— Значи, докато аз лежах с четиридесет градуса температура, ти дори чай не ми наля, а щом майка ти кихна, хукна през целия град да ѝ носиш лекарства? Е, оставай там да си лекуваш маминцето — и при мен не се връщай, предател!

— Лукас, донеси ми, моля те, вода… — гласът на Емилия беше чужд, сух и чуплив като миналогодишни листа. Едва пробиваше през тежкото одеяло, с което се беше завила през глава.

Тялото ѝ се беше превърнало в един цял, пулсиращ съсирек от болка. Болеше всичко — от върховете на пръстите до корените на косата. Кожата ѝ гореше, а под нея сякаш тичаше бодлив, леден студ. Термометърът, който с мъка беше изтърсила преди половин час, показваше 39,8. Това вече не беше просто болест — това беше изменено състояние на съзнанието, полубълнуване, в което реалността се смесваше с кошмари.

От съседната стая се чу недоволен, глух звук — сякаш някой неохотно беше вдигнал глава от възглавницата. Лукас не се появи веднага на вратата на спалнята. Първо си сложи медицинска маска, грижливо я нагласи на носа си, и едва след това влезе. Изглеждаше така, сякаш влиза в помещение с биологично оръжие. Спира се на няколко метра от леглото, гледайки жена си с откровено опасение.

— Емилия, хайде де, какво ти е? Нали току-що ти донесох — в гласа му нямаше и капка съчувствие, само глухо, почти детско раздразнение. — Ще се заразя от теб, а утре трябва да ходя на работа. Проектът гори, знаеш.

— Всичко ми е пресъхнало… Моля те… — прошепна тя отново, опитвайки се да се повдигне на лакти, но главата ѝ веднага се завъртя и тя се строполи обратно върху мократа от пот възглавница.

Той въздъхна тежко, демонстрирайки с цялото си тяло какво непоносимо бреме му се е стоварило. Заплете се към кухнята, нарочно шаркайки шумно с чехлите. След минута се върна с чаша, напълнена едва наполовина, и я остави на самия край на нощното шкафче — толкова далеч, че, не дай си Боже, да не докосне леглото.

— Заповядай. Само пий сама, добре? Не искам да разнасям твоите микроби.

*

Емилия го гледаше през мътната пелена на треската. Това недоволно, брезгливо лице, скрито зад глупавата синя маска. Начина, по който старателно държеше дистанция. Това беше съпругът ѝ. Човекът, на когото преди три години беше казала „да“ в гражданското. Човекът, който се беше клел да бъде до нея „и в радост, и в болест“. Явно грипът с висока температура попадаше в някаква друга, неуточнена в клетвата категория.

— Лукас… трябва да се отиде до аптеката. Свършиха лекарствата за температура. Купи и лимони, и джинджифил… Аз дори не мога да стана — молбата ѝ прозвуча жалко, като скимтене.

— Господи, пак аптека… Там сега е пълно с такива болни, развъдник на зарази — промърмори той, отстъпвайки към коридора. — Ще видя какво става с работата. Може по-късно да отида. Ако имам време.

И си тръгна. Просто влезе в другата стая и плътно затвори вратата след себе си. Емилия чу как ключалката щракна. Той се заключи. От нея. Сякаш тя не беше болен близък човек, а прокажена. След няколко минути зад вратата се чуха приглушени звуци от изстрели и нечии команди — беше седнал пред компютъра. Сложи си слушалки, за да не я чува. Да се изолира от болестта ѝ, от стоновете ѝ, от самото ѝ съществуване.

Обидата беше остра, физическа, почти толкова силна, колкото главоболието. Тя лежеше, вперила поглед в тавана, и слушаше тези далечни, нереални звуци на компютърна война, докато собственото ѝ тяло водеше истинска битка с вируса. Чувстваше се безкрайно самотна. Не просто самотна — изоставена. Оставена да умира в собственото си легло от човек, който беше предпочел виртуалните битки пред реалната помощ. Времето се точеше като разтопено сирене. Струваше ѝ се, че са минали часове. Водата в чашата отдавна беше свършила. Треската ставаше непоносима, реалността се размиваше и в това бълнуване все по-ясно ѝ се привиждаше лицето на Лукас — чуждо, студено, зад синята маска на безразличието. Тя започна да потъва в тежък, лепкав сън, а последната ясна мисъл беше: „Той ме мрази“.

Емилия беше изтръгната от забравата от остро, настойчиво звънене. Звукът беше настоятелен и идваше от онази част на апартамента, където беше съпругът ѝ. Първоначално не разбра какво е това. Телефон. Някой звънеше на Лукас. През ватената мъгла на болестта тя чу как стрелбата в стаята му стихна, а после се разнесе гласът му — изненадващо бодър и ясен. Той свали слушалките.

— Да, мамо, здравей! Нещо случило ли се е? — тонът му беше пълна загриженост. Без раздразнение, без умора.

Емилия се вслуша. Гласа на свекърва си, Анна, разбира се, не чуваше, но по отговорите на Лукас картината започна да се очертава сама. И тя беше грозна.

— Какво значи „не ми е добре“? Кръвното? Какво показва апаратът? Сто и четиридесет на деветдесет? Ами, не е критично, но е неприятно… Вие ли се свят главата? Силно? — в гласа му се появи неподправена тревога. Същата тревога, която Емилия напразно чакаше цял ден. — Взе ли хапчетата? Кои? А нещо под езика? Разбрах. Седи и не прави нищо. Идвам веднага.

