„Този апартамент ми го остави БАЩА МИ, а не твоето семейство!“ — извиках, като изтръгнах документите от ръцете на мъжа си

Клара погледна часа на телефона си — беше един и половина през нощта.
Марк вече спеше, разперил ръце върху одеялото, уморен след дългия работен ден. Утре отново — ранно ставане, работа, и пак вечер в този тесен едностаен апартамент. Преди година се нанесоха тук с надеждата, че ще е временно. Шест месеца, най-много девет. Само да изчакат.
Но времето минаваше, а апартаментът сякаш се беше залепил за тях — студен, чужд, не техен.

Всеки месец на двадесет и пето число Марк превеждаше на хазяйката хиляда и шестстотин лева — почти половината от заплатата му. Клара печелеше малко по-малко, работейки като мениджър в малка строителна фирма. Парите се стопяваха — наем, сметки, храна, транспорт. В най-добрия случай успяваха да заделят по петстотин лева на месец. За година бяха събрали шест хиляди. Недостатъчно дори за първоначална вноска по ипотека.

Клара се въртеше в леглото, но сънят не идваше. Искаше собствен ъгъл. Истински. Такъв, в който да подреди мебелите както иска, да избере тапети, да окачи голяма картина на стената. Тук дори пирон не смееха да забият — хазяйката можеше да поиска обезщетение за „повредено имущество“.

Сутринта телефонът звънна, докато Клара миеше съдовете след закуска.
На екрана светна името на баща ѝ — Христо Димитров.

— Тате, здравей — каза тя, притискайки телефона с рамо.
— Клара, трябва да се видим — гласът му беше напрегнат. — Можеш ли тази вечер?
— Мога. Случило ли се е нещо?
— Ще ти обясня. Ела след работа.

Целия ден Клара не намираше покой. Баща ѝ не беше човек, който звъни без причина.

Вечерта тя се изкачи по стълбите на старата кооперация, в която Христо живееше от години. Той отвори вратата веднага.

— Влизай.

В кухнята всичко беше същото както винаги. Христо сложи чайника и едва тогава заговори:

— Запознах се с една жена. Казва се Мадлена. Живее в друг град. Реших да се преместя при нея.

Клара замръзна.

*

— Завинаги?
— Да. Тук вече нищо не ме задържа. А с Мадлена… ми е спокойно.

След кратка пауза добави:

— Искам да ти оставя апартамента. Ще го оформя като дарение. Официално. На теб ви трябва дом.

Клара не можа да каже нищо. Просто го прегърна.

Същата вечер тя разказа всичко на мъжа си. Марк изключи телевизора.

— Тристаен?
— Да. Край с наемите.

Няколко дни по-късно разгледаха апартамента. Клара усещаше топлина и облекчение. Това беше шансът им.

Започнаха ремонти, списъци, документи, нотариуси. Всичко вървеше бавно.
Докато един ден Клара остави папката с документите на масата. Марк я взе първи.

Прелисти.
Присви очи.
И каза:

— Трябва да го уредим така, че апартаментът да е общ. Моето семейство също разчита…

Клара изтръгна документите от ръцете му.

— Този апартамент ми го дава баща ми. И не ти ще решаваш кой има право на него.

Марк замълча.
Само за миг — но Клара видя как челюстта му се стегна.

— Защо веднага нападаш? — каза студено. — Говоря за семейството.
— За кое семейство? — попита тя спокойно. — За нашето? Или за майка ти и сестра ти?

Той въздъхна тежко.

— Майка ми мисли, че така е по-правилно. Апартаментът е голям. Едната стая може да се отдава под наем, една за нас, а третата…
— …за сестра ти? — довърши Клара.

— Елена е в трудна ситуация. Развод, дете…

Клара хвана папката.

— Слушай ме внимателно. Това е подарък от баща ми. За мен. За да бъда защитена.

— А аз какъв съм? — изсъска Марк.
— В момента? Сам се правиш чужд.

Същата вечер той излезе. На следващия ден се обади майка му — Йоана.

— Клара, трябва да поговорим.
— Ние?
— Семейството не си само ти.

*

— Точно затова обсъждам имота с баща си, а не с чужди хора.

Марк си направи изводите.

Седмица по-късно донесе разпечатки.

— Консултирах се. В брака всичко е общо имущество.

Клара се усмихна спокойно.

— И аз се консултирах.

Извади тънка папка.

— Подадох молба за развод. И за разделяне на имуществото. Апартаментът няма нищо общо с теб.

Той крещя. Молеше. Обвиняваше.
Тя мълчеше.

Месец по-късно Клара стоеше сама в празния тристаен апартамент с ключовете в ръка. Марк се беше изнесъл по-рано — при майка си. Съдът не се колеба дълго.

Христо ѝ помагаше да лепят тапети.

— Съжаляваш ли? — попита той.
— Не — отвърна тя. — За първи път живея своя живот.

Вечерта тя окачи голямата картина, за която някога само беше мечтала.
Телефонът мълчеше.

А в тази тишина имаше повече свобода, отколкото в целия ѝ брак.