— Никуда няма да ходиш! Коледа е у дома! И точка — заяви съпругът.

Когато Анна хвърли тенджерата в мивката, металният звън се разнесе така силно, че дори котката под масата подскочи. Парата от още топлата вода я удари в лицето и Анна, тежко въздъхвайки, се подпря с длани на ръба на мивката. Пръстите ѝ трепереха. В стомаха ѝ се свиваше неприятно — точно там, където лежаха същите онези продукти, купени почти машинално: майонеза, наденица, грах. Коледа беше само след няколко дни, а тя отново се озоваваше в този ритуал, повтарян с години, сякаш изобщо нямаха избор.

— По дяволите… — прошепна тя и рязко се обърна към вратата. — Мааарк!

От хола се чу недоволна въздишка, после стъпки. Марк се появи в кухнята с лаптоп под мишница, облечен с онази тениска, която Анна го молеше да изхвърли вече втора година.

— Пак ли? — погледна я тревожно. — Какво стана?

Анна леко потрепери, седна на масата и му посочи стола срещу себе си.

— Седни. Трябва да поговорим.

— Имаш такъв вид… сякаш ще подаваш документи за развод — опита се да се пошегува, но усмивката му беше напрегната.

Тя направи пауза, после каза спокойно, но твърдо:

— Не искам да посрещам Коледа у дома.

*

Марк премигна, сякаш не беше чул.

— Къде тогава? При родителите? Извън града? При приятели?

— Никъде от този списък. Аз… писна ми да живея в кръг, Марк. Писна ми с години да стоя до печката, да слушам едни и същи наздравици, да гледам едни и същи предавания, да се преструвам на щастлива, когато всъщност ми се иска… поне веднъж да усетя, че животът се променя.

Той издиша бавно, гледайки я така, сякаш се опитваше да надникне вътре в нея.

— И какво предлагаш?

— Да заминем. — Анна се наведе напред, очите ѝ леко заблестяха. — В планината. Намерих пакет. Още има места. Летим на двадесет и втори, връщаме се след празниците. Чист сняг, свеж въздух, нормална храна. Поне една Коледа — без всичко това… — махна с ръка към хладилника.

Марк се усмихна за първи път от часове.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно.

Той се облегна назад, потърка врата си, сякаш трябваше да премисли всичко отначало.

— И колко струва?

Тя назова сумата. Той подсвирна, но не възмутено — по-скоро изненадан, че за първи път си позволяват нещо за себе си.

— Ами… имаме тези пари — каза той. — Все пак спестявахме.

Анна въздъхна с облекчение.

— Значи тръгваме?

Той се усмихна бавно.

— Тръгваме.

Тя се засмя, когато се протегна към него през масата. Той хвана ръката ѝ и я стисна силно.

Това беше първият момент от дълго време, в който на Анна ѝ се стори, че всичко може да бъде различно.

Тя направи резервацията още на следващия ден. Потвърждението дойде по имейл и Анна се усмихваше като ученичка. Вече си представяше снега, шапките по главите, хората, които се смеят край камината, аромата на греяно вино… Виждаше себе си друга — не онази жена, която в неделя реже салата сама, докато съпругът ѝ се опитва да навакса работа.

Но после дойде неделята.

*

Точно в десет сутринта — времето за обаждането от Мария. Анна, както обикновено, искаше тихо да се измъкне към кухнята, но се забави в банята. Когато се върна, Марк вече седеше на дивана с телефона в ръка, а лицето му беше напрегнато и твърдо.

— Мамо… почакай… изслушай ме… — той непрекъснато се опитваше да се намеси в потока от думи от слушалката. — Просто искахме малко да сменим обстановката… Да, двамата… В планината… Да, по склоновете…

Анна стоеше на вратата и усещаше как в нея се надига лепкаво, тежко предчувствие.

— Мамо, никой не те изоставя… — гласът на Марк беше тих и уморен.

Когато разговорът приключи, той остави телефона на масата, сякаш се страхуваше да не го счупи, прокара длани по лицето си и дълго мълча.

— Тя… — каза накрая. — Тя е разстроена.

