Себастиан вдигна чашата с пенливо вино толкова високо, сякаш щеше да се чукне с полилея.
— Приятели, време е да кажа истината! — гласът му ехтеше в микрофона и ресторантът притихна. Юбилеят на „Quanta-VR“ беше повече от успешен — инвеститори, медии, златни балони под тавана. — Жена ми, Елеонора, е моят технически отдел и домашната помощница в едно! Затворих я вкъщи, за да не се разсейва с глупости, а тя там пише код и поддържа къщата. Идеално, нали?

Залата избухна в смях. Някой започна да ръкопляска, друг подсвирна одобрително.
Елеонора стоеше до стената в черна рокля, с прибрана коса. Лицето ѝ не трепна. Гледаше мъжа си така, сякаш наум пресмяташе нещо много важно — хладно, точно, без емоция. После се обърна и излезе през служебния вход.
Никой не забеляза как пръстите ѝ се свиха в юмрук.

Къщата беше купена преди двадесет години — с нейните пари. Триетажен палат с гипсови орнаменти и високи прозорци. Себастиан я наричаше „нашето родово гнездо“, макар че преди нея живееше в наета гарсониера в покрайнините на града и изплащаше кредит за стара кола.

Елеонора се върна от юбилея в единадесет и половина. Бавно влезе в кабинета, запали лампата и седна зад бюрото. Извади телефона.
— Трябва да оформим уволнението — каза на адвоката си без поздрав. — До сутринта. Всички патенти да се прехвърлят на мен, достъпът до сметките да се закрие, договорът да се прекрати. Къщата е моя, документите са при мен. Елате с охрана в осем.
— Сигурна ли сте?
— Събирах доказателства три години — отвърна спокойно Елеонора. — Просто чаках да премине всякакви граници.

Себастиан слезе в кухнята в осем и половина, по домашни панталони и разтегната тениска. Елеонора седеше на масата в строг костюм, с чаша кафе, изправена като ред код.
— Защо си станала толкова рано? — прозина се той, отваряйки хладилника.
— Чакам гости.
— Какви гости…?

*

Звънецът иззвъня.

Елеонора сама отвори вратата. В антрето влязоха трима — мъж с кожена папка и двама охранители в черни сака.
Себастиан замръзна с кутия сок в ръка.
— Какво става?

Адвокатът му подаде документите.
— Господин Себастиан, освобождавате се от длъжността изпълнителен директор на „Quanta-VR“. Договорът е прекратен поради неправомерно използване на фирмени средства. Всички права и патенти са прехвърлени на госпожа Елеонора.

Себастиан се втренчи в листовете, сякаш бяха на чужд език.
— Това е пълен абсурд. Елеонора, какво по дяволите правиш?!
— И още нещо — продължи спокойно адвокатът. — Този имот принадлежи на госпожа Елеонора повече от двадесет години. Вие се намирате тук незаконно. Моля да напуснете в рамките на един час.

Лицето на Себастиан пламна.
— Ти напълно ли полудя?! Това е МОЯТА къща! МОЯТА фирма! Десет години я развивах, водех клиенти, подписвах договори!
— Десет години получаваше заплата, за да говориш красиво — каза тихо Елеонора, но думите ѝ режеха като стъкло. — Но фирмата е моя. Къщата е моя. Парите са мои. Ти беше просто удобно лице за преговори.

— Аз съм ти МЪЖ!
— Това не е длъжност.

Той направи крачка към нея, но охранителите мигновено застанаха между тях.
— Вие изобщо знаете ли с кого говорите?! Ще ви уволня всичките!
— Няма да уволнявате никого — каза спокойно един от охранителите. — Вече нямате такова право. Всъщност — никакво.

Себастиан се обърна към жена си. Ръцете му трепереха.
— Без мен ти си никоя! Кой ще говори с теб? Кой ще подписва договорите? Ти дори не можеш да гледаш хората в очите, аз вършех всичко вместо теб!

Елеонора бавно остави чашата.
— Ти никога не си правил нищо вместо мен, Себастиан. Ти правеше всичко на мое място. Всеки път, когато отварях уста, ме прекъсваше. Поправяше ме. Обясняваше на другите какво „всъщност съм искала да кажа“. И разбрах, че е по-лесно да мълча и да работя. А ти реши, че съм просто сива мишка, която може само да пише код.

— Аз те извадих от калта!
— Не — погледна го така, че в стаята стана студено. — Аз извадих теб. Беше мениджър на средно ниво с дългове, когато се запознахме. Аз ти дадох статус, заплата и правото да говориш от името на компанията. Караше кола с мои пари, живееше в моя дом, носеше костюми, които аз плащах. И прие всичко това за собствен гений.

— Ще съжаляваш! — изкрещя той. — Ще останеш сама! Никой няма да работи с теб! Всички мислят, че аз съм измислил всичко!
— Нека мислят — Елеонора взе чантата си. — Не ми трябва всички да знаят истината. Достатъчно е ти да я знаеш.

Тя тръгна към изхода, но Себастиан се хвърли и я хвана за ръката.
— Нямаш право!

