— Виждаш ли това? Виждаш ли в какво го превърна?

Гласът на Клара не беше силен. Беше нисък, грапав, като метал, стържещ в камък — и затова звучеше стократно по-страшно от всеки вик. Тя стоеше насред хола, неподвижна, а фигурата ѝ, напрегната до краен предел, беше единственият остров на ред в океана от хаос. Въздухът беше тежък и кисел — смес от разлято евтино вино, цигарен дим и чужда пот. Лепкави следи по паркета, преобърнати чаши, фасове, втъпкани в килима, който тя избираше половин година. Но това не беше най-страшното. Най-страшна беше празнотата. Празнотата на стената, където до вчера висеше големият телевизор. Празнотата на рафта, където стояха неговият лаптоп и нейният таблет. И най-зеещата, най-отвратителната празнота — в спалнята, където върху тоалетката лежеше отворена, опразнена кутийка за бижута.

Марко стоеше на прага, объркано местеше поглед от лицето на жена си към разрухата около тях. Току-що се беше върнал от нощна смяна — уморен, мечтаещ за тишина и закуска. Вместо това попадна в епицентъра на катастрофа.

— Клара… аз… не разбирам какво се е случило…

— Какво се е случило? — тя бавно обърна глава, а тъмните ѝ, лишени от всякаква искра очи се впиха в него. — Случи се сестра ти. Твоята мила, бедна студентка София, която „нямаше къде да живее“. Реши да си направи малко парти. Да се разсее. Покани приятели. А те, очевидно, поканили свои приятели. Много гостоприемно момиче.

В ъгъла, на единствения оцелял стол, беше свита самата виновница. София. Двайсетгодишна, обикновено с вечно обиден израз на пълните си устни, сега изглеждаше още по-малка. Гледаше в пода, раменете ѝ леко потрепваха.

— Не знаех, че са такива… — прошепна тя, без да вдига глава. — Казаха, че само ще поседим, ще слушаме музика… Не е моя вина, Клара…

— Не е твоя вина? — Клара направи крачка към нея и момичето се сви още повече. — Бижутата, които майка ми ми подари, сами ли влязоха в джобовете на твоите „приятели“? Техниката, за която спестявахме година, сама ли „слушаше музика“, докато я изнасяха от апартамента?

— Ще намерим всичко! — намеси се Марко, пристъпвайки напред. Опита се да хване Клара за ръката, но тя я дръпна, сякаш беше огън. — София, кои бяха те? Имаш ли имена, телефони?

София поклати глава, русата ѝ коса се разпиля.

— Почти не ги познавам… Приятели на приятели… Не съм мислила…

— Тя никога не мисли! — отсече Клара, обръщайки се отново към мъжа си. В гласа ѝ прозвуча стомана. — Мисли само за себе си. Как да дойде в чужд град, да седне на врата на брат си и жена му, а после да превърне дома им в свърталище и да позволи на някакви типове да ни оберат до шушка!

— Клара, стига, тя ми е сестра — Марко започваше да губи търпение, лицето му почервеня. — Да, направи беля, случва се. Млада е още. Къде да отиде сега? На улицата ли?

*

Този аргумент беше последната искра. Клара се изправи и лицето ѝ се превърна в студена, непроницаема маска. Погледна го дълго, тежко.

— Или тя си тръгва до вечерта. Или си тръгвам аз. И повярвай ми — ще взема точно половината от всичко. Всяка лъжица. Всяка чиния. И онази половина от апартамента, която по закон ми се полага. Избирай.

Вечерта не донесе облекчение. Клара чистеше, сякаш водеше война — с мръсотията, с миризмите, със самото присъствие на чужди хора. Търкаше паркета, сякаш искаше да изтрие спомените за чуждите обувки. Миеше прозорците, сякаш се опитваше да измие света, който беше позволил това.

Марко опита да помогне. Напразно.

По-късно намери София в стаята. Тя плачеше, вкопчена в него като в последна опора.

— Тя ме мрази… Ще ме изгони… Нямам никого освен теб…

От кухнята се чуваше монотонният шум на вода. В един момент Клара ги видя заедно — него, който прегръща плачещата си сестра. И тогава нещо в нея окончателно умря.

Вечерта мина. София остана.

Това означаваше само едно: ултиматумът беше пренебрегнат.

Утрото настъпи в оглушителна тишина. Апартаментът беше неестествено чист — почти стерилен. Марко намери Клара в спалнята. Тя не събираше куфари. Разглобяваше общото им легло. От нейната страна всичко беше махнато.

— Какво правиш?

— Ще спя на дивана — отговори тя спокойно. — Тук има твърде много място за един човек. На вас двамата ще ви стигне. Това вече е твоето легло. И нейното.

Думите го удариха като шамар.

— Спри. Това вече не е смешно.

— Това не е театър — отвърна тя. — Това са новите правила на нашето съжителство.

Няколко часа по-късно София излезе от стаята с чанта.

— Заминавам си — каза тихо. — Намерих къде да отседна. Знам, че сбърках.

Марко я погледна изненадано.

— Мислех, че няма къде да отидеш.

— Защото не исках да те загубя… но нямам право да разрушавам брака ви.

Клара кимна.

— Ако си спомниш нещо — имена, номера — обади се. В твой интерес е.

Вратата се затвори тихо.

*

— Доволна ли си? — попита Марко.

— Не — отвърна тя. — Спокойна съм.

Той се отпусна тежко на стола.

— Страхувах се да не бъда лош брат… а станах лош съпруг.

За първи път тя не го прекъсна.

— Когато видях леглото — добави той тихо, — разбрах, че мога да те загубя. Не заради развод. А защото просто ще престанеш да бъдеш моя.

Тишината между тях вече не беше враждебна.

— Не обещавам, че ще забравя — каза Клара. — И не обещавам, че всичко ще стане както преди.

— И не искам както преди — отвърна той. — Искам по друг начин. Така, че следващия път да застана до теб. Веднага.

Той пристъпи по-близо, но не я докосна.

— Не те моля днес да се върнеш в леглото — каза тихо. — Моля те само за шанс да се науча да не те губя.

Клара го гледа дълго. После взе възглавницата от дивана и я занесе в спалнята — остави я до леглото, не върху него.

— Ще видим — каза тя. — Ученето не започва с думи.

И за първи път той видя в очите ѝ не гняв —
а внимание.