Коледа наближаваше — най-любимият празник на Ема. Винаги. Още от детството. С аромата на елха, мандарини и канела, с премигващи лампички и усещането за чудо.
Но тази година в душата ѝ имаше само празнота и студ. Нямаше радост, нямаше очакване, нямаше сили.

Докато всички наоколо се втурваха в предпразничната суматоха — избираха подаръци, обсъждаха коледното меню, купуваха дрехи и се смееха — на Ема ѝ се искаше само едно: да се затвори в някоя малка стая, далеч от света, и да плаче, докато сълзите свършат.

Преди месец животът ѝ се беше сринал. Съпругът ѝ, Лука, си тръгна внезапно. И не просто си тръгна — направи грозен скандал, изливаше обиди и унижения… пред децата.
Крещеше, че тя се е променила, че е станала занемарена и непривлекателна, че вече няма загадка, няма пламък.

Ема тогава като че ли онемя. Стоеше и плачеше мълчаливо.
А седемгодишният им син Оливер се приближи, прегърна я и каза:
— Мамо, ти си най-добрата. Най-красивата.

Тригодишната София също разбираше по своему. Грабна пластмасовата си лопатка, отиде при баща си, удари го силно по крака и извика:
— Ти си лош!

Тогава всичко излезе наяве. Лука отдавна имал друга жена. Любовница.
Как Ема не беше забелязала — и до днес не можеше да си обясни. Постоянните „командировки“, липсата му през уикендите, студът в очите му — всичко беше крещяло истината.

Ема подаде молба за развод и за подялба на имуществото. Знаеше, че Лука няма доброволно да се откаже от нищо — не беше такъв човек.

Държеше се на повърхността единствено заради децата. Но те ужасно тъгуваха за баща си. Само след седмица започнаха да питат кога ще се върне.

*

— А какво ще ми подари татко за Коледа? — попита София. — Кукла?

Оливер също неколкократно споменаваше за мечтания телефон.

— Добре… ще говоря с татко — каза накрая Ема.

Да се реши на този разговор беше мъчително. Когато чу гласа на Лука, я заля вълна от гадене — от болка, гняв и унижение.

— Ще дойдеш ли да поздравиш децата за Коледа? Те много те чакат — попита тя.

— При теб ли? Не знам дали ще мога…

— Не при мен. При децата — поправи го тя.

— Всичко ми е планирано. Срещи, ресторанти… Освен това Клара ще е против.

— Лука, имай съвест! Децата не са виновни! — не издържа Ема.

След кратка пауза той каза:
— Добре. Ще дойда. Но за Коледа ще доведа и Клара.

Ема затвори очи.
— Добре. Тогава и аз имам условие…

И точно в този миг разбра, че тази Коледа никой няма да забрави.

Ема затвори телефона и дълго остана неподвижна, вперила поглед в една точка. Сърцето ѝ биеше лудо. Самата тя не знаеше откъде се беше появила тази внезапна решителност. Но думите бяха казани — връщане назад нямаше.

Вечерта, след като приспа децата, извади кутията с коледната украса. Ръцете ѝ трепереха, но вътре в нея се настаняваше странно спокойствие. Ако Лука искаше да превърне празника в демонстрация на „новия си живот“, тя нямаше да позволи да я унижат.

Коледната вечер дойде твърде бързо.

В къщата ухаеше на печена пуйка и ванилия. Оливер и София тичаха около елхата и се смееха. Само Ема непрекъснато поглеждаше часовника. Точно в седем звънецът иззвъня.

— Татко! — извикаха децата.

Лука влезе първи — самоуверен, елегантен. След него — Клара, висока, безупречно поддържана, с напрегната усмивка.

— Весела Коледа — каза той хладно.

— Весела Коледа — отвърна спокойно Ема.

След подаръците напрежението се сгъсти.

— Коя е тя? — прошепна София.

— Гостенка на татко — отговори Ема.

*

Когато всички седнаха в хола, Ема каза:
— Лука, помниш ли условието ми?

— Помня. И?

— След като ти доведе своята жена, и аз поканих гост.

— Какъв гост?

В този момент на вратата отново се позвъни.

— Брат ми. Адвокат. Същият, който води делото ни за развода — каза тя с лека усмивка.

Лука пребледня.

Мартин влезе спокойно, с папка в ръка.
— Лука — започна меко той, — след вечерята можем да обсъдим някои подробности. Има документи, които може да ти се сторят… интересни.

Клара рязко се изправи.
— За това не ми каза — хвърли тя и си тръгна.

Вратата се затвори. Лука се свлече на стола.

— Ти всичко си планирала… — прошепна.

— Не — отвърна Ема. — Просто защитавам децата си. И себе си.

Коледната вечер завърши неочаквано спокойно. А Ема, гледайки премигващата елха, за първи път от дълго време не усещаше болка.

Това не беше край.
Това беше началото на нов живот.