— Скъпи, зает ли си? — попитах аз, докато наблюдавах как Лукас прегръща брюнетка в кафене.
— Да, в офиса съм, проверявам отчети.

Набирах номера машинално. От вълнение едва уцелвах бутоните. А той там, зад стъклената витрина на кафенето… я прегръщаше. Брюнетка в червена рокля. Софи. Още не знаех името ѝ, но вече мразех този цвят върху нея. Прегръщаше я така, както мен не ме беше прегръщал от… колко? Година? Две?

— Къде си?
— Как къде? В офиса, разбира се — гласът му беше спокоен, делови. — Проектите ме затрупаха. Сигурно ще седя до единайсет.

Зад гърба му тя се смееше. Отметна глава назад и косата ѝ се разпиля по раменете. А той я гледаше… Как я гледаше. Така някога гледаше и мен — Клара.

— Ясно — прекъснах разговора.

Сервитьорката им донесе вино. Червено. Лукас не пие червено. Мрази го. Винаги е казвал, че го боли глава от него. А сега вдигаше чашата и се усмихваше. Усмихваше се искрено. Не с онази дежурна усмивка, която оставяше за мен вечер.

Стоях навън. Гледах. И за първи път от десет години брак не знаех какво да правя.

Да вляза? Да направя сцена? Да счупя проклетата чаша в самодоволното му лице? Или…

Или просто да си тръгна?

*

Започна да вали.

Прибрах се у дома в осем и половина. Мокра, премръзнала. Седнах в кухнята, включих чайника. После го изключих. Налях си от неговото уиски. Изпих го на един дъх и се закашлях.

В главата ми се въртеше само едно: колко? Колко пъти ме е лъгал, говорейки за офиса, проектите, срещите? Колко пъти съм готвила вечеря, чакала, вярвала на тези проклети съобщения: „Ще закъснея, не ме чакай“.

А аз вече бях свикнала. Лягах си в празното легло, събуждах се сама, варях кафе… за себе си. Защото той вече беше излязъл. Рано. Пак за важна среща…

Колко съм уморена да вярвам.

Уискито пареше гърлото, но си налях още. Погледнах отново телефона. Да му пиша ли? Да му кажа, че знам? Че съм видяла?

Не.

Към разсъмване той се върна. Аз не спях. Седях в хола и гледах изгрева през прозореца.

— Защо не спиш? — изглеждаше виновен. Смачкан. Миришеше на чужд парфюм. Не на моя.

— Не ми се спи — дори не се обърнах. — Искаш ли кафе?
— Не, ще поспя още няколко часа.

Мина покрай мен. Дори не се спря. Преди винаги ме целуваше по темето. Дори когато беше ядосан или уморен — винаги.

Сега — подмина. Като покрай мебел.

Допих чая и си помислих: кога станах мебел в този дом? Диван, на който е удобно да седнеш? Хладилник, в който винаги има храна? Пералня, която сама се оправя? Кога?!

Следващите три дни играех роля. Ролята на идеалната съпруга, която нищо не знае. Готвех закуски. Усмихвах се. Питах как е минал денят му.

А той разказваше. За проекти, срещи, нов клиент от Лион… Лъжеше леко. Без колебание. Сякаш десет години се беше упражнявал. Сякаш целият ни живот беше просто репетиция.

И тогава разбрах: той вече не е с мен. Отдавна не е. Физически — да, ето го, спи до мен. А истински?

Него го няма.

В четвъртък вечерта отворих лаптопа му. Знаех паролата — датата на сватбата ни. Каква ирония, нали?

Кореспонденцията с нея беше… Там имаше обещания. Планове за бъдещето. „Скоро ще реша всичко“, „Потърпи още малко“, „Задължително ще ѝ кажа“.

Ще ѝ каже. На мен.

На съпругата си. Че си тръгва.

Затворих лаптопа. И… не заплаках. Не. Изобщо. Сълзите просто бяха свършили. Или бяха замръзнали някъде вътре.

Вместо тях дойде яснота.

Студена. Режеща. Като хирургически скалпел.

*

Сутринта започна с тишина. Не онази домашната, уютната, а гъста и тежка — като в болничен коридор преди лоши новини. Лукас спеше. Спокойно. Равно. Човек, който държи всичко под контрол. Дори чуждия живот.

Сварих кафе. Истинско, силно — не онова, което той обичаше „по-леко“. Седнах срещу него, когато най-накрая излезе от спалнята — разрошен, с намачкана тениска, с изражение на човек, убеден, че денят ще бъде като всички останали.

— Станала си рано — каза той, прозявайки се. — Обикновено по това време ти още…

— Знам — прекъснах го. Гласът ми беше спокоен. Прекалено спокоен. — Седни.

Той се напрегна. Мъжете винаги усещат, когато почвата под краката им започва да се рони.

— Нещо случило ли се е?
— Да. Най-накрая.

Той седна. Взе чашата. Отпи. Намръщи се.
— Купила си друго кафе?

Усмихнах се. За първи път от много време — истински.
— Не, Лукас. Просто вече не се старая за теб.

Той замръзна. Погледна ме внимателно. Аналитично. Като проект, в който нещо се е объркало.

— Клара, ако си уморена, да поговорим по-късно. Днес имам важна среща…
— Със Софи? — попитах спокойно.

Чашата иззвъня в чинийката. Той пребледня. Не отрече. Дори не опита.

— Чела ли си ми съобщенията?
— Не. Видях как ме лъжеш в очите. Това беше достатъчно.

Той се облегна назад. Разтърка слепоочията си.
— Имах намерение да ти кажа. Наистина. Просто моментът не беше подходящ.

— Знаеш ли кое е най-страшното? — погледнах го право в очите. — Вярвам ти. Наистина си имал намерение. Не защото си честен. А защото така ти беше удобно.

Той мълчеше.

— Свикнал си, че съм до теб. Че ще почакам. Ще издържа. Ще разбера. Аз винаги разбирах, нали?

— Клара…
— Не. Сега ти слушай. — Станах. — Десет години бях твоя съпруга. Не сянка. Не мебел. Не фон за твоя истински живот. И няма да правя сцени. Не днес.

Поставих плик на масата.
— Тук са документите. Подадох молба за развод снощи. И да, вече говорих с адвокат. Много добър.

Той скочи.
— Не можеш просто така да решиш всичко вместо нас!

— Мога — казах тихо. — Защото „нас“ вече няма. Ти реши това по-рано. Просто забрави да ме уведомиш.

Гледаше ме като непозната. И може би за първи път виждаше истинската мен.

— Ще се изнеса днес — добавих. — Вещите ще взема по-късно. Не се притеснявай, няма да взема нищо излишно. Само достойнството си.

Облякох палтото. Взех чантата.
— Между другото — обърнах се на вратата, — червеното вино всъщност ти отива. Явно просто си го пил с грешния човек.

Вратата се затвори тихо. Без трясък. Без драма.

Навън беше слънчево. След дъжда. Поех дълбоко въздух — и за първи път от години той не болеше в гърдите ми.

Вървях напред. Бавно. Уверено. Без да се обръщам.

Защото понякога краят на една история не е болка.
А свобода.