— За вас тук няма място.

Ема застина на прага на собствения си дом, стискайки в ръцете си две тежки чанти. Вратата отвори Маргарита Уилсън, облечена в розов хавлиен халат — същия, който Ема си беше купила миналата пролет, след дълго избиране на цвят и материя. Свекървата гледаше снаха си така, сякаш тя е дошла без покана и без право на глас — като просяк.

— Извинете, какво? — Ема не разбра веднага какво току-що чу.

— Казах: за вас тук няма място — повтори Маргарита, без да мигне. — Всичко вече е организирано, поканихме гости. Томас е съгласен. Отивайте при майка ти.

От вътрешността на къщата се чуваха смях, звън на чаши, музика. От хола се показа Катрин, сестрата на съпруга ѝ, с чаша пенливо вино в ръка. Беше облечена в бежовата рокля на Ема — същата, която тя беше носила само няколко пъти.

— О, Маргарита, защо изобщо ѝ говориш — проточи лениво Катрин. — Нека си ходи. Ние тук сме си наша компания.

Осемгодишната Луиза тихо дръпна майка си за ръкава:

— Мамо, защо баба не ни пуска?

*

Петгодишният Оливър мълчеше, притиснал се до крака на Ема и стискайки ръба на палтото ѝ.

Ема бавно остави чантите на пода. Вътре в нея се надигна гореща, пареща вълна — гняв, унижение, болка. В този момент можеше да извика, да избухне, да каже всичко. Но погледна децата и пое дълбоко дъх.

— Почакайте в колата. Сега се връщам — каза тихо.

— И много добре! — извика след нея Маргарита. — Махайте се оттук!

Ема заведе децата до колата, настани ги на задната седалка, пусна им анимация и заключи вратите. Луиза гледаше към къщата през стъклото с объркан поглед, но Ема ѝ показа с жест: всичко е наред, мама контролира ситуацията.

После извади телефона си. Пръстите ѝ трепереха, но гласът ѝ, когато набра Ричард, началника на охраната на комплекса, беше изненадващо спокоен.

— Ричард, добър вечер. В дома ми има неоторизирани лица. Разбили са ключалката и са проникнали незаконно. Държат се агресивно, не ме пускат вътре. Децата са уплашени. Нуждая се от помощ.

От другата страна настъпи кратка пауза.

— Ема, сигурна ли сте, че това е незаконно?

— Аз съм собственикът на къщата. Не съм давала разрешение на никого да влиза. Моля да бъде регистрирано нарушение.

— Разбрах. Тръгваме.

Ема затвори телефона и вдигна поглед към осветените прозорци на къщата, откъдето смехът ставаше все по-силен…
И точно в този момент входната врата отново се отвори.

— Какво правиш ти?! — Катрин изскочи на верандата, вече без усмивка, с изкривено от гняв лице. — Извика охраната?! Ти нормална ли си?!

Ема бавно излезе от сянката, скръстила ръце на гърдите си.

— Защитавам дома си — отвърна спокойно тя. — И децата си.

— Ти си просто истеричка! — намеси се Маргарита, появявайки се до нея. Халатът беше небрежно завързан, косата — разрошена. — Това е семейно събиране! Томас е дал съгласие!

— Томас не е собственикът — каза Ема със същия спокоен тон. — И неговото „съгласие“ не е достатъчно.

В този момент на алеята спря кола на охраната. После още една. От тях слязоха двама охранители и Ричард.

— Добър вечер — каза той официално, оглеждайки ситуацията. — Кой е собственикът на къщата?

— Аз — Ема подаде документите. — Заповядайте.

Ричард ги прегледа набързо, кимна и се обърна към Маргарита и Катрин.

— Моля, напуснете имота. Присъствието в къщата без съгласието на собственика е нарушение.

— Това е недоразумение! — възмути се Маргарита. — Това е домът на сина ми!

— Не — за първи път гласът на Ема потрепери, но тя не отстъпи. — Това е моят дом. Купен преди брака. Записан на мое име. И вие го знаете много добре.

От къщата се чуха стъпки. На прага се появи Томас — блед, с неспокоен поглед.

— Какво става тук?..

*

— Това, което ти позволи без мое знание — каза Ема, гледайки го право в очите. — Даде ключовете. Знаеше, че ще дойдем за Коледа. И позволи децата ти да бъдат изгонени навън.

— Аз… — Томас заекна. — Мама каза, че така или иначе ще отидете при майка ти…

— Дори не се обади — прекъсна го Ема. — Нито на мен. Нито на децата.

Настъпи тишина. Дори гостите вътре утихнаха, осъзнавайки, че празникът е приключил.

— Имате десет минути — каза спокойно Ричард. — След това ще действаме по официален ред.

Маргарита почервеня от ярост.

— Ще съжаляваш за това — изсъска тя, грабвайки палтото си. — Така не се постъпва със семейството!

— Семейството не се изхвърля на улицата с деца на Бъдни вечер — отвърна Ема.

Двадесет минути по-късно къщата опустя. Музиката утихна. Смехът изчезна. Останаха само следите от чуждо присъствие и студеният въздух.

Ема взе децата от колата. Луиза я прегърна мълчаливо, а Оливър зарови лице в якето ѝ.

— Всичко наред ли е? — прошепна дъщеря ѝ.

Ема я погали по косата и се усмихна — за първи път тази вечер истински.

— Сега вече да.

Томас стоеше настрана, без да се осмелява да се приближи.

— Ще пренощувам при приятел — каза накрая той. — Трябва… да поговорим. После.

— После — съгласи се Ема. — След празниците. И на трезва глава.

Тя затвори вратата, завъртя ключа и се облегна на нея с гръб. Домът отново беше тих. Нейният.

Навън валеше сняг. В кухнята часовникът тихо тиктакаше.
И Ема изведнъж разбра: понякога Коледа не започва с подаръци и свещи, а с мига, в който за първи път избираш себе си.