Елица Петрова седеше в кухнята на Анна така, сякаш този апартамент ѝ принадлежеше по право. Ръцете — скръстени върху корема, гърбът изправен, погледът плъзгащ се по масата — преценяващ, студен, недоволен. Петър мълчаливо ядеше риба, ръцете му бяха мазни, погледът — забит в чинията. Анна стоеше до печката и изведнъж, с болезнена яснота, осъзна едно: през последните дванадесет години се беше опитвала да се хареса на човек, който дори не смяташе за нужно да я погледне в очите.

— Пълно е с кости тази риба, Анче — Елица Петрова побутна чинията към самия край на масата, сякаш самото ѝ присъствие я дразнеше. — И изобщо, трябваше да проветриш. Петър се върна от път, трябва да си почине, а тук мирише на химия. Пак ли си мила клиентки в банята?

Анна стисна устни и продължи да търка тигана, въпреки че той вече блестеше. Движенията ѝ бяха машинални, прекалено прецизни. Работеше от вкъщи — боядисваше коси, правеше прически, поемаше всичко, което носеше пари. Петър караше камион на дълги курсове, но заплатата носеше нередовно, а на всички въпроси отговаряше еднакво: пътищата били скъпи.

— Клиентките плащат за тази „химия“, госпожо Петрова — каза тихо Анна, без да се обръща. — Благодарение на тях имаме нов хладилник и колата още върви.

*

— Колата… — изсумтя свекървата и погледна към сина си. — Петре, погледни я. Съвсем смазана. Не жена, а работен кон. Казвах ти — трябваше да си вземеш момиче от читаво семейство, не от онези, дето сами си изкарват хляба. Те после не смятат мъжа за човек.

Петър, без да вдига очи от чинията, кимна. Анна го видя с крайчеца на окото — кратко, лениво движение — и усети как нещо в нея се свива, сякаш някой бавно усукваше тънка тел отвътре.

Елица Петрова се появи в живота им месец след сватбата и повече не изчезна. Първо идваше веднъж седмично, после — все по-често, все по-уверено, сякаш проверяваше дали контролът ѝ не отслабва. Ключовете за апартамента ѝ ги даде Петър. Без да пита жена си. Оттогава свекървата влизаше без да звъни, проверяваше шкафовете, надничаше в хладилника, коментираше прането на простора. Анна мълчеше — защото Петър повтаряше, че майка му заслужава уважение.

А после Елица Петрова започна да идва за вечеря. Просто сядаше на масата, скръстваше ръце и чакаше да сервират. И започваше. Супата пресолена, месото жилаво, подът мръсен. Петър кимаше и ядеше. Анна прибираше съдовете и отиваше в банята, където пускаше водата по-силно.

— Петре, кажи ѝ поне веднъж седмично да готви нормална вечеря — продължаваше Елица Петрова, оглеждайки ноктите си. — Ти си работещ мъж, нужни са ти сили.

*

Анна се обърна. На масата имаше купа салата, чиния с картофи, риба. Готвеше това два часа, между клиентките. Ръцете ѝ още миришеха на боя, гърбът я болеше, клепачите тежаха.

— Госпожо Петрова, готвя това, което Петър обича — каза Анна равномерно, усещайки как вътре в нея се надига нещо ново. — Ако не ви харесва, не е нужно да ядете.

Свекървата повдигна вежди. В погледа ѝ нямаше изненада — само наранена власт.

— Чу ли как ми говори? — обърна се тя към сина си. — Петре, ти мъж ли си или парцал? Защити майка си.

Анна погледна мъжа си — и за пръв път не отмести очи.
И в този момент вече знаеше: оттук нататък ще има или тишина завинаги, или думи, след които никой в този дом няма да се чувства стопанин.

*

Петър вдигна глава бавно, сякаш някой го дърпаше за косата. Погледът му се плъзна от майка му към Анна и пак падна в чинията. Той преглътна, прокара длан по бузата си и каза тихо, уморено:

— Анче, стига си започвала… Майка просто го каза.

Елица Петрова се изправи победоносно. Анна познаваше този жест твърде добре — така изглеждаше одобрението. Така изглеждаше: всичко си е на мястото.

И изведнъж Анна усети странно спокойствие. Не облекчение — трезвост. Сякаш нещо в нея щракна и стаята стана кристално ясна.

— Просто го каза? — попита тя. — Петре, тя го каза в моята кухня. В моя дом. За мен.

— Мамо… — започна свекървата по навик, но се прекъсна, уловила погледа на Анна.

Анна свали престилката. Внимателно. Бавно. Окачи я на облегалката на стола — както в онзи ден, когато двамата се нанесоха тук и се радваха на празните стени.

— Госпожо Петрова — каза спокойно. — Сега ще станете и ще си тръгнете.

Тишината се сгъсти. Петър рязко вдигна глава.

— Какво говориш?! — изсъска той. — Това е майка ми!

— А това е моят апартамент — отвърна Анна. — И моята вечер. И моят живот.

*

— Безсрамница — Елица Петрова стана, опирайки длани в масата. — От самото начало знаех каква си. Неблагодарна. За кого аз сина си отгледах?

— За себе си — Анна я погледна право в очите. — И никога не го пуснахте.

Петър скочи, столът се удари силно в плочките.

— Стига! — повиши глас. — Правиш сцена заради храна?!

Анна бавно се обърна към него.

— Не. Аз приключвам сцена, която продължава дванадесет години.

Тя отиде до чекмеджето, извади връзка ключове и ги остави на масата. Металът издрънча силно, предизвикателно.

— Утре ще сменя ключалките. — Погледна свекървата. — Ваши ключове вече няма да има.

— Петре! — Елица Петрова пребледня. — Ти ще позволиш ли това?!

Петър стоеше неподвижно, местейки поглед от майка си към жена си. Мълчанието му беше отговор.

Анна кимна — не на него, а на себе си.

— И още нещо — добави тихо. — От днес не готвя за хора, които не ме уважават.

*

Тя взе якето си, чантата и тръгна към вратата. В антрето спря, без да се обръща:

— Между другото, Петре… ако търсиш къде да почиваш след път, помисли къде всъщност живееш.

Вратата се затвори меко, почти нежно.
А Елица Петрова за първи път от години не знаеше какво да каже — защото чу думите, от които се страхуваше най-много:

— Мамо… май тя е права.