Мартин влезе в апартамента с изражението на човек, който не се готви за развод, а за стратегическа среща на управителния съвет. Внимателно закачи сакото си на облегалката на стола, оправи вратовръзката, пое дълбоко въздух и ме погледна с онзи самодоволен поглед на човек, който вярва, че е благороден, защото „казва истината в очите“.

— Елена, трябва сериозно да поговорим.

Откъснах се от лаптопа, на който нанасях последните корекции по презентацията за утрешната среща с клиенти. Преди пет години подобни думи означаваха разговори за почивка, нова кола или спонтанно пътуване през уикенда. Сега в гласа му нямаше нито топлина, нито колебание — само студена решителност.

— Слушам те — отвърнах спокойно и затворих лаптопа.

— Напускам те — изстреля той без никакво въведение. — Има друга жена. София. Новият финансов директор в компанията. Това не е авантюра, сериозно е.

Вероятно трябваше да се разплача, да извикам или поне да попитам „защо“. Вместо това просто кимнах, сякаш ми съобщаваше прогнозата за времето.

— Ясно.

Мартин очевидно очакваше друга реакция. Намръщи се и започна внимателно да изучава лицето ми, сякаш търсеше следи от болка, паника или объркване.

— Ти… ти изобщо ме чу ли? Казах, че имам връзка. И че си тръгвам.

— Чух те. Какво следва?

— Как така „какво следва“?! — повиши тон той. — Събираш си нещата и се изнасяш. Апартаментът е мой, колата е моя, всичко тук е мое. А ти имаш само една стара развалина на село, наследена от леля ти. Там ще отидеш. Ще живееш сред кал и провинция, а ние със София ще останем тук.

Неволно си спомних Клара — секретарката от офиса му. Преди три седмици ми се обади късно вечерта и, говорейки тихо, ми разказа как Мартин и новият финансов директор все по-често остават след работа, как се гледат по време на съвещания и как той я вози по ресторанти със служебната си кола.

Клара работеше в компанията от години и беше виждала не една негова авантюра. Но този път, по думите ѝ, всичко изглеждаше различно. По-сериозно. По-опасно.

*

— Добре — казах спокойно и станах от дивана.

— Добре? — повтори той раздразнено. — И това е всичко? Никакви упреци, никакви сълзи?

— Какво да питам? Ти вече всичко каза.

Влязох в спалнята и извадих пътната чанта от гардероба. През годините на брака бях свикнала да пътувам леко — работата ми на консултант означаваше постоянни командировки.

Мартин застана на вратата и мълчаливо наблюдаваше всяко мое движение. Спокойствието ми явно го изкарваше от равновесие — личеше по напрегнатите му рамене и стиснатите устни.

— Държиш се странно — каза накрая. — Всяка нормална жена щеше да направи сцена.

— Може би не съм нормална — отвърнах, докато сгъвах пуловер.

— Или просто не ти пука. Може би никога не си ме обичала.

Спрях и го погледнах. В гласа му се появи почти детска обида. За миг ми се прииска да кажа, че съм го обичала — дълго и търпеливо. Докато не осъзнах, че до мен стои възрастен мъж с емоционалността на обидено дете.

 

Но вече нямаше смисъл.

— Мартин, ти сам каза, че всичко е приключило. Защо продължаваш?

— Мислех, че поне ще се опиташ да ме задържиш! — избухна той. — Че ще кажеш, че ще се промениш, че ще станеш по-добра! А ти… се събираш спокойно, сякаш отиваш в командировка!

В чантата сложих документите, козметичния несесер, зарядните. Огледах спалнята, за да се уверя, че не съм забравила нищо важно.

— Знаеш ли — каза той, когато минах покрай него с чантата, — може би така е по-добре. София е различна. Тя знае как да подкрепя един мъж. А ти… ти винаги беше прекалено самостоятелна. Прекалено студена. Прекалено независима.

— Възможно е — отвърнах тихо и облякох якето си.

— И изобщо, погледни се! — не спираше той. — Трийсет и пет години, а изглеждаш като вечна самотница. София е по-млада, по-красива, по-амбициозна. Тя знае какво иска!

Хванах дръжката на вратата и за миг спрях. Вътре в мен беше странно спокойно — сякаш бурята вече беше отминала и пред мен оставаше само чист въздух.

Обърнах се, погледнах го право в очите и си помислих: ако знаеше само, Мартин, че именно в тази „развалина“ ще започне истинският ми живот…

И тогава казах едно-единствено изречение — онова, след което наистина се изплаши.

*

— Казах ти истината — произнесох спокойно, почти меко. — Тази „развалина“ е на мое име. Заедно със земята. И още нещо… вече подписах договор за дистанционна работа с европейски холдинг. Така че честито, Мартин. Току-що изхвърли от живота си не жена без бъдеще, а човек, който вече не го свързва с теб.

Той замръзна. Допреди секунда в очите му имаше превъзходство, а сега — объркване и страх.

— Какви ги говориш? — изсмя се нервно, но гласът му трепна. — Каква земя?

— Същата, която твоят адвокат преди две години ми предложи „тихо да продам“ — отвърнах. — Помниш ли? Тогава каза, че не струва нищо. Грешеше. Много.

Отворих вратата. В стълбището миришеше на прах и студ — мирис на край и начало едновременно.

— Ти… ти всичко това си крила? — прошепна той.

— Просто не смятах за нужно да споделям — свих рамене. — Както и ти не споделяше романите си.

Вратата се затвори тихо. Без трясък. Без сцена. И точно това, изглежда, го нарани най-много.

Къщата на село ме посрещна с тишина. Не онази потискащата, а дълбока и жива. Старите ябълки скърцаха на вятъра, на верандата лежеше избелял килим, а във въздуха се носеше аромат на влажна земя и свобода.

Първите дни просто живеех. Събуждах се без будилник. Работех на голяма дървена маса до прозореца. Пиех кафе и гледах как слънцето бавно се показва иззад гората. И за първи път от години не усещах, че дължа нещо на някого.

Договорът се оказа начало на верига от събития. След месец ми предложиха да ръководя проект. След три — да изкупя съседния парцел за развитие. Усмихвах се, спомняйки си думите на Мартин за „калта и провинцията“.

А после той се обади.

— Елена… — гласът му беше различен. Пречупен. — Трябва да поговорим.

— Вече говорихме — отвърнах спокойно.

— София… тя си тръгна. Веднага щом започнаха проблемите в компанията. Знаеш, сега е труден период…

Знаех. Клара ми пишеше. Компанията се разклащаше, сделките пропадаха, а „амбициозната и подкрепяща“ София бързо си намери по-сигурен асансьор нагоре.

— Съжалявам — казах. И беше истина. — Но връщане назад няма.

— Ти се промени — каза той след пауза. — Чува се дори в гласа ти.

— Не, Мартин. Просто спрях да бъда удобна.

Затворих телефона и излязох на верандата. Вятърът разрошваше косата ми, слънцето залязваше, а пред мен беше домът — вече не „развалина“, а място, където ми беше добре.

Понякога животът се разпада не за да те накаже.

Понякога — за да те постави най-сетне точно там, където винаги е трябвало да бъдеш.