Виктория никога не вярваше напълно на съпруга си. Затова през целия им семеен живот беше принудена да разчита единствено на себе си. Така се бяха подредили нещата между тях. Съпругът ѝ, Лука, беше красив като от картина и винаги беше душата на компанията. Пиеше умерено, не пушеше, не се интересуваше от лов, риболов или футбол. С една дума — идеалният мъж.
Именно заради всички тези качества Виктория все по-често си мислеше, че такъв мъж не може да принадлежи само на една жена. Мъжете с огън в очите рядко остават верни, а „ловджийките“ със сигурност дебнат някъде…

Единственото, което донякъде я успокояваше, беше безусловната любов на Лука към сина им. Леон беше центърът на неговия свят. Цялото си свободно време посвещаваше на детето, а Виктория се убеждаваше, че такава силна бащинска обич е достатъчна, за да задържи семейството, дори когато между съпрузите липсва истинска страст.

В училище я наричаха „Капитана“ — заради огненочервената ѝ коса и луничките, разпилени по лицето. Майка ѝ, истинска красавица, от малка ѝ повтаряше:
— Вики, ти си като грозното патенце. Прости ми за сравнението, но трябва да приемеш истината. Едва ли някой ще те вземе за жена, затова разчитай само на себе си. Учи усърдно, изгради кариера. А ако все пак някой се „появи“ — бъди послушна съпруга.
Тези думи се превърнаха в нейната пътеводна нишка.

След като завърши училище с отличие, Виктория постъпи в университета, където се запозна с бъдещия си съпруг. Дълго не можеше да разбере защо такъв привлекателен мъж се е влюбил именно в нея. По-късно Лука ѝ призна:
— Ти беше единственото момиче, до което не се страхувах да се приближа.

Виктория не използваше грим, обличаше се скромно и не умееше да флиртува. Когато осъзна, че до нея стои наистина красив мъж, реши да поеме инициативата и сама му предложи брак. Лука беше смаян от нейната прямота. Тогава тя му обеща, че ще бъде кротка, покорна и вярна съпруга.
— Любовта ще дойде с времето — убеждаваше го тя.
След известно колебание той се съгласи. А окончателно го подкрепи майка му — Мария.

Когато Лука за първи път доведе бъдещата си съпруга у дома, Мария погледна Виктория с открито неодобрение, сякаш виждаше в нея само луничаво „момиче от нищото“, а не жена, достойна за нейния сияещ син. Първата им среща премина напрегнато, на ръба на конфликт.

Виктория веднага усети хладината на бъдещата си свекърва и разбра, че красивият ѝ съпруг може да се окаже пречка за нейното крехко щастие. Тя не възнамеряваше да се отказва. Няколко дни по-късно отиде при Мария сама, без Лука, с кутия хубав чай.
Този път майката се изненада:
— Странно… Свиквам с теб… Дори си симпатична.
Виктория обеща да бъде вярна и послушна съпруга. Тези думи натежаха повече от всички външни „недостатъци“.

*

Мария беше вдовица. Съпругът ѝ я беше напуснал заради друга жена, а след година се върна — изтощен и отхвърлен от всички. Дълго се колебаеше дали да му прости, но съскащата болка в душата ѝ никога не изчезна. В крайна сметка реши да подкрепи сина си, осъзнавайки, че той така или иначе ще се върне при нея — дори по най-трудния път. Благослови брака.

Година по-късно се роди синът им — Леон, пълно копие на красивия си баща. Мария беше щастлива. Лука кръжеше около детето като обезумял пеперуд, а Леон се превърна в смисъла на живота му.
Любовта към съпругата обаче така и не се появи.

И Виктория не пламна от любов към Лука. Връзката им беше равна, почти ритуална. Тя переше и гладеше ризите му, готвеше, целуваше го по бузата преди сън. Лука ѝ даваше заплатата си, купуваше цветя, целуваше я сутрин — но всичко това приличаше на обред, не на любов.

След пет години той откри това чувство в друга жена. Тя беше с небесна красота, казваше се Беатрис. Тя отвърна на чувствата му. В продължение на половин година се срещаха — в кафенета, по пейки, в апартаменти на приятели. Конспирацията изтощаваше Лука. А Леон все по-често виждаше баща си раздразнен, а не нежен.

Накрая Беатрис постави условие:
— Или се жениш за мен, или оставаме само приятели.

Лука се обърка. Не искаше да загуби Беатрис, но синът му беше прекалено скъп. Той събра багажа си и си тръгна, оставяйки семейството.

Виктория все по-често си спомняше уроците на майка си. Думите, които някога я бяха наранявали, сега се превърнаха в опора:
— Няма да се хвърлиш от мост. Няма да плачеш с три реки сълзи.
Тази „ваксина“ подейства.

Сърцето ѝ загуби частица от себе си — тя потъна дълбоко в душата и зачака съдбата си. Щастието, като свободна птица, винаги каца там, където пожелае.

Преди да си тръгне, Виктория каза на Лука:
— Вратите са винаги отворени за теб. Само не отлагай завръщането. Леон те обича. Не го карай да страда.

