— Прехвърлих апартамента на сестра си — обяви Лукаш ден преди сватбата.

— Прехвърлих апартамента на сестра си, — повтори по-спокойно, подавайки на Клара чаша шампанско. — Разбираш, така е по-сигурно. Никога не се знае какво може да се случи в живота.

Кристалната чаша застина във въздуха. Клара усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ, а за миг всичко наоколо утихна, сякаш някой беше изключил звука във филма на нейния живот. Зад панорамните прозорци на ресторанта, където празнуваха едновременно ергенско и моминско парти — странна идея, но Лукаш настоя — догаряше топла лятна вечер. Утре трябваше да бъде тяхната сватба.

— Не съм сигурна, че разбирам — каза тя и бавно остави чашата на масата, без дори да отпие. — Ти прехвърли нашия апартамент на Анна?

— Ами да — Лукаш сви рамене с такава безгрижност, сякаш говореше за нови пердета. — Това е просто формалност. Помисли сама — заедно сме едва от година и половина. Купих апартамента с пари от продажбата на родителската къща, която с Анна наследихме след смъртта им. Честно казано, половината апартамент и без това е неин.

Клара гледаше мъжа срещу себе си и не го познаваше. Бъдещият ѝ съпруг, с когото избираха тапети, спореха за цвета на кухненските шкафове, планираха в коя стая ще бъде детската… А сега, само ден преди да станат семейство, той ѝ съобщаваше съвсем спокойно, че тяхното семейно гнездо всъщност принадлежи на сестра му.

— Но нали се бяхме разбрали… — гласът ѝ заседна в гърлото, звучеше глухо. — Ти сам каза, че след сватбата ще оформим апартамента на двама ни. Аз вложих всичките си спестявания в ремонта…

— Клара, не драматизирай — Лукаш леко докосна ръката ѝ. — Каква е разликата на кого е апартаментът? Нали ще живеем заедно. А така — това е застраховка. Сама знаеш колко разводи има напоследък.

*

Застраховка. Срещу нея.
На Клара внезапно ѝ прилоша. В уютния ресторант, където приятелите им шумно празнуваха последната вечер преди сватбата, изведнъж ѝ се стори, че няма въздух.

— Лукаш, ти сериозно ли говориш? — тя все още се надяваше, че това е глупава шега. — Ден преди сватбата ни ми казваш, че не ми вярваш толкова, че си прехвърлил апартамента на сестра си?

— Айде стига — раздразнено сви рамо той. — Какво общо има това с доверието? Това е практичен подход. Анна никога не би претендирала за апартамента, тя ми е сестра. А съпругите… Знаеш какви са жените днес — алчни за имущество.

— Какви жени? — Клара повиши глас и няколко души от съседната маса се обърнаха. — За мен ли говориш?

— Говоря по принцип — прошепна той. — Клара, нека не правим сцени. Утре е сватбата, гостите са поканени, ресторантът е платен.

— А кога възнамеряваше да ми кажеш? — нейният шепот беше като стомана. — След сватбата? Когато заговоря за деца? Или след двадесет години?

— Сега ти казвам — изкриви лице той. — Живеем заедно, спим заедно. Какво още ти трябва?

— Честност — отсече тя. — Уважение. Доверие.

Клара се огледа. На далечната маса приятелите се смееха, вдигаха наздравици. Никой не забелязваше бурята, която се разиграваше на тяхната маса. Там седеше и Анна, сестрата на Лукаш, която от време на време поглеждаше към тях. И внезапно Клара се запита: дали тя е знаела от самото начало?

— Да направим така — Лукаш се наведе по-близо, гласът му омекна. — Спокойно ще мине сватбата, а след половин година или година ще прехвърля част от апартамента на теб. Когато свикнеш с ролята на съпруга. Става ли?

— Ти наистина не разбираш ли? — Клара поклати глава. — Не става дума за апартамента. А за това, че взе толкова важно решение зад гърба ми. За това, че не ми вярваш.

Лукаш тежко въздъхна и се облегна назад. Красивото му лице, което толкова я беше привлякло при първата им среща, сега изглеждаше студено и чуждо.

— Добре, признавам, че сгреших, като не ти казах по-рано — неохотно каза той. — Но това е логично. Ние тепърва започваме…

— Ние живеем заедно от една година — прекъсна го Клара.

— …официално — продължи той, сякаш не я беше чул. — Бракът е изпитание. Просто исках да се застраховам.

— Срещу мен — горчиво се усмихна тя. — Прекрасно начало на семейния живот.

Към масата се приближи Анна — висока, уверена в себе си, със същите правилни черти като брат си.

— Всичко наред ли е? — попита тя, прехвърляйки поглед от него към Клара.

— Всичко е прекрасно — Клара се усмихна напрегнато. — Лукаш току-що ми каза, че нашият апартамент всъщност е твой. Честито.

*

Анна хвърли бърз поглед към брат си.

— Лукаш, все пак ѝ каза… — поклати глава тя. — Молих те да изчакаш поне до медения месец.

Това беше последната капка.

— Впечатляващо — Клара стана, усещайки как коленете ѝ треперят. — Надявам се да ви е добре двамата във вашия апартамент.

— Клара! — Лукаш също скочи. — Не прави сцени!

— Аз не правя сцени — изненада се колко спокойно звучеше гласът ѝ. — Просто си тръгвам. Сватба няма да има. Обясни на гостите сам.

Тя излезе в топлата юнска вечер, но трепереше, сякаш ѝ беше студено. Апартаментът, в който се бяха нанесли след ремонта, изведнъж стана недостъпен и чужд. Родителите ѝ живееха в друг град. Най-близката ѝ приятелка София беше в ресторанта и със сигурност щеше да я убеждава да не действа прибързано.

— Клара! — Лукаш я настигна и я хвана за ръката. — Това е просто апартамент! Наистина ли е по-важен от връзката ни?

— Това не е апартаментът — тя се освободи. — Това е липсата на доверие.

— Ти си прекалено крайна — намръщи се той. — Всички се застраховат.

— А аз исках семейство — каза тя тихо. — Не договор с дребен шрифт.

Анна се приближи до тях.

— Клара, не се палѝ толкова — каза тя примирително. — Това е просто формалност. Аз никога не бих претендирала…

Клара я погледна право в очите.

— Ако е просто формалност — каза бавно тя, — защо тогава толкова се страхувахте да ми кажете истината още от самото начало?..