Вратата щракна толкова тихо, че Мария първоначално дори не разбра, че мъжът ѝ се е прибрал. Тя седеше в кухнята, допивайки изстиналия чай след нощната смяна в клиниката, и гледаше през прозореца към сивото утринно небе. Умората я притискаше като олово, но сънят не идваше. Нещо не беше наред — сякаш въздухът в апартамента бе станал по-плътен и по-студен.

Виктор мина в спалнята, без дори да надникне в кухнята. Не се поздрави. Мария чу как хвърли ключовете на нощното шкафче, как леглото изскърца под тежестта му. Тя допи чая, остави чашата в мивката и бавно тръгна към спалнята.

Той лежеше върху завивките, с лице, заровено във възглавницата. От него се носеше миризма на цигари и чужд парфюм — сладък, натрапчив, съвсем различен от този, който носеше Мария.

— Къде беше? — попита тя спокойно, без емоции.

Виктор не обърна глава.

— При майка ми. Прилоша ѝ, помоли ме да дойда.

Това беше лъжа. Мария го разбра веднага. Майка му, госпожа Бернадета, никога не звънеше посред нощ. Изобщо рядко звънеше на сина си — предпочиташе той сам да я посещава, като верен паж при кралица.

— В три през нощта? — уточни Мария.

— Вдигна ѝ се кръвното — промърмори той във възглавницата.

Мария седна на ръба на леглото. Вътре в нея нещо се скъса, но отвън тя остана спокойна. Десет години работа като медицинска сестра в реанимация я бяха научили да запазва хладнокръвие дори когато вътре всичко крещеше.

— Значи на майка ти ѝ се е вдигнало кръвното и ти си отишъл при нея. В три през нощта. Върнал си се чак в седем сутринта. Четири часа. Какво прави там четири часа, Виктор?

Той най-после се обърна и я погледна. В очите му се четеше раздразнена вина.

— Мерих ѝ кръвното, давах лекарства, чаках да ѝ мине. Защо се заяждаш? Майката е свято нещо!

Мария стана и го погледна отгоре.

— Обади се на майка си. Сега. Пред мен.

Виктор се намръщи.

— Защо?

— Искам да попитам как се чувства след такава тежка нощ — каза Мария. — Като снаха съм длъжна да проявя грижа. Звъни.

Настъпи пауза. Виктор гледаше Мария, а тя виждаше как в главата му трескаво се въртят варианти. Разбра, че е в капан. Бавно извади телефона, погледна екрана и го пъхна обратно в джоба.

— Рано е. Ще я събудя.

— Странно — тихо каза Мария. — Нощем може да се буди, а сутрин — не?

Тя се обърна и излезе от стаята. Върна се в кухнята и седна на масата. Ръцете ѝ трепереха, но тя ги стисна в юмруци. Не сега. Сега не можеше да се пречупи.

След час Виктор излезе облечен, приготвяйки се за работа.

— Днес ще се забавя — каза той. — Проектът гори.

Мария кимна.

*

— Разбира се. Забави се.

Той я погледна подозрително, но нищо не каза. Когато вратата се затвори, Мария взе телефона и набра номера на свекърва си.

— Ало, госпожо Бернадета? Добро утро, Мария е. Как се чувствате?

В слушалката настъпи напрегната тишина.

— Добре — отговори жената след малко. — А защо питаш?

— Виктор каза, че през нощта ви се е вдигнало кръвното. Бил е при вас до сутринта.

Пауза, още по-дълга.

— Не… — каза накрая свекървата. — Виктор не е идвал. При мен всичко е наред.

Мария затвори очи.

— Разбирам. Благодаря. Извинете за безпокойството.

Тя затвори и дълго стоя неподвижно. Значи така. Лъжа. Чужд парфюм. Четири часа неизвестно къде. Това вече не беше подозрение. Това беше факт.

Мария стана и започна да събира вещи.

Когато Виктор се прибра вечерта, апартаментът го посрещна с необичайна тишина. Обикновено жена му готвеше, пускаше музика или телевизора. Сега беше тихо като в морга.

— Мария? — извика той, събувайки обувките си.

Тя излезе от спалнята. Беше облечена в черна рокля, която носеше само при сериозни поводи. Косата ѝ беше прибрана, лицето — внимателно гримирано.

— Къде си тръгнала? — учуди се Виктор.

— Бях при нотариус — отговори спокойно Мария. — Утре подавам молба за развод.

Той замръзна с якето в ръце.

— Какво?

— Чу ме прекрасно. Знам всичко. За твоята Клара от счетоводството. За наетия апартамент на улица „Ривиер“. За това, че продължава вече половин година.

Лицето на Виктор първо пребледня, после се зачерви.

— Кой ти каза тези глупости?

— Майка ти — Мария се усмихна горчиво. — Колкото и да е странно, точно тя. Обади ми се днес следобед, когато разбра, че си я използвал като алиби. Оказва се, че дори майчината любов има граници.

Виктор се свлече на стола.

— Мария, не е това, което си мислиш…

— Точно това е — прекъсна го тя. — Половин година ме лъжеш. Живееш двоен живот. И ако не беше това глупаво алиби, аз щях да си остана в неведение. Искаше да ме водиш за носа и занапред?

Той мълчеше. Мария седна срещу него.

— Знаеш ли кое боли най-много? Не самата изневяра. Хората грешат, влюбват се, тръгват си. Можех да разбера и дори да простя, ако беше честен. Но ти избра лъжата. Използва собствената си майка като щит. Мислеше само за себе си.

