Клара получи едностаен апартамент от баба си преди три години. Малък — тридесет и два квадрата — но в добър квартал, с прозорци към вътрешния двор. Бабата го остави на внучката си като най-ценното, което имаше. Клара ясно помнеше думите ѝ:
— Това е твое, детето ми. За да имаш винаги свой собствен ъгъл.

Клара обзавеждаше апартамента сама — бавно, без бързане. Светли тапети в кухнята, удобен диван в стаята, гардероб до прозореца. Всичко скромно, но уютно. И най-важното — нейно.

Марко се нанесе тук след сватбата. Първите месеци всичко беше наред, но после започнаха недоволните въздишки. Ту мястото било малко, ту разпределението неудобно, ту кварталът не бил подходящ. Клара се стараеше да не приема думите му присърце — мислеше, че просто му трябва време да свикне. Но постепенно разбра: Марко не беше недоволен от апартамента. Беше недоволен от живота им като цяло.

Марко работеше като бригадир в строителна фирма и получаваше около 1800 лева. Клара беше счетоводителка в малка компания и взимаше 1400 лева. Не живееха охолно, но и не се лишаваха. Разходите за сметки поемаха заедно, храната купуваха наполовина. Без кредити, без дългове. Уж — спокоен живот.

*

Но Марко все по-често започна да говори за „разширяване“. За бъдещето, за деца, за това, че едностайният апартамент е само временен вариант. Клара слушаше и вдигаше рамене. Пари за ново жилище нямаха, а мисълта за ипотека за двайсет и пет години я плашеше.

— Можем да продадем твоя и да добавим — каза един ден Марко, докато разглеждаше обяви на телефона. — Виж, тук има двустаен в нова кооперация. Добро разпределение, нормален район.

Клара замълча. Да продаде апартамента на баба си не искаше. Това беше единственото, което ѝ беше останало от нея. Но Марко не се отказваше — връщаше се към темата отново и отново, сякаш чакаше тя най-сетне да се съгласи.

Пред майката на Клара — Мария — Марко винаги се държеше безупречно. Помагаше с покупките, шегуваше се, разказваше истории. Мария не можеше да се нарадва на зет си.

— Помниш ли Даниела от шестия апартамент? — казваше тя, наливайки чай. — Нейният мъж дори до магазина не ходи. А твоят Марко — злато!

Клара кимаше. Наистина, към майка ѝ Марко беше внимателен. Всяка седмица сам предлагаше да отидат на гости, да помогнат, да оправят нещо. Клара вярваше, че това е искрена грижа.

Марко сменяше крушки, оправяше кранове, изхвърляше боклука. Мария го черпеше с домашни сладки и го хвалеше, че се грижи за дъщеря ѝ. Клара седеше до тях и си мислеше, че всичко е наред. Че семейството ѝ е истинско.

*

Но напоследък нещо се промени.

Марко започна да остава по-дълго у майка ѝ. Казваше, че има още нещо за довършване, че помага на съседи, че просто са се разговорили. Понякога Клара си тръгваше по-рано, а той оставаше още час, дори час и половина.

Тя не подозираше нищо лошо. Само забеляза, че след тези посещения Марко се прибираше необичайно доволен — сякаш нещо го радваше.

Скоро разговорите за апартамента се върнаха — по-настойчиви, по-резки. Марко повишаваше тон, казваше, че му е писнало от тясното пространство и че не може вечно да се държи за наследството.

— Това е моят апартамент — каза Клара една вечер. — Баба ми го остави. Няма да го продавам.

— Клара, ние сме семейство — отвърна Марко. — Такива решения се взимат заедно.

— Точно това правим — каза спокойно тя. — И аз реших: не.

Марко замълча, но в погледа му имаше гняв.

Няколко дни по-късно разговорът се повтори. В Клара се настани тревога, която не можеше да обясни.

Една вечер след работа тя реши да отиде при майка си. Искаше да поговори, да потърси съвет. Мария не отговори на телефона, затова Клара отиде без предупреждение — имаше ключ.

*

Във входа миришеше на пържени картофи. На втория етаж Клара чу гласове. Мъжки — твърде познат — и женски, млад.

— Мислиш ли, че е реално? — каза Марко уверено. — Апартаментът струва около 260 000 лева. Продаваме, добавяме малко и взимаме двустаен. Клара нищо няма да разбере, важното е документите да се оформят правилно.

Клара замръзна.

— А тя ще се съгласи ли? — попита женският глас. Клара позна съседката на майка си — Елена.

— Ще се наложи — изсмя се Марко. — Знам как да говоря с нея. За бъдещето, за децата. Тя е мека.

Клара излезе от сянката. Видя ги ясно: Марко, облегнат на стената, и Елена — по къси панталони, усмихната, въртяща кичур коса около пръста си.

— Толкова си решителен — каза Елена кокетно. — Харесвам мъже, които знаят какво искат.

— Аз винаги знам — отвърна Марко. — И си го взимам.

— А как ще заобиколиш брачните въпроси? — попита тя. — Апартаментът е на нейно име.

— Това се решава. Най-важното е да не разбере до последно. Ще подпише няколко документа — и край.

— Не е нужно — каза Клара ледено. — Всичко чух.

Марко пребледня.

— Искаше да продадеш апартамента ми. Да ме излъжеш. Да подправиш документи. Заради нея? — попита тя.

— Това не е така… — започна той.

— Не е така? — усмивката ѝ беше горчива. — Току-що обясняваше как да ме ограбиш.

Тя слезе по стълбите бавно.

*

— Клара, почакай — настигна я Марко долу. — Нека говорим спокойно.

— Вече говорихме — отвърна тя. — Ти каза всичко.

— Нищо нямаше да направя без съгласието ти — излъга той.

— „Ще подпише няколко документа и край“ — напомни му тя.

Същата вечер Клара събра документите и изпрати кратко съобщение:

„Тази нощ няма да спиш тук. Утре ще говорим формално.“

На следващия ден отиде при адвокат. Чу това, което вече знаеше — апартаментът беше само неин. Но опитът за манипулация беше достатъчен.

— Подавам молба за развод — каза тя на Марко вечерта.

— Полудя ли? — изръмжа той. — Сама няма да се справиш.

— Справях се и преди теб — отвърна Клара.

Разводът мина бързо и тихо. Марко опита да я разколебае, но беше късно. Елена изчезна от живота му толкова внезапно, колкото се беше появила.

Клара смени ключалките. Боядиса стените. Купи нов стол.

Една вечер седеше до прозореца с чаша чай. Всичко си беше на мястото. Само тя — най-после спокойна.

Телефонът вибрира.

„Оказа се по-силна, отколкото мислех“ — беше написал Марко.

Клара прочете. Изтри съобщението.
И за първи път от дълго време се усмихна истински.