, без тичане. Искам да бъда гост на собствения си празник.

— Дай ми време да помисля.

Мария Клара дойде точно в седем.

— Марко, помогни на майка си.

На чая започна с оплакванията си:

— Приятелката ми Кристина беше в санаториум. Върна се като нов човек. Гърбът ѝ мина, кръвното се оправи. Мисля, че и аз трябва да отида. Съвсем не съм добре.

Анна се напрегна.

— Санаториумът струва пари — каза Марко.
— Около хиляда и деветстотин лева за осемнайсет дни — отвърна бързо Мария Клара. — Вече проверих. Това ми е много нужно.

Анна я погледна — свекървата изглеждаше отлично.

— Какво е по-важно от здравето на майката? — обиди се Мария Клара.
— Какви лекарски препоръки? — не издържа Анна.

— Говоря със сина си.

След като свекървата си тръгна, Анна каза тихо:

— Тя те манипулира.

— Тя ми е майка.

— Хиляда и деветстотин лева. Почти колкото струва моят празник.

Следващите дни минаха в напрегнато мълчание. В петък Марко се прибра рано.

— Трябва да намерим компромис. Откажи се от ресторанта. Ще празнуваме вкъщи. Така ще стигнат парите и за санаториума, и за твоя рожден ден.

— Трябва да отменя юбилея си, за да пратя майка ти в санаториум?!

— Не да го отмениш. Просто по-скромно.

— Пет години всичко правя „по-скромно“! И пак аз трябва да се отказвам?!

— Това е компромис.
— Защо компромисът винаги означава аз да жертвам нещо?!

Тя го погледна право в очите:

— Кажи ми само едно… някога избирал ли си мен, а не нея?

*

Думите на Анна увиснаха във въздуха като пукнато стъкло.

Марко първи отмести поглед.

— Поставяш ме пред избор — каза тихо.
— Не — поклати глава тя. — Просто назовавам това, което се случва от години.

Анна започна да крачи из стаята. Не беше истерична — беше изтощена.

— Най-лошото е, че не се изненадах — добави тя. — Знаех, че ще го предложиш. Така е по-лесно. Защото мама ще се обиди.

— Това не е състезание.
— А винаги тя печели.

Настъпи тишина.

— Не съм против да ѝ помагаме — каза Анна по-спокойно. — Против съм това, че живеем по нейния сценарий.

Марко въздъхна:

— Израснах с усещането, че ако не помогна, съм лош син. Тя винаги е била сама.
— А аз каква съм? — попита Анна.

*

Той не отговори веднага.

Говориха до сутринта. Без викове. Анна каза всичко, което беше трупала с години. Марко за първи път призна, че живее между дълга и страха от промяната.

— Ще преведа на мама част от парите — каза накрая той. — Но санаториумът няма да е сега. И няма да е за сметка на твоя празник.

— Това твое решение ли е?
— Да. Мое.

Мария Клара се обади на следващия ден. Беше силно обидена. Говореше за „чуждата жена, която е настроила сина срещу майка му“. За първи път Марко не се оправдаваше.

— Това е наше решение. Моля те, уважавай го.

Рожденият ден на Анна се състоя в заведението. Беше шумно, светло, красиво. Смях, музика, прегръдки. Марко гледаше жена си така, сякаш я виждаше отново — уверена, силна, жива.

Когато гостите си тръгнаха, той хвана ръката ѝ:

— Съжалявам, че ми трябваше толкова време.

Анна погледна нощното море през прозореца.

— Ще видим — каза тихо. — Предстоят ни още много решения.

И за първи път „ние“ не прозвуча като навик, а като шанс.