— Не исках да те нараня…

— Не искаше да загубиш удобството! — гласът на Мария стана твърд. — Тук — готова храна, чисти ризи, платени сметки. Там — страст и новост. Искаше всичко наведнъж. Но така не става.

Той вдигна глава, в очите му проблесна надежда.

— Ще оправя всичко. Ще скъсам с нея. Дай ми шанс…

— Не.

Думата прозвуча толкова категорично, че Виктор потръпна.

— Дадох ти десет години от живота си. Десет години работех на две места, за да купя този апартамент. Десет години търпях майка ти, която ме смяташе за недостойна. Десет години оправдавах мързела и безотговорността ти. Но сега виждам истината. Ти не си „мек“. Ти си слаб. И аз повече няма да нося този товар.

Виктор се опита да я хване за ръката, но Мария се дръпна.

— Утре се изнасяш. Апартаментът е мой, купих го преди брака. Имаш майка, имаш Клара. Избирай при кого ще отидеш. На мен ми е все едно.

— Мария, моля те…

Тя стана.

— Разговорът приключи. Нощувай на дивана. Сутринта искам да видя празен апартамент.

Мария се затвори в спалнята и заключи. Седна на леглото и едва тогава си позволи да заплаче — тихо, за да не я чуе. Беше болно. Беше страшно. Десет години се срутиха за миг. Но през болката пробиваше облекчение. Тя най-после пусна онова, което твърде дълго я дърпаше надолу…

А сутринта, когато отвори вратата на спалнята, видя нещо, което я накара да прошепне:
— Никога не бих си представила, че е способен на това…

*

Утрото започна с тишина, която звънтеше в ушите по-силно от всеки вик.

Мария отвори вратата на спалнята и застина.

Виктор го нямаше.

Бяха изчезнали обувките му, якето, раницата с лаптопа. От дивана одеялото и възглавницата бяха грижливо сгънати — почти демонстративно, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли, тръгнах си цивилизовано“. На масата лежаха ключовете и кратка бележка, откъсната от тефтер:

„Ще взема останалото по-късно. Трябва да поговорим.“

Мария смачка листчето и го хвърли в коша.

Нямаше за какво да се говори.

Тя си направи кафе, седна до прозореца и за първи път от дълго време усети странна празнота — не болезнена, а тиха. Сякаш от стаята бяха изнесли тежки мебели и изведнъж беше станало просторно.

Телефонът завибрира.

Виктор.

Тя не вдигна.

След минута дойде съобщение:
„Моля те. Не мога просто така да оставя всичко.“

Мария се усмихна горчиво.

Той вече беше оставил всичко. Преди половин година.

Тя отиде на работа. В клиниката беше както винаги — стерилно и напрегнато. Реанимацията не оставяше място за лични драми — тук или действаш, или отстъпваш. Мария действаше. Системи, показатели, кратки заповеди. Колегите я гледаха с обичайното уважение, без да подозират, че вътре в нея току-що беше приключил цял един живот.

По обяд ѝ се обади госпожа Бернадета.

— Мария… — гласът ѝ беше необичайно мек. — Трябва да поговорим.

— Слушам.

— Виктор е при мен. Дойде през нощта. Каза, че си го изгонила.

— Никого не съм гонила — спокойно отвърна Мария. — Просто спрях да лъжа себе си.

Пауза.

— Той страда — предпазливо каза свекървата.

— А аз не? — гласът на Мария за първи път трепна. — Вие знаехте. Знаехте всичко и мълчахте.

— Надявах се да се вразуми…

— Той е възрастен мъж. Това беше неговият избор.

Жената тежко въздъхна.

— Не те моля да се връщаш при него. Моля те… да простиш.

Мария затвори очи.

— Ще простя. С времето. Но не на него и не заради него. Заради себе си. Довиждане.

Тя затвори и усети как нещо в нея окончателно си идва на мястото.

Седмица по-късно Виктор дойде да си вземе вещите. Мълчалив. С наведени очи. Опита се да заговори, но Мария беше учтива и студена — като лекар на визитация.

— Променила си се — каза накрая той.

— Не — отвърна тя. — Просто престанах да бъда удобна.

Той си тръгна, носейки кашони и остатъците от предишния им живот.

Разводът мина бързо и тихо. Без скандали. Без делби. Без опити да се върне миналото. Апартаментът остана за Мария. И тишината също — но сега тя беше спокойна.

През пролетта тя за първи път от много години си взе отпуск. Отиде сама на море. Дълго се разхождаше по крайбрежната алея, ядеше сладолед, вечер четеше и се улавяше, че се усмихва без причина.

Един ден случайно видя Виктор. Вървеше с Клара, говореше оживено. Клара се смееше, държейки го за ръка. Виктор изглеждаше… обикновен. Дори малко изгубен.

Той забеляза Мария, спря. Искаше да се приближи.

Тя поклати глава и мина покрай него.

Без злоба. Без болка. Без желание да доказва каквото и да било.

Просто мина покрай него.

Същата вечер Мария седеше на балкона на своя апартамент, гледаше светлините на града и си мислеше колко странно е устроен животът: понякога загубата се оказва единственият начин най-после да намериш себе си.

Тя вдигна чаша вино и тихо каза в празнотата:

— Благодаря ти, че си тръгна.

И за първи път от дълго време това не беше горчивина.

Това беше свобода.