— Какво си се разположила? Събирай си багажа и се махай! — заяви свекървата в коледната вечер, докато раздаваше подаръци на всички.

София бършеше чиниите в кухнята след закуска, когато чу как Маргарита Петрова влезе в хола и започна шумно да размествa нещо по рафтовете. Правеше го нарочно — демонстративно, с излишно старание — за да стане ясно: в този апартамент стопанката е тя, а снахата е тук просто временно присъствие.

Преди две години София се омъжи за Александър и се премести в София от малък град в Северна България. Тогава ѝ се струваше, че любовта може да преодолее всичко. Александър обещаваше, че скоро ще наемат собствено жилище или ще вземат ипотека. Но две години по-късно те все още живееха в тристайния апартамент на родителите му.

Петър Петров, бащата на Александър, беше тих и немногословен човек. Работеше като инженер в завод, прибираше се уморен и по време на вечеря обикновено мълчеше. София забелязваше, че понякога я гледа със съчувствие, когато Маргарита започваше язвителните си забележки. Но никога не се осмеляваше да защити снахата си.

*

Маргарита още от първия ден даде да се разбере, че София не ѝ харесва. Работеше като главна сестра в районна поликлиника и се смяташе за човек с положение. Мечтаеше синът ѝ да се ожени за момиче от „добро“ софийско семейство — с апартамент, връзки и статус. Вместо това Александър доведе провинциалистка, дъщеря на учителка и медицинска сестра.

— Алекс, виж как е наредила чашите! — долетя гласът ѝ от кухнята. — Финият порцелан не се слага така! Вие по селата явно нямате никаква култура!

София стисна устни и продължи да бърше чиниите. Отдавна се беше научила да не реагира. Александър, който седеше пред лаптопа в съседната стая, не каза нищо. Той винаги избягваше конфликтите между майка си и жена си.

София работеше като логист в транспортна фирма. Работата беше напрегната, с непрекъснати обаждания и спешни ситуации, но се заплащаше добре. Александър беше програмист в малка IT компания и печелеше малко повече. Заедно отдавна можеха да се изнесат, но той все намираше причина да отложи това.

— Мамо, аз и София искахме да ти кажем нещо… — започна той по време на вечеря преди две седмици. — Мислим да наемем собствено жилище.

Маргарита остави вилицата и бавно се обърна към него.

— Значи ще изоставиш родителите си? След всичко, което съм направила за теб? Отгледах те, изучих те, уредих ти работа чрез познати — и сега ще си тръгнеш заради нея?

— Не си тръгваме завинаги, просто ни трябва собствено пространство…

— Пространство?! — повиши глас тя. — Имате цяла стая! Или смяташ, че жена ти е по-важна от родната ти майка?!

Разговорът приключи дотук. Александър повече не повдигна темата. А София разбра, че няма смисъл да чака промяна.

Наближаваше Коледа. София мечтаеше да я прекара с родителите си — Иван и Елена. Те идваха на гости няколко пъти, но Маргарита ги посрещаше толкова студено, че се чувстваха неловко. Едва ги поздравяваше и демонстративно се затваряше в стаята си.

Последно родителите на София бяха дошли през октомври. Елена донесе домашни туршии и сладка. Маргарита ги видя и се намръщи.

— Каква е тази селска простотия? — каза с отвращение. — В моята кухня няма място за такъв боклук. Да си го вземат!

София замълча, а вечерта тихо прибра бурканите в шкафа си. Александър видя всичко — и отново не каза нищо.

— Алекс, може ли да поканим моите родители за Коледа? — попита тя предпазливо три седмици преди празника. — Нали сме семейство.

— Не знам… Трябва да питам мама.

— Защо изобщо трябва да питаме? Това е и наш дом.

— Софи, моля те, без конфликти…

Разговорът с майка му завърши със скандал.

— Какви хора ще сядат на моята маса?! — крещеше Маргарита. — Поканила съм сестра си Мария, братовчедка си Даниела с мъжа ѝ, племенниците! Нямам място за чужди! Нека тя да ходи при своите, ако толкова иска! Никой не я държи тук!

Тези думи София чу от стаята си. Нещо вътре в нея се пречупи.

— Няма да отида никъде, — каза твърдо тя, излизайки в кухнята. — Оставам тук. С мъжа си. Това е семеен празник.

— Е, стой си, — изсмя се Маргарита. — Само не ми се мотай в краката.

Въпреки всичко София купи подаръци за всички. Похарчи почти цялата си коледна премия: на Маргарита — скъп френски комплект козметика, на Петър — качествен термос, на Александър — безжични слушалки. Купи подаръци и за гостите.

В коледната вечер апартаментът беше пълен с хора. София готвеше, поднасяше, тичаше между кухнята и хола. Маргарита блестеше в центъра на вниманието. Александър седеше до нея и се смееше с роднините.

Час преди полунощ Маргарита стана с торба подаръци.

— Скъпи мои! Весела Коледа!

Тя раздаде подаръци на всички. На всички — освен на София.

Когато последният подарък беше връчен, София стана.

— Маргарита… А за мен? Не сте забравили, нали?

В стаята настъпи тишина. Маргарита се обърна и се усмихна студено.

— Какво си се разположила? — каза силно. — Събирай си багажа и се махай!

София не разбра веднага какво точно се случи. Думите на свекървата увиснаха във въздуха — тежки, лепкави. В хола настъпи мъртва тишина. Някой се изкашля. Някой сведе поглед. Мария стисна устни. Никой не се засмя — но и никой не възрази.

София бавно се изправи. Сърцето ѝ биеше равномерно, глухо — сякаш вътре нещо се превключи. Унижението изчезна. Остана студена яснота.

Тя погледна Александър.

Той гледаше масата. Беше чул всичко. Разбираше. И мълчеше.

— Александър, — каза тихо тя. — Ти също ли мислиш, че трябва да се махна?

Той трепна.

— Софи… защо сега… — промърмори. — Мама се ядоса. Празник е.

Маргарита оправи салфетката си.

— Напълно спокойна съм. И се изразявам ясно.

София кимна.

— Добре. Тогава нека всичко стане ясно.

Тя се приближи до масата, извади плик от чантата си и го сложи пред Александър.

— Тук са извлеченията от сметката ми и договорът за наем, който ти предложих преди година. А също и молбата ми за напускане. От понеделник започвам нова работа. В друг град.

Александър пребледня.

— Какво? Не си ми казвала.

— Защото никога не ме слушаше.

*

— Шантаж ли е това? — изсъска Маргарита.

— Не. Аз си тръгвам. Не заради вашите думи. А защото днес разбрах, че в този дом нямам нито глас, нито съпруг.

Петър за първи път остави вилицата.

— Маргарита…

— Няма нужда, — прекъсна го София. — Всичко вече е ясно.

Тя се обърна към гостите.

— Весела Коледа. Извинявайте, че развалих вечерта. Макар че, според мен, тя беше развалена много преди мен.

Без да тръшва врати, София излезе от хола. В стаята си взе предварително приготвения куфар. Облече палтото и шала си и се огледа за последно.

Александър не излезе след нея.

Когато входната врата се затвори, студеният въздух изпълни дробовете ѝ. Болеше. Но за първи път отдавна ѝ олекна.

Половин година по-късно София живееше в малък, светъл апартамент край морето. Работеше, правеше планове, смееше се — истински. Александър понякога ѝ пишеше. Че майка му е прекалила. Че е осъзнал всичко. Че може би още не е късно.

София не отговори нито веднъж.

Защото понякога най-голямото коледно чудо
не е прошката.
А свободата.