Маргарита бавно прелистваше страниците на стар фотоалбум, потънала в спомени, когато рязкото звънене на вратата брутално разкъса тишината. Тя трепна, затвори албума и го остави на масичката за кафе. По това време не очакваше никого.

На прага стоеше млада жена в яркочервена рокля. Идеално подредена коса, силен грим, самоуверена, почти провокативна усмивка.

— Вие сте Маргарита? — попита тя, оглеждайки я с преценяващ поглед.
— Да. А вие коя сте?
— Казвам се Кристина. Мога ли да вляза? Трябва да поговорим.

Маргарита с видимо нежелание се отдръпна, за да ѝ направи място. Кристина дори не благодари — уверено влезе в хола, без да чака покана, седна на дивана и кръстоса крака.

— Дойдох да ви съобщя нещо важно — започна без увъртания. — Трябва да се изнесете от този апартамент.

Маргарита застина.

— Моля?
— Махайте се — повтори Кристина. — Аз имам семейство с вашия съпруг. Ние ще живеем тук.

*

В стаята се спусна тежка тишина. Маргарита бавно седна в креслото срещу нея.

— Говорите за Петър? За моя съпруг?
— Точно за него. Заедно сме от половин година. Отдавна искаше да ви каже всичко, но не намираше смелост. Затова дойдох аз. Скоро Петър ще се премести при мен, а после ще се върнем тук. Апартаментът е голям, тристаен — идеален за нашето бъдещо семейство.

Маргарита слушаше мълчаливо. Без сълзи. Без истерия. Само леден покой.

— Петър знае ли за посещението ви?
— Разбира се, че не! — изсумтя Кристина. — Никога нямаше да позволи това. Все повтаря, че му трябва време. Но защо да се протака? Колкото по-бързо се изнесете, толкова по-добре за всички.

— Разбирам — каза тихо Маргарита. — А къде е сега Петър?
— В командировка. Връща се след три дни. Надявам се дотогава да сте си събрали багажа.

Кристина стана, оправи роклята си и тръгна към вратата.

— Ще оставя телефонния си номер. Обадете ми се, когато сте готова да върнете ключовете.

Вратата се затръшна силно. Маргарита остана в креслото, взирайки се във визитката, хвърлена на масата от жената, която току-що беше разрушила брака ѝ.

На следващата сутрин Маргарита се събуди с изненадващо ясен ум. Без паника. Без хаос. Само цел.

Взе душ, облече се внимателно и седна пред компютъра. Първо отвори общата банкова сметка — същата, в която почти петнадесет години с Петър бяха спестявали заедно. Сумата беше внушителна.

После извади папка с документи. Апартаментът беше купен от родителите ѝ и ѝ подарен в деня на сватбата. Петър тогава настоя да бъде записан и на двамата — „все пак сме семейство“. Маргарита се беше съгласила.

Тя се обади на приятелката си.

— Анна, имам нужда от помощта ти. Веднага.
— Какво се е случило?
— Ще ти разкажа после. Можеш ли да дойдеш?

Час по-късно Анна, адвокат с дългогодишен опит, седеше в кухнята и внимателно преглеждаше документите.

— Добре… апартаментът е записан и на двама ви. Но — вдигна поглед — имате брачен договор. Помниш ли?
— Смътно. Петър каза, че е само формалност.
— Формалност, която сега работи в твоя полза. Тук ясно е записано: при изневяра едната страна губи правото си върху общото имущество.
— Но как да го докажем?

*

Анна се усмихна леко.
— Няма да се налага. Имам по-добра идея.

Тя извади телефона си и започна да проверява нещо.

— Ето. Имам колежка, специализирана в семейното право. Но първо трябва да разберем повече за тази Кристина.

През следващите два дни Маргарита беше непрекъснато заета. Прехвърли парите от общата сметка, уреди пълномощно, подготви всички документи.

И излязоха интересни факти. Кристина вече беше омъжвана два пъти. И двата брака бяха завършили със скандали. Освен това — сериозни дългове към няколко банки.

— Чудесно — каза Анна, преглеждайки информацията. — Сега можем да подредим фигурите.
— Какво предлагаш?
— Нека Петър сам вземе решение. Ние само ще създадем подходящите условия.

