Мария с благодарност прие димящата чаша от ръцете на съпруга си. Топлината на порцелана приятно стопли пръстите ѝ, а нежният аромат на канела, смесен с наситения мирис на прясно сварено кафе, мигновено изпълни кухнята на крайградската им къща с усещане за уют и спокойствие — толкова рядко напоследък.

— Благодаря ти, скъпи — прошепна тя, докосвайки с устни ръба на порцелановата чаша с малки розички.

Даниел се усмихна и нежно погали рамото ѝ:

— Само за теб, любима. Знам колко обичаш канела сутрин.

В този момент в кухнята влезе Лидия, майката на Даниел. Висока, изправена жена с идеално прибрана сребриста коса, събрана в строг кок, хвърли хладен, преценяващ поглед към утринната идилия.

— Добро утро — произнесе тя с обичайния си дистанциран тон. — Даниел, би ли ми налял и на мен кафе?

— Разбира се, мамо — отвърна той веднага и наля кафе в същата чаша с розички.

Мария остави своята чаша на масата и се насочи към хладилника за мляко. В тези няколко секунди Лидия се приближи и постави своята чаша до тази на снаха си. Двете бяха напълно еднакви — от стар сервиз, наследен от бабата на Даниел.

— Мария, скъпа — обърна се свекървата с напрегната усмивка, — би ли ми подала захарницата?

Обръщайки се към масата, Мария машинално взе най-близката чаша — както ѝ се стори, своята — и отпи няколко глътки, преди да подаде захарницата. Лидия взе другата чаша.

— Между другото — каза тя, разбърквайки кафето със сребърна лъжичка, — тази вечер ще дойде нотариус. По повод завещанието на баща ти, Даниел.

— Мамо, вече сме говорили за това — отвърна уморено той. — Искам да прехвърля къщата на Мария. Тя е моя съпруга и има право да живее тук.

Очите на Лидия се присвиха:

— Баща ти завеща къщата на теб. Само на теб. И няма да позволя на някаква чужденка да се разпорежда със семейното имущество…

— Мамо! — рязко я прекъсна Даниел. — Мария ми е съпруга от три години. Стига!

Въздухът в кухнята сякаш се сгъсти. Мария усети познатото гадене да се надига в гърлото ѝ. Безкрайните конфликти със свекърва ѝ я изтощаваха. Тя допи кафето и излезе от кухнята, без желание да участва в поредния семеен скандал.

Минаха петнадесет минути.

Мария седеше в хола и разсеяно прелистваше списание, когато от кухнята се чу странен звук — приглушен стон, почти хрип. След миг се разнесе трясък от падаща посуда.

— Даниел? — извика тя, надигайки се от дивана.

Тишина.

*

Мария се втурна към кухнята и застина на прага. Лидия лежеше на пода, тялото ѝ се гърчеше в конвулсии. Пяна се появи в ъгълчетата на устата ѝ, очите ѝ бяха извъртени.

— Даниел! — извика Мария. — Даниел, бързо!

Той влетя в кухнята и щом видя майка си, падна на колене до нея:

— Мамо! Мамо, какво ти е?!

— Обади се на Бърза помощ! — Мария грабна телефона, но ръцете ѝ трепереха толкова силно, че едва набираше номера.

След двайсет минути пристигна линейката, но беше твърде късно. Лидия почина по пътя към болницата.

— Отравяне — каза лекарят, попълвайки документите. — По симптомите — силно токсично вещество. Забелязахте ли какво е яла или пила преди пристъпа?

Даниел погледна объркано съпругата си:

— Само кафе… Всички пихме кафе.

— С какво беше кафето? — попита лекарят.

— С канела — отвърна тихо Мария и в този миг я прониза ужасяваща мисъл.

Тя си спомни как бяха разменили чашите. Как беше пила не от своята. Как Лидия беше изпила кафето, приготвено за нея.

Сърцето на Мария заби лудо. Нима…? Нима Даниел е искал да я отрови?

— Мария, полудяла ли си? — гласът на Даниел потрепери, в него се смесваха обида и страх. — Как изобщо можеш да мислиш такова нещо?

Тя го гледаше мълчаливо. Твърде много съвпадения. Твърде навреме. Твърде страшно подредени.

— Не искам да го вярвам — прошепна тя. — Но трябва да разбера истината. Иначе ще се побъркам.

Даниел прокара ръка по лицето си и тежко се отпусна в креслото.

— Добре — каза накрая. — Ако мислиш, че съм способен на убийство, нека стигнем до края. Заклевам ти се — не съм тровил нито теб, нито майка си.

На следващия ден в къщата дойде полиция. Разпити, протоколи, студени погледи. Мария усещаше как всяка стъпка в коридора отеква в нея. Отново и отново си припомняше утрото: чашите, канелата, погледа на Лидия, прекалено спокойната ѝ усмивка.

Резултатите от експертизата пристигнаха след два дни.

— Отровата наистина е била в кафето — каза следователят, прелиствайки папката. — Но не в канелата.

Мария трепна.

— А къде?

— В захарта.

Стаята сякаш се завъртя пред очите ѝ.

— В захарта?.. — повтори тя едва чуто.

— В захарницата открихме следи от силнодействащо вещество. Дозата е била прецизна — смъртоносна за човек със сърдечни проблеми.

Мария бавно седна.

— Но… захарта я използваше Лидия.

*

— Именно — кимна следователят. — И всичко сочи, че тя сама е добавила отровата.

Отговорът дойде по-късно, когато нотариусът, който така и не беше дошъл онзи ден, предостави на полицията копия от документи. Няколко седмици преди смъртта си Лидия тайно беше променила завещанието. Къщата оставаше за Даниел, но с едно условие: при развод с Мария — преминаваше изцяло обратно към нея, към Лидия.

Тя не беше предвидила, че синът ѝ ще се противопостави. Че ще избере съпругата си.

Отровата е била предназначена за Мария. Но в последния момент Лидия се е поколебала? Сбъркала дозата? Или първа е посегнала към захарта?

Истината остана скрита между редовете на полицейските протоколи.

Когато всичко приключи, къщата опустя. Мария и Даниел седяха вечерта в същата кухня, където всичко беше започнало. На масата стояха две нови чаши. Без розички.

— Извинявай — прошепна Мария. — За мислите ми. За подозренията.

Даниел хвана ръката ѝ.

— На твое място бих мислил същото — отвърна той след кратка пауза. — Най-важното е, че знаем истината.

Мария погледна през прозореца. Градината беше тиха и спокойна, сякаш нищо никога не се беше случвало.

— Не искам повече да живея в тази къща — каза тя. — Твърде много призраци.

Даниел кимна.

— Ще започнем отначало. На друго място. Без тайни. Без отрова. Без страх.

Той стана, изля недопитото кафе в мивката и я прегърна.

А ароматът на канела — някога топъл и уютен — още дълго не позволяваше на Мария да забрави утрото, което завинаги промени живота им.