— Майка ми не понася плача му! — каза мъжът ми без колебание. — Решавай: или дом за деца, или си търси ново семейство.

— Направи нещо да замлъкне! Пак плаче! Не мога да се съсредоточа върху работата! — Томас нахлу в стаята, а вратата с глух трясък се удари в стената. Лицето му беше изкривено, в очите му гореше онази сляпа, ледена ярост, от която Анна усети как я побиват тръпки.

Тя се сви, притискайки до рамото си Лео, който се давеше в плач. В гърлото ѝ се надигна гореща, болезнена буца. Беше минала само седмица. Само седмица откакто на пръста ѝ се появи новият, още непривичен брачен пръстен. Преди беше различен: гласът му беше по-мек, докосванията — по-внимателни, думите — сладки като мед. А сега гледаше нея и детето като на ненужна, дразнеща пречка, от която искаше да се отърве.

— Сега ще го нахраня, ще се успокои — прошепна тя, едва движейки устни. — Извинявай, че пречим.

— Пречите?! — избухна той. — Майка ми втори ден пие успокоителни, кръвното ѝ скача! Връщам се от работа напълно изтощен! Колко още ще продължава това?! Аз няма да издържа така!

Той надвисна над нея, широките му рамене закриха светлината от прозореца. Миришеше на скъпо кафе и на нещо остро, чуждо — може би напрежение, а може би раздразнение. Анна се задушаваше от чувство за вина — лепкаво и тежко, без да разбира за какво точно се обвинява. Не го беше приспала навреме? Не го беше нахранила както трябва? Лео беше само на три месеца и опознаваше света чрез плач, колики и нуждата от майчини ръце. Как можеше това да се обясни на възрастен човек?

— Томас… той е още бебе — започна тя и веднага замлъкна. Думите бяха безсилни.

— Бебе! Точно така! — изсмя се той, а този звук беше по-страшен от всеки вик. — Твоето бебе. И в този дом не е желано. Разбираш ли? Писна ми. От тези писъци, от миризмата на детски дрехи, от това, че си вечно заета с него. Ние вече сме семейство. Мъж и жена. Или си мислеше, че ще стана бавачка на твоето дете?

Анна мълчаливо люлееше сина си, гледайки пода. Студеният линолеум със сиви петна ѝ беше познат до последната пукнатина.

— Чуй ме — гласът на Томас стана по-тих, а от това още по-опасен. — Има прост, разумен изход. Дай го. В дом за деца или временно на грижи — няма значение. Там ще се погрижат за него. А ние ще започнем нормален живот. Като хората. Ти ще си вкъщи, ще се погрижиш за себе си, ще ходиш на курсове, аз ще осигуря всичко. Но с дете никога няма да излезеш от тази задънена улица. Той е твоята котва.

Тя вдигна очи и не позна човека пред себе си. Нищо не беше останало от лицето с фините бръчки около очите, които някога ѝ изглеждаха добри. Той се беше клел. Тогава, в болницата, когато тя седеше на ръба на изгорялото жилище с Лео на ръце, облечена в стара блуза. Клеше се, че ще бъде баща, че ще поеме всичко, че ще имат семейство.

— Ти обеща… — прошепна тя, а гласът ѝ потрепери.

*

— Обещал? — изсмя се той, прекоси стаята и грабна кутията с цигари от масата. — Обещах да се грижа за теб. За теб, Анна. Детето е твоя отговорност. Ти сама трябва да решиш този въпрос. Нямаш никого, освен мен. Апартаментът изгоря, израснала си в дом за деца, приятелките ти едва се справят. Къде ще отидеш? С дете? Социалните служби бързо ще се намесят. А аз мога да ти дам всичко. Но без него.

Той излезе, оставяйки след себе си тежко усещане за заплаха. Анна остана неподвижна, докато Лео, изтощен от плача, не заспа на рамото ѝ. В главата ѝ кънтяха думите: „Дай го. Дом за деца. Проблем“. Тя стисна малката му ръчичка с трапчинките по пръстите. Част от самата себе си. Да го даде. Да го предаде. Като вещ.

И сякаш нямаше избор. Дом за деца, после училище, работа за жълти стотинки, връзки без бъдеще… Марк. Красив, безгрижен. Изчезна, когато разбра за бременността. По телефона ѝ каза да не се надява на нищо — и се изгуби. После дойдоха раждането, помощите, които едва стигаха за мляко. А след това пожарът. Инсталацията, казаха съседите. От апартамента останаха обгорели стени. Тя и Лео тогава бяха на лекар — така се спасиха. Нямаше къде да живеят. И тогава се появи Томас — приятел на Марк. С памперси, с бебешка храна, със съчувствен поглед. Казваше, че винаги я е забелязвал, че ще уреди всичко.

И тя повярва. Отчаянието те кара да се хванеш за всяка протегната ръка. В общината отиде като на екзекуция, но с надежда: може би ще има дом, съпруг, баща за сина си.

Сега всичко се срина. На Томас не му трябваше семейство. Трябваше му тя — без минало, без дете, без памет. А Лео беше живото напомняне за онова, което искаше да изтрие.

Същата вечер Томас пиеше. Първо бира, после по-твърд алкохол. Ставаше по-шумен, по-натрапчив. Надникваше в детската, гледаше спящия Лео с такова отвращение, че на Анна ѝ прилошаваше.

— Заспал ли е? — мърмореше. — Само да не се събуди. Да е тихо. Иначе…

Той не я удари. Засега. Но заплахата вече витаеше във въздуха. Когато най-после заспа на дивана, дишайки тежко, Анна си пое дъх и започна да действа.

