— Аз не съм прислужница на твоя син и не съм момиче за бой! Ако не можеш да обясниш на шестнадесетгодишния си темерут, че няма право да ме обижда, от днес нататък няма да готвя за него и няма да чистя след него! Нека живее в кочина и да се оправя сам, щом се мисли за толкова голям!

Думите падаха в тишината на хола като тежки камъни. Клер стоеше, впила пръсти в облегалката на креслото, и гледаше мъжа си. Мартин седеше невъзмутимо на дивана, напълно погълнат от фигурите на футболистите, които премигваха на екрана. Дори не се обърна — само махна с ръка, сякаш гони досадна муха.

— Клер, айде стига, а? Нашите са в контраатака.

Коментаторът по телевизията се задъхваше от възторг, трибуните ревяха. Този рев, този изкуствен, чужд ентусиазъм се стори на Клер последната обида. Тя прекоси стаята с тежки, решителни стъпки. Не извика. Не дръпна кабела от контакта. Просто взе дистанционното от масичката и натисна червения бутон. Огромният екран угасна. Ревът на стадиона се прекъсна по средата, оставяйки след себе си само гъстия, лепкав звук на работещия хладилник в кухнята.

Едва тогава Мартин бавно обърна глава. По лицето му нямаше нито изненада, нито тревога. Само тъпо, лениво раздразнение на човек, когото са откъснали от „важна“ работа.

— Ти какво правиш? Това беше най-важният момент.

— Момент? — Клер сложи дистанционното върху коляното му. — Моментът е сега, Мартин. Тук. Твоят син, Лукас, преди петнайсет минути, когато го помолих да прибере мръсните чинии от масата, на която щях да готвя вечеря за всички ни, ме нарече „тъпа овца“. А после отиде в стаята си и пусна музиката до дупка. Искам да знам каква ще е твоята реакция.

Тя го гледаше право в очите, очаквайки каквото и да е: възмущение, обещание да поговори с него, поне формално съчувствие. Но Мартин само тежко въздъхна, разтърка носа си и се облегна назад.

— Господи, Клер, нали ти казах. Изпуснал се е, хлапак е. Такава възраст — хормони. Защо изобщо го занимаваш с тези чинии? Видяла си — щеше да ги занесеш в мивката. Какво, короната ли ще ти падне от главата?

*

Точно в този миг нещо в Клер — нещо, което две години се беше свивало, отстъпвало и мълчало — окончателно се втвърди, превръщайки се в студено, остро парче. Тя разбра, че проблемът не е в Лукас. Проблемът беше в този спокоен, уморен мъж на дивана, който отново и отново избираше собствения си комфорт пред нейното достойнство. За него грубостта на сина му беше дребна неприятност, която най-лесно се игнорира, а нейната реакция — досадна пречка за почивката му.

— Не, Мартин. Короната няма да падне. Падна желанието ми да бъда удобна за вас двамата. — Гласът ѝ стана равен, метален. — Две години живях в тази къща, опитвайки се да стана част от вашето семейство. Чистех мръсотията след твоето „дете“, вадех вкаменени чорапи изпод дивана, мълчах, когато водеше приятели и оставяха след себе си кочина. Търпях кривите му погледи и язвителните забележки. И през цялото това време чаках ти, като негов баща, поне веднъж да застанеш на моя страна. Но ти винаги казваше едно и също: „Той е дете, изтърпи“.

Тя се отдръпна от дивана и застана в средата на стаята, сякаш очертаваше невидима граница.

— Е, търпението ми свърши. От този момент обявявам пълен бойкот на твоя син. Не готвя за него. Не пера дрехите му. Не чистя стаята му. Ако остави чиния на масата, тя ще стои там, докато мухляса. За мен той повече не съществува в битов план. Смята се за възрастен и мисли, че има право да ме обижда? Прекрасно. Нека се държи като възрастен и да се обслужва сам.

Мартин се изправи. Лицето му започна да почервенява. Шокът отстъпи място на гнева. Най-после разбра, че това не е поредната „женска истерия“.

