Ема седеше в кухнята и мълчаливо гледаше през прозореца, зад който бавно се завъртаха първите снежинки. Декември току-що беше започнал, а умората я връхлетя наведнъж — тежка, лепкава, натрупвана с месеци. Напоследък животът ѝ се беше превърнал в безкраен маратон от намеци, „искрени разговори“ и все по-открити изисквания.

— Ема, сама помисли — гласът на свекърва ѝ Маргарита се чу от хола. — Това жилище така или иначе ще остане в семейството. Защо са тези формалности? Прехвърли го на Томас и ще живеете спокойно.

Томас, съпругът на Ема, седеше до майка си и утвърдително кимаше. Тези разговори започнаха преди половин година, когато Маргарита се нанесе при тях след като продаде малкия си апартамент в покрайнините на града. Първо плахо питаше на кого е записано жилището. После започна да говори за „бъдещето на семейството“. А през последните седмици всичко се превърна в открит натиск.

— Мама е права — Томас седна срещу Ема на масата. — Ние сме семейство. Каква е разликата на кого е името в документите?

Ема мълчеше. Просторният апартамент в центъра беше наследство от баба ѝ отпреди три години. Бракът с Томас беше сключен след това. По закон имотът беше нейна лична собственост и не подлежеше на делба. Именно това не даваше мира на Маргарита.

— Ще помисля — каза кратко Ема и излезе от кухнята.

Томас я последва, затвори вратата на спалнята и седна на ръба на леглото.

— Наистина, какъв е проблемът? — в гласа му се прокрадна раздразнение. — Мама вече е разказала на всичките си приятелки, че ще оформяме документите. Сега ще стане неудобно.

— Неудобно? — Ема се обърна рязко. — На майка ти ѝ е неудобно, че апартаментът не е ваш?

— Стига — Томас се изправи. — Пак правиш драма. Нормалните хора не делят имуществото на „мое“ и „твое“.

Тези разговори се повтаряха почти всеки ден. Маргарита намираше нови аргументи, Томас я подкрепяше, а Ема усещаше как въздухът в собствения ѝ дом става все по-тежък. Не ѝ се прибираше. Свекървата беше заела най-хубавата стая, беше разположила вещите си навсякъде и при всяка възможност критикуваше Ема.

— И още нещо — Маргарита надникна в кухнята, докато Ема приготвяше вечеря. — Помислих си… може и вилата да прехвърлим на Томас? Тя също е от баба ти, нали? Така ще е по-лесно.

Ема бавно остави ножа на плота. Кръвта ѝ нахлу в лицето. Малката къща извън града, на около четиридесет километра, също беше част от наследството.

— Маргарита, още не съм решила за апартамента — каза спокойно тя.

— Какво има да се решава? — махна с ръка свекървата. — Томас вчера ми показваше някакви документи. Каза, че имало дългове. По-добре всичко да се прехвърли на него навреме.

Ема застина. Томас беше ровил в документите ѝ. Папката стоеше дълбоко в шкафа и тя никога не беше показвала съдържанието ѝ. Той беше видял само горните листове. Най-важното беше по-надолу.

— Добре — каза тихо тя. — Съгласна съм.

Маргарита замръзна, невярваща на ушите си.

— Какво… наистина ли?

— Да. Съгласна съм да прехвърля апартамента и къщата на Томас.

Свекървата започна да ръкопляска от радост.

— Томас! Ела бързо!

Съпругът изскочи от кабинета.

— Какво става?

— Ема се съгласи! Най-накрая разумът надделя!

Томас погледна жена си недоверчиво.

— Сериозно ли?

— Да — отговори спокойно тя. — Утре отиваме при нотариус.

Маргарита веднага грабна телефона.

— Ало, Каролина? Представяш ли си, съгласи се! Всичко прехвърля на Томас! Казах ти, че ще се осъзнае…

Ема се върна към рязането на зеленчуците. Томас се приближи отзад и сложи ръце на раменете ѝ.

— Радвам се, че най-сетне разбра. Ние сме семейство.

Тя мълчеше.

На следващия ден отидоха при нотариус. Томас бързаше, сякаш се страхуваше Ема да не си промени решението. Маргарита дойде с тях — „за контрол“.

Нотариусът внимателно прегледа документите.