Тя отдавна беше готова. Още преди месец беше приготвила чанта: памперси, мляко, шише, вода, кърпички, резервни дрешки за Лео, своя пуловер, документи и всички пари, които успяваше да задели. Чантата стоеше зад гардероба. Взе я, уви сина си в топло одеяло, облече старото си яке. Тихо излезе в коридора, взе ключовете. Сърцето ѝ биеше толкова силно, че ушите ѝ звъняха.

Навън беше ноември — влажен, студен, с дъжд и мокър сняг. Фенерите се отразяваха в мокрия асфалт. Анна притисна Лео към себе си и побягна. Далеч. От този дом, от страха, от затворените врати.

Тичаше към блоковете, към светлината, към хората. След половин час, напълно изтощена, се скри под козирката на затворен павилион. С треперещи ръце извади телефона. На кого да се обади? Почти на никого. Оставаше една-единствена надежда.

Набра номер, който знаеше наизуст.

— Ало? — обади се сънен глас.

— Йозефина? Аз съм Анна… бившата на Марк. Извинете, че звъня толкова късно… Нямам къде да отида.

— Анна? Какво се е случило? Къде си?

— Навън. С дете. Със сина. С вашия… внук. Моля ви… може ли да дойда при вас? Поне за една нощ…

*

Йозефина отвори вратата почти веднага, сякаш беше стояла зад нея и чакаше. Беше с топла жилетка, косата ѝ — небрежно прибрана, а в очите ѝ имаше напрежение, но и живот. Без дума пусна Анна вътре, взе чантата ѝ и с жест ѝ показа да мине навътре.

— Влизай. Тук. Детето не го събличай още, нека се стопли — каза спокойно, с нисък глас, в който нямаше нито осъждане, нито съжаление. Само решителност.

Анна усети как краката ѝ омекват. Седна на ръба на дивана, все още притискайки Лео до гърдите си, сякаш се страхуваше, че някой може да ѝ го отнеме дори тук. В апартамента миришеше на чай и старо дърво. Не луксозно. Но сигурно. Истинско.

— Събуди се по пътя — прошепна Анна. — Опитвах се…

— Не се оправдавай — прекъсна я Йозефина, слагайки чайника. — Той е жив. Има право да плаче.

Тези прости думи разрушиха стената. Анна заплака — тихо, беззвучно, притиснала лице в одеялото. Сълзите капеха върху детската шапчица. Не беше плакала под павилиона. Не беше плакала във входа. Не беше плакала, докато бягаше. Тук — се пречупи.

Йозефина нищо не каза. Постави чаша до нея, покри раменете ѝ с одеяло и излезе в другата стая. След няколко минути се върна с малко креватче.

— Останало е от Марк — каза глухо. — Той е спал в него.

Анна потрепна при името, но замълча. Внимателно положи Лео. Той въздъхна, размърда се и отново заспа.

— Разказвай — каза Йозефина и седна срещу нея.

Анна разказа всичко. Без украси. За пожара. За помощта. За сватбата. За ултиматума. За думите „дай го“ и „дом за деца“. За това как от гласа на Томас изчезна човекът.

Йозефина слушаше със стиснати устни. Когато Анна свърши, в стаята се спусна тежка тишина.

— Той винаги е бил такъв — каза накрая. — Умен. Хладен. Умееше да се преструва на добър. Но ако човек иска да се отърве от дете заради собствения си комфорт, това не е умора. Това е характер.

— Мислех, че полудявам — прошепна Анна. — Че може би съм неблагодарна. Че е трябвало…

— Не — прекъсна я рязко Йозефина. — Трябвало е да си тръгнеш. И ти си тръгна.

На следващия ден Анна се събуди в тишина. Такава, в която нямаше напрежение. Лео спеше до нея, в креватчето. Навън беше обикновен сив ден. Но за първи път от дълго време не я плашеше.

Телефонът звънна към обяд.

— Къде си?! — гласът на Томас беше твърд, пълен с ярост. — Изобщо разбираш ли какво направи?!

Анна вдигна. Гласът ѝ беше изненадващо спокоен.

— Тръгнах си. С детето.

— Нямаш право! — почти крещеше той. — Ти си ми жена!

— Бях — отговори тя. — Вече не.

— Ще съжаляваш — изръмжа той. — Ще направя всичко, за да останеш без нищо.

Анна погледна спящия Лео. В кухнята Йозефина тихо дрънчеше с чаши.

— Аз вече бях без нищо — каза тя. — И оцелях. А сега имам всичко.

Затвори.

След седмица Йозефина ѝ помогна да се свърже с адвокат. Оказа се, че заплахите са единственото, с което Томас разполагаше. След месец Анна подаде молба за развод. Без скандали. Без срещи. Чрез адвокати.

Минаха шест месеца.

Анна работеше. Наемаше малка стая наблизо. Лео порасна, усмихваше се, протягаше ръце към нея. Понякога беше трудно. Понякога страшно. Но нито веднъж — срамно.

Един ден видя Томас в супермаркета. Беше сам. Уморен. С празен поглед. Позна я, искаше да се приближи — и спря. Тя мина покрай него, без да ускори крачка.

Вечерта написа съобщение на Йозефина:
„Благодаря ви, че онази нощ отворихте вратата.“

Отговорът дойде почти веднага:
„Направих само това, което трябваше да направи една баба.“

Анна се усмихна и прегърна сина си още по-силно.