— Ти нормална ли си? Какви са тези ултиматуми?

— Това не е ултиматум. Това са нови правила — отвърна спокойно Клер, гледайки го право в очите. — Ти си му баща. Ти го възпитаваш. Искаш — готви му сам. Искаш — наеми домашна помощница. Аз повече не участвам. А ако тези правила не ти харесват, можеш да обслужваш сина си някъде другаде. Вратата е отворена.

Следващата сутрин не започна с миризма на кафе, а с оглушителна, напрегната тишина. Клер стана по будилника, както винаги. Мълчаливо мина през банята, после в кухнята. Не погледна към стаята на Лукас, откъдето вече се чуваха звуците на компютърна стрелялка, и не чакаше Мартин да се събуди. Извади от хладилника две яйца, парче сирене и домат. Включи котлона, сложи малкия си, личен тиган и си направи омлет. За себе си. Сготви си една чаша кафе в джезве. За себе си. Седна на масата, изяде закуската си спокойно, гледайки през прозореца. Изми своята чиния, чашата и тигана, подсуши ги и ги прибра.

В този момент в кухнята влезе Мартин, прозинавайки се и почесвайки тила си. Хвърли ѝ бърз поглед, сякаш очакваше да види следи от нощни размисли или разкаяние. Но лицето на Клер беше напълно спокойно, почти отстранено. Той отиде до празната кафемашина, натисна копчето и я погледна въпросително.

— Няма ли кафе?

— Направих си в джезве — отвърна равнодушно тя, прибирайки чистата кърпа. — Кафемашината е на твое разположение.

Мартин се намръщи. Възприе това като продължение на вчерашния глупав скандал, който според него трябваше да се уталожи за една нощ. Мълчаливо извади бурканче разтворимо кафе, заля го с вряла вода и седна срещу нея.

— И докога ще продължава този театър?

— Това не е театър. Това е новият ми живот — отговори Клер, без да вдига поглед. — Вчера всичко чу.

Вратата на кухнята се отвори рязко и на прага се появи Лукас. Слушалките висяха около врата му, от тях гърмеше музика. Беше с намачкана тениска и къси панталони. Отиде право до хладилника, отвори го и няколко секунди се взираше тъпо в рафтовете.

— Тате, какво, няма ли нищо за ядене? — попита високо, демонстративно игнорирайки присъствието на Клер. — Ще закъснея за училище.

Мартин погледна безпомощно жена си. Тя само леко повдигна вежда и продължи да оглежда маникюра си. Мълчанието се проточи.

— Направи си сандвичи — изрече накрая Мартин. — Салам, сирене. Не си малък.

Лукас тресна вратата на хладилника.

— Аз не ям сандвичи. Искам каша или яйца. Както винаги.

Той я погледна предизвикателно. Това беше открита провокация, проверка на вчерашното ѝ решение. Клер издържа погледа му, без да мигне, после бавно се изправи.

— Трябва да тръгвам за работа — каза тя, обръщайки се единствено към Мартин. — Хубав ден ви желая.

Тя си тръгна, оставяйки ги двамата в кухнята — сред мръсните съдове и нерешения проблем.

*

Вечерта, когато се прибра, Клер откри, че положението се е влошило. В мивката се извисяваше купчина мръсни чинии. Сутрешната чаша на Мартин, чинията на Лукас от сандвичите, които явно все пак си беше направил, размазвайки масло по плота и натрошавайки хляб. До тях лежеше опаковка от пелмени — очевидно това беше техният обяд или вечеря.

Клер мълчаливо заобиколи този остров на хаоса. Направи си лека салата, изяде я, почисти след себе си и отиде в спалнята с книга. Чуваше как Лукас се връща от тренировка, как пак рови в хладилника, как пита баща си какво има за вечеря. Чуваше как Мартин раздразнено му отговаря, че ще поръча пица.