„Идвам веднага.“ Тези две думи удариха Емилия като шамар.

Тишината в апартамента не беше просто звънтяща — тя беше оглушителна. Емилия лежеше, вперила поглед в тавана, и се улавяше, че брои пукнатините, както някога в детството броеше овце, за да заспи. Само че сънят не идваше. Вместо него се надигаха вълни от горещина и студ, сменящи се без всякаква логика. Понякога ѝ се струваше, че чува стъпките на Лукас в коридора, че вратата всеки момент ще изскърца и той ще се върне. Но това беше само игра на възпаления мозък. Никой не идваше.

В един момент болката стана различна — не остра, а тъпа, притискаща, сякаш някой беше сложил тежък камък върху гърдите ѝ. Дишането се затрудни. Сърцето биеше неравно, с прекъсвания. Емилия се опита да извика за помощ, но от гърлото ѝ излезе само слаб, пресипнал звук. Телефонът лежеше на нощното шкафче — твърде далеч. Цяла пропаст между нея и спасението — едва половин метър.

Не знаеше колко време е минало, преди да събере сили. Ръката ѝ трепереше толкова, че няколко пъти пропусна, преди да напипа студената пластмаса. Екранът светна прекалено ярко и проряза очите ѝ. В списъка с контакти имаше много имена, но почти без да мисли, тя натисна едно — „Клара“.

— Ем? — съненият глас на приятелката ѝ прозвуча като спасителен пояс. — Какво става? Сега е нощ…

— Кларо… — Емилия се закашля. — Много ми е зле. Лукас… замина. Аз съм сама.

Тишината отсреща продължи само секунда, но на Емилия ѝ се стори цяла вечност.

— Идвам — каза Клара с друг глас — събран, твърд. — Чуваш ли ме? Не заспивай. Викам такси и линейка. Отвори вратата, ако можеш.

*

Думата „линейка“ я изплаши. Значи всичко наистина беше сериозно.

Когато я намериха, тя почти не реагираше. Белите престилки, ярката светлина, въпросите, на които не можеше да отговори — всичко се сля в едно. Последното, което видя, преди отново да потъне в тъмнината, беше уплашеното лице на Клара и ръката ѝ, здраво стискаща пръстите на Емилия.

Събуди се в болницата.

Първото усещане беше студ. После — тишина, прекъсвана от равномерното пиукане на апаратурата. Главата ѝ беше тежка, но ясна. Треската я нямаше. Вместо нея — празнота. До леглото имаше система, а на шкафчето — чаша вода. Истинска, пълна.

— Най-после — чу се глас. Клара седеше на стола до леглото, с разрошена коса и тъмни кръгове под очите. — Уплаши ни всички.

— Лукас… — автоматично прошепна Емилия.

Клара стисна устни и отмести поглед.

— Той звъня. Един път. Сутринта. Попита къде си. Казах му къде си и в какво състояние си постъпила. Той… се изненада.

Тази дума беше по-лоша от всяка обида.

— Ще дойде ли? — попита Емилия, без сама да знае защо.

— Каза, че при майка му всичко се е стабилизирало и че трябва да е при нея. А при теб щял да дойде „по-късно“.

Емилия затвори очи. Вътре нямаше нито болка, нито гняв. Само странно, кристално ясно разбиране. Всичко си дойде на мястото. Като части от пъзел, които дълго не са се напасвали, а сега изведнъж се подредиха в една плашещо ясна картина.

Лукас дойде на следващия ден. С цветя от болничния павилион и виновно изражение, репетирано по пътя. Говореше за стрес, за отговорност, за това как се бил „разкъсвал“ между двама близки хора. За това, че не мислел, че ще стане толкова сериозно.

Емилия слушаше мълчаливо. Гледаше устните му, които се движеха, произнасяйки правилни, празни думи, и не усещаше нищо. Дори жалост.

— Можеше да ми се обадиш — каза той накрая с лек упрек. — Щях да се върна.

Тя отвори очи и го погледна право в тях. За първи път от дълго време — истински.

— Аз те виках, Лукас — каза тихо тя. — Цял ден. Ти беше зад затворената врата. Със слушалки. Ти направи своя избор още тогава.

Той замълча. Цветята в скута му изглеждаха нелепи и жалки.

Изписаха Емилия след седмица. Клара я прибра у тях. Лукас пишеше съобщения, звънеше, предлагаше да „поговорят вкъщи“. Но Емилия знаеше: дом вече няма. Има апартамент, в който тя едва не умря сама. И има живот, който трябва да се събере наново.

След месец тя подаде молба за развод. Без истерии. Без скандали. Лукас не възрази. Изглеждаше изгубен, сякаш едва сега започваше да разбира нещо — но беше късно. Разбирането, което идва след катастрофата, не спасява никого.

За последен път се срещнаха, за да подпишат документите. Той искаше да каже нещо, но Емилия го спря с поглед.

— Знаеш ли — каза спокойно тя, — благодарна съм за онази болест. Ако не беше тя, още дълго щях да вярвам, че имам съпруг. А се оказа, че имам само съквартирант. Пази майка си, Лукас. Това ти се отдава най-добре.

Тя излезе от сградата на съда под студеното есенно слънце и за първи път от дълго време пое дълбоко въздух. Въздухът беше чист и истински. Също като новия ѝ живот — без треска, без маски и без човек, който някога се беше заключил от нея зад една врата.