Още половин година Лука се луташе между сина си и Беатрис.

Виктория държеше неговата четка за зъби в отделна чаша. Всеки път, когато Лука идваше да види сина си и си миеше ръцете, четката сякаш го „гледаше“ — като ням укор. Един ден я прибра в джоба си. При следващото посещение в чашата имаше нова.
В кухнята го чакаше любимата му чаша с горещо кафе. В коридора — домашните му пантофи. Всичко това разраняваше душата на Лука. Той си тръгваше, без да разбира защо изобщо беше напуснал.

Задаваше си въпроси, но не намираше отговори. Можеше да затръшне вратата, да прокълне другата жена, да го изтрие от живота си. Но Виктория мълчеше. Само тихо казваше:
— Ела, Лука. Не ни забравяй.

При Беатрис се връщаше опустошен. Тя не понасяше „цялата тази суета около Леон“ и го предупреждаваше:
— Ако си тръгна, ще е заради сина ти. Мислиш за него повече, отколкото за мен.

Така минаваха годините.

Приятелките ѝ шепнеха:
— За Бога, омъжи се най-сетне! Какво чакаш? Леон има нужда от баща всеки ден, а ти още си млада! Забрави Лука!
Тя слушаше, въздишаше — и мълчеше.

С времето те престанаха да я убеждават. Свикнаха с мисълта, че тя е сама.

Звънецът иззвъня кратко и неуверено — сякаш ръката отвън се поколеба в последния момент. Виктория не побърза. Избърса ръцете си в кухненската кърпа, погледна часовника и едва тогава отиде до вратата.

На прага стоеше Лука. Без чанта. Без палто — само с разкопчано яке, сякаш беше излязъл без да мисли. Лицето му беше уморено, под очите му личаха сенки, а в погледа му имаше нещо, което тя не беше виждала от години — обърканост и беззащитност.

— Мога ли да вляза? — попита тихо.

Тя се отдръпна без дума.

В апартамента ухаеше на кафе и пресен хляб. Всичко беше както винаги — спокойно, подредено, без драма. Именно този покой го удари най-силно.

От стаята надникна Леон.

— Тате? — застина на прага, невярващ на очите си.

Лука клекна, а синът му се хвърли в прегръдките му. Притисна го твърде силно, сякаш се страхуваше, че ще изчезне.

— Липсваше ми — прошепна той в косата му.

Виктория стоеше до стената. Отдавна беше свикнала да бъде фон за чуждите емоции.

Когато Леон се върна при уроците си, Лука остана в кухнята. Дълго мълча, въртейки чашата в ръцете си.

— Беатрис си тръгна — каза най-сетне. — Каза, че ѝ е писнало да живее на второ място. Че никога няма да я избера докрай.

Виктория кимна, сякаш говореше за времето.

— Не съм дошъл да моля за прошка — добави бързо той. — И не съм дошъл просто да се върна. Аз… разбрах нещо. Мислех, че търся любов. А всъщност бягах от отговорността. От тишината. От това, че до мен имаше човек, който нищо не изискваше.

Погледна я.

— Ти никога не ме задържа. Не ме изнудва със сина ни. Не плака пред вратата. Просто остави светлината да свети.

Виктория за първи път го погледна право в очите.

— Защото знаех — каза спокойно тя. — Ако се върнеш, няма да е от жалост. А ако не — ще оцелея.

Той потрепери.

*

— Не те заслужавам — прошепна.

— Може би — отвърна тя. — Но това не е най-важното сега.

Той чакаше. Тя го виждаше — чакаше да каже: остани или си тръгни завинаги. Но Виктория вече не живееше според чуждите очаквания.

— Можеш да бъдеш баща на Леон. Истински. Не „в сряда“. Не между другото. Това е твой избор — каза тя. — А що се отнася до нас… аз вече не съм жената, която се омъжи с надеждата, че любовта „ще дойде с времето“.

Тя направи пауза — тишината тежеше повече от всяко обвинение.

— Ако искаш да бъдеш до мен — продължи тя, — не като беглец, а като зрял човек. Без резервни изходи. Без втори живот „за всеки случай“.

Лука бавно кимна.

— Готов съм да опитам — каза той. — Не заради теб. Не заради себе си. А за да бъда най-сетне честен.

Виктория го гледа дълго. После се наведе под мивката и извади чашата — същата, в която някога стоеше неговата четка за зъби. Чашата беше празна.

Тя я постави на масата.

— Да започнем с простото — каза тя. — Оставаш за вечеря. А после ще видим. Животът сам ще подреди нещата.

Лука пое дъх — свободно, за първи път от много години.

Тази вечер не говореха за любов. Говореха за училище, за планове, за счупения кран и за това, че Леон иска куче. В този обикновен разговор имаше повече истина, отколкото във всички гръмки думи от миналото.

А когато късно през нощта Виктория изгаси лампата, осъзна, че вече не очаква нищо.

И точно тогава щастието — онази свободна птица — тихо кацна на перваза.