След час из апартамента се разнесе миризма на пеперони. Те ядоха в хола, пред телевизора, като двама ергени-съквартиранти. Празните кутии от пицата останаха на масичката. Никой нямаше намерение да ги прибира. Войната премина в дълга, позиционна фаза. Клер създаде около себе си анклав от чистота и ред, а останалата част от жилището бавно, но сигурно се превръщаше в продължение на стаята на Лукас. И с всеки изминал час ставаше все по-очевидно, че Мартин няма намерение да решава нищо. Той просто чакаше тя да се пречупи първа.

Търпението му стигна точно три дни. Границата беше съботата.

Той се събуди от глад и силното желание да изпие нормално, сварено кафе. Кухнята го посрещна с миризмата на вчерашна пица и купчина съдове в мивката, които вече излъчваха кисела миризма. Последната чиста чаша беше използвана предната вечер. По плота бяха засъхнали локви от разлята кола. В коша за боклук, който никой не беше изхвърлил, се подаваха огризки и празни опаковки.

Това вече не беше просто разхвърляност. Това беше територия, която бавно, но сигурно завладяваше битовият хаос.

Мартин стоеше по средата на кухнята, усещайки лепкавия под под босите си крака, и за първи път от години не изпитваше нито гняв, нито умора — само гъсто, тежко объркване. Кухнята беше ням укор. Тук вече нямаше Клер — не като жена, не като съпруга, а като онази невидима сила, която досега държеше всичко на място.

От стаята се чуваше гласът на Лукас, който крещеше в микрофона по време на игра. Този звук за първи път не беше фон. Той дразнеше. Режеше слуха. Беше излишен.

— Лукас! — извика Мартин, сам изненадан от остротата на гласа си.

— Какво?! — изръмжа синът му.

— Ела тук. Веднага.

След малко Лукас застана на вратата на кухнята. Слушалки, телефон в ръка, същото лениво, провокативно изражение. Огледа бъркотията и изсумтя.

— Какво, чистачката почивен ли е?

Мартин рязко се обърна. Тази реплика удари по-силно от всяка обида. В сина си той видя не тийнейджър, а собственото си отражение — безразлично, убедено, че някой винаги ще оправи нещата.

— За Клер ли говориш? — попита бавно.

— А за кого? — сви рамене Лукас. — Тя винаги чистеше. Какво, обиди се ли?

Мартин удари с длан по плота.

— Стига.

Лукас замръзна.

— Знаеш ли какво направи? — каза Мартин спокойно, но тежко. — Нарече жена ми „тъпа овца“. Държа се като простак. А аз спирам да го оправдавам.

— Айде стига… — промърмори Лукас. — Тя дори не ми е майка.

— Точно затова не ти дължи нищо. И аз също.

Лукас го гледаше невярващо.

— От днес се оправяш сам — продължи Мартин. — Храна, пране, чистене. Край на извиненията за възраст и хормони.

Лукас тресна вратата на стаята си и усили музиката.

Мартин взе гъба, пусна водата и започна да мие съдовете. Несръчно, плискайки се, ядосвайки се на хлъзгавите чинии — и на себе си.

В спалнята Клер седеше на ръба на леглото с подреден куфар до краката си. Не плачеше. Чакаше. Когато чу водата в кухнята, излезе в коридора.

Мартин стоеше до мивката със запретнати ръкави. Изглеждаше неловък и уморен — но имаше нещо ново в него. Решителност.

— Готов ли си да говорим като възрастни… или да си събирам куфара? — попита тя спокойно.

— Закъснях — отвърна той. — Но искам да опитам. Ако още си тук.

— Няма да се върна към стария живот — каза тихо Клер. — Или съм тук с уважение, или ме няма.

— Разбрах.

Тази вечер за първи път от дълго време седнаха тримата на масата. Без телевизор. Без пица. Лукас ядеше мълчаливо и за първи път сам занесе чинията си до мивката.

Това не беше помирение.
Това беше крехко примирие.
Но кухнята за първи път от седмица миришеше на храна — а не на война.