Охранителят хвана китката му и го притисна към стената — твърдо, но без излишна жестокост.
— Не усложнявайте.

Елеонора спря на вратата и се обърна.
— Знаеш ли кое е най-страшното, Себастиан? Не съм ядосана. Просто съм уморена. Уморена да не съществувам, когато си в стаята. Уморена да бъда невидима в собствения си живот. А когато вчера ме нарече прислужница пред цялата зала, разбрах — край. Вече не те съжалявам.

— Ти… съжаляваше мен?!
— Да. Всеки път, когато присвояваше идеите ми. Когато представяше труда ми за свой. Съжалявах те, защото знаех — нямаш нищо свое. Нито талант, нито идеи, нито пари. Само красиви думи. Мислех, че това ти стига, за да се чувстваш човек. Но ти поиска повече. Поиска аз да стана прислуга. Е, сега нямаш дори това.

Тя излезе.

Себастиан стоеше в средата на хола с куфар до краката си. Охранителите чакаха до вратата.
— Мога ли поне нещо да взема? — попита тихо. — Картина или…
— Нищо в тази къща не е ваше — отвърна адвокатът. — Само личните вещи.

Себастиан огледа стаята: антикварен часовник, камина, скъп диван, на който приемаше гости и разказваше как е „построил империя“.
Оказа се, че не е построил нищо. Просто е живял в чужда империя — и го разбра едва когато вратата се затвори зад него.

*

Вратата се затвори тихо. Прекалено тихо за човек, чийто живот току-що се беше сринал.

Себастиан стоеше на стълбите пред къщата с един куфар и папка с документи. Сутрешният въздух беше свеж, почти подигравателно бодър. Колата на охраната чакаше — не за да го закара, а за да се увери, че ще си тръгне. И той си тръгна. Защото за първи път в живота си наистина нямаше къде да се върне.

Настани се в евтин хотел край шосето. Седна на леглото и се взря в стената. Телефонът не спираше — съобщения, обаждания, гласови пощи. Инвеститори. Журналисти. „Какво става?“ „Вярно ли е?“ „Вече не сте в компанията?“
Той не отговори. До вечерта.

Вечерта излезе новината.

„Основателката на Quanta-VR Елеонора Блейк официално пое управлението след вътрешен одит. Изпълнителният директор Себастиан Морган е отстранен. Започва разследване.“

Прочете заглавието десет пъти.
Основателка.

Не лице. Не съпруга. Не „технически отдел“.

Същата нощ картите му бяха блокирани.

На следващия ден не го пуснаха в офиса. Момичето на рецепцията — същото, на което някога намигваше — дори не вдигна поглед.
— Съжалявам, господине. Нямате достъп.

Господине.

Опита да се обади на Елеонора. Веднъж. Втори път. Десети. Телефонът беше изключен.

А тя по това време седеше в заседателната зала на двадесет и третия етаж. Срещу нея — бордът на директорите, екрани, цифри, графики. И тишина. Същата тишина, в която някога изчезваше.
Сега — не.

— И така — каза спокойно Елеонора. — Версия 4.7 ще бъде готова след шест седмици. Екипът преработи архитектурата. Това, което преди спираше проекта, е премахнато.

— Защо не беше направено по-рано? — попита предпазливо един инвеститор.

Тя не се усмихна.
— Защото по-рано решенията се вземаха от човек, който не разбираше продукта.

Никой не се засмя. Никой не възрази.

След месец името му престана да се свързва с компанията. След два — медиите започнаха да публикуват разследвания. Скрийншотове. Договори. Преводи. Всичко, което Елеонора беше събирала три години, излезе наяве — без истерии, без викове. Само факти.

Себастиан даде едно интервю. После още едно. Навсякъде повтаряше:
— Това е предателство. Тя просто си отмъщава. Аз бях мозъкът на компанията.

Спряха да го канят.

Последният път се срещнаха случайно — в съда. Той седеше на пейката, отслабнал и остарял. Тя стоеше до прозореца с папка под мишница. Когато заседанието приключи, той я повика:
— Елеонора.

Тя спря. Погледна го спокойно.
— Да?

— Доволна ли си? — попита дрезгаво. — Взе всичко. Къщата. Фирмата. Репутацията. Мен.

Тя поклати глава.
— Не съм ти взела нищо, Себастиан. Просто спрях да ти давам това, което винаги е било мое.

Той искаше да каже още нещо. Не намери думи.

Шест месеца по-късно Елеонора купи нов дом — по-малък, по-светъл, без тежки завеси и орнаменти. В кабинета имаше голямо бюро и прозорец към двора. Понякога вечер усещаше същата тишина — онази, която преди я смазваше.
Сега беше различна. Свободна.

На един браншов форум към нея се приближи млад програмист.
— Извинете… вярно ли е, че сте започнали сама?
Елеонора се усмихна — за първи път от дълго време.
— Не — отвърна тя. — Просто дълго време бях сама незабелязано. Сега вече не.

А някъде в другия край на града Себастиан гледаше екрана на телефона си, на който вече никой не пишеше. И едва тогава разбра: най-унизителното не беше, че го изгониха от къщата.

Най-страшното беше, че без нея той наистина се оказа никой.