— Сигурна ли сте? — попита Ема. — Напълно губите правото на собственост.

— Разбирам — отвърна спокойно тя. — Подгответе документите.

Когато всичко беше подписано, Ема постави пред Томас връзка ключове.

— Заповядай. От апартамента и от къщата.

Вечерта Ема се прибра късно. Томас и Маргарита обсъждаха ремонт.

— Това ще го сложим в твоята стая, Томас — чуруликаше Маргарита.

Ема безмълвно влезе в спалнята, извади куфар и започна да си събира нещата. След няколко минути влезе Томас.

— Какво правиш?

— Изнасям се.

— Къде?!

— Ще наема апартамент. Тук вече не съм нужна.

Маргарита влетя след него.

— Какво значи „изнасяш се“?!

— Много просто. Апартаментът е ваш. Наслаждавайте му се.

Томас хвана Ема за ръката.

— Полудя ли?! Ние сме семейство!

Ема го погледна право в очите и спокойно каза:

— Именно затова ще останете тук… сами.

*

Ема внимателно освободи ръката си и затвори ципа на куфара. Движенията ѝ бяха спокойни, почти безразлични — сякаш всичко това се случваше на някой друг.

— Няма да отидеш никъде — рязко каза Томас, заставайки на пътя ѝ. — Ще седнем и ще изясним всичко.

— Ние вече го изяснихме — отвърна Ема. — Просто не искахте да го чуете.

Маргарита тежко седна на леглото и притисна длан към гърдите си.

— Това е неблагодарност — произнесе с треперещ глас. — След всичко, което съм направила за теб…

Ема за първи път тази вечер я погледна право.

— А какво точно направихте за мен, Маргарита? — попита тихо. — Настанихте се в дома ми без покана? Проверявахте документите ми? Решавахте как да живея?

— Как смееш! — възмути се свекървата. — Томас, чуваш ли как ми говори?!

Томас крачеше из стаята.

— Ема, държиш се странно. Даде всичко, а сега правиш сцени. Това не е честно.

Ема въздъхна и за първи път си позволи уморена усмивка.

— Нечестно беше друго, Томас. Всекидневният натиск, манипулациите, приказките за семейство, когато ставаше дума само за изгода. Дадох ви всичко, за да престана да бъда заложник.

Тя хвана куфара и тръгна към изхода. Томас се отдръпна — не защото беше разбрал, а защото внезапно се обърка.

— Ще съжаляваш — извика след нея Маргарита. — Ще останеш с нищо.

*

Ема спря в коридора.

— Не — каза спокойно тя. — Аз точно сега си тръгвам с най-важното.

Вратата се затвори тихо.

Първите дни в наетия апартамент бяха странни. Тихо. Прекалено тихо. Едностайното жилище на улица Садова беше малко, но светло. Сутрин слънцето огряваше директно перваза и Ема усещаше, че за първи път от дълго време диша свободно.

Томас звънеше. Първо често, после по-рядко. Първо крещеше, после молеше, накрая обвиняваше. Ема не вдигаше.

След седмица дойде съобщение от Маргарита — дълго, пълно с упреци. Ема го изтри, без да го дочете.

Месец по-късно Томас подаде молба за развод.

Измина половин година.

Ема седеше в кафене с Ирина и въртеше в ръцете си чаша кафе.

— Знаеш ли — каза тя, — мислех, че ще е по-страшно.

— А се оказа по-леко? — усмихна се Ирина.

— Много по-леко.

Телефонът на Ема вибрира. Известие от банката. Тя погледна — и застина.

— Какво има? — попита Ирина.

Ема бавно вдигна поглед.

— Помниш ли как ме питаше защо толкова лесно дадох всичко?

— Да…

— В папката с документите — Ема се усмихна леко — имаше не само нотариални актове. Имаше и задължения. Стари, още от баба ми. С условие.

— Какво условие?

— При прехвърляне на имуществото всички дългове преминават към новия собственик. Изцяло.

Ирина подсвирна тихо.

— Значи…

— Значи днес сметките на Томас са запорирани — каза спокойно Ема. — А апартаментът и къщата са обезпечение.

Тя отпи глътка кафе и за първи път отдавна се усмихна искрено.

— Сега — добави тихо тя — всичко е наистина честно.