Анна бавно се приближи и седна до него.

— От какво точно?

— Казва, че Коледа е семеен празник. И че не можем да я оставим сама.

*

Анна въздъхна.

— Тя не е сама. Има куп хора около себе си.

— Тази година всички се разпръсват…

— Да бе — не скри сарказма си тя. — И само ние трябва да сме там, иначе празникът ще се провали?

Той я погледна виновно.

— Анна, на нея ѝ е трудно. Знаеш го.

— Трудно е едно. Манипулацията — друго.

— Не говори така — нервно оправи тениската си. — Тя ми е майка.

— А аз съм твоята съпруга.

Настъпи пауза.

— Тя иска да посрещнем Коледа заедно. При нея или у нас — каза тихо той.

— Тоест пак всичко както винаги.

Той кимна.

Анна стана и започна да крачи из стаята, усещайки как напрежението се събира в раменете ѝ.

— Всичко е резервирано — каза тя. — Не можем просто да отменим.

— Тя казва… че е скъпо. Че напразно харчим пари.

Анна рязко спря.

— Нейните пари ли харчим? Или нашите?

— Анна…

— Не. Отговори конкретно. Ние работим, ние спестяваме, ние решаваме. Така ли е?

*

— Да, но… тя се тревожи.

Тя се засмя кратко, нервно.

— Разбира се, че се тревожи. Иска да се чувстваш виновен. И ти… както винаги… да направиш „каквото трябва“.

Марк дълго мълча, после глухо каза:

— Анна, хайде да го отложим. Да посрещнем Коледа с майка ми, а после, към края на седмицата, да отидем някъде другаде. По-евтино. По-скромно. Пак ще си починем.

Тя усети как всичко вътре в нея бавно се срутва, сякаш някой беше прерязал тънка нишка.

— Значи… това, което искаме ние, винаги е на второ място?

— Не това имах предвид.

— Но точно това правиш.

Следващите два дни минаха в тишина. Почти не си говореха: той — виновен, тя — празна и изтощена. И двамата избягваха разговори, защото знаеха с какво ще завърши всеки нов спор.

На третата вечер Анна включи лаптопа. Отвори резервацията. Числата сякаш горяха. Натисна „Обади се“.

— Здравейте, искам да отменя една резервация.

Операторът обясняваше условията, неустойките, уточняваше имената.

— Да — каза Анна равномерно. — Отменете едната. На името на Маркус Шмидт.

Щрак.

Тя затвори лаптопа и едва тогава забеляза Марк, застанал на вратата. Беше пребледнял.

— Какво… какво направи?

Анна бавно се обърна към него.

— Намерих компромис. Такъв, на който ти дори не се опита да отидеш.

*

— Анна… моля те… кажи, че се шегуваш…

— Аз заминавам сама — каза тя спокойно, почти студено. — А ти посрещаш Коледа с майка си. Ще готвите обичайните ястия, ще гледате телевизия и ще правите всичко, както тя е свикнала. А после — внимание — с парите от върнатата ти резервация плюс нашите спестявания… ще ѝ купите санаториум. Онзи същия. За две седмици.

Марк я гледаше така, сякаш тя беше станала чужда.

— Ти не можеш… да заминеш сама…

— Мога. И ще замина.

— Но… ние щяхме да пътуваме заедно…

— Щяхме. Но обстоятелствата се промениха. Ти направи своя избор. Аз — също.

Тя не крещеше. Не плачеше. Просто слагаше точки там, където той оставяше многоточия.

Лицето му потрепери.

— Анна… това е несправедливо…

— Несправедливо е, когато възрастни хора не могат да живеят собствения си живот. А това, което правя сега, е опит да спася поне нещо.

— Какво „нещо“?

Тя се усмихна нервно.

— Нашето семейство, Марк. Докато не е станало късно.

Той я гледа дълго. После се предаде — сведе поглед, раменете му увиснаха.

— Добре — каза почти шепнешком.

Анна кимна.

— Значи така ще бъде.

А преди да изгаси лампата, добави, без да се обръща:

— Само дано на следващата Коледа изобщо да има какво да спасяваме…