Петър се върна от командировката на третия ден вечерта. Маргарита го посрещна спокойно: беше приготвила вечеря, попита го за пътуването. Той изглеждаше напрегнат, постоянно поглеждаше телефона си.

— Всичко наред ли е? — попита тя.
— Да… просто съм уморен.

В този момент се чу звънецът на вратата. Петър трепна, но Маргарита вече беше станала.

— Аз ще отворя.

На прага стоеше Кристина — този път в елегантен, официален костюм, с папка документи в ръка.

— Петър тук ли е? — попита тя, игнорирайки Маргарита.
— Заповядайте — отвърна спокойно Маргарита.

Петър замръзна, когато видя любовницата си.

*

— Кристина? Какво правиш тук?
— Как какво? Нали се бяхме разбрали! Обеща да уредиш всичко!
Маргарита седна на масата и взе чаша чай.
— Може би най-сетне ще обясните какво става?

Петър пребледня. Кристина се изправи войнствено.

— Вашият съпруг ми обеща да се ожени за мен. И съм бременна.

Петър я погледна смаяно.

— Какво?! Кристина, ти каза, че…
— Казах, че искам семейство. Е, ще го има. Така че да приключваме бързо. Маргарита, вече ви обясних — трябва да се изнесете.

Маргарита бавно остави чашата.

— Петре, вярно ли е?
Той мълчеше. Кристина извади документите.
— Дори съм подготвила договор за наем за вас. Едностаен, недалеч оттук. Съвсем приличен.
— Колко мило — усмихна се иронично Маргарита. — Петре?
— Меги… съжалявам. Всичко стана случайно.
— Случайно — половин година? А детето също ли е случайно?

Петър наведе глава. Кристина тържествуваше.

— Кога ще се изнесете?
— Знаете ли какво — Маргарита стана. — Реших. Апартаментът е ваш. Вземете го.
— Меги?! — прошепна Петър.
— Но има условия — добави спокойно тя. — Седнете. Ще го уредим официално.

Маргарита извади предварително подготвените документи.

— Първо. Петре, помниш ли нашия брачен договор?
— Какъв брачен договор?! — рязко попита Кристина.

*

Маргарита я погледна без емоции.

— Този, за който явно не си говорила със съпруга ми.

Петър трепна.

— Меги… това беше само формалност…
— Формалност — кимна тя — която ясно определя какво се случва при изневяра.

Кристина се намръщи.

— Каква изневяра? Той щеше да си тръгне.
— Щеше — съгласи се Маргарита. — Но не си тръгна. Шест месеца. Това вече не е грешка.

Тя разстла документите на масата.

— Съгласно договора, изневерилият съпруг губи правото си върху общото имущество.

Настъпи тишина.

— Това е невъзможно — прошепна Кристина.
— Напълно възможно — обади се Анна, застанала до прозореца. — Документът е валиден, нотариално заверен. Не подлежи на оспорване.

Кристина се обърна към Петър.

— Знаеше ли?
Той мълчеше.
— Знаеше ли?! — повиши глас тя.
— Не мислех, че някога ще излезе наяве — промълви той.

— Значи апартаментът не е наш? — остро попита тя.
— Беше подарък от родителите ми — отвърна Маргарита. — А парите от общата сметка… вече не са общи.
— Какви пари? — Петър пребледня.
— Тези, които преведох тази сутрин. Законно.

Кристина скочи.

— Не можеш да направиш това!
Маргарита се изправи срещу нея.
— Нечестно беше да дойдеш в дома ми и да ми нареждаш да се махна.
Нечестно беше да спиш с женен мъж.
Аз просто защитавам своето.

*

— Подавам молба за развод — добави тя. — Утре. С прилагане на условията от брачния договор.

Тя погледна Петър.

— Можеш да си вземеш нещата. Днес. Останалото остава тук.

Петър се свлече на стола.

— Меги… моля те…
— Късно е — отвърна спокойно тя. — Ти направи своя избор. Сега аз правя своя.

Кристина затръшна папката.

— Ще съжаляваш.
Маргарита се усмихна леко.
— Вече не.

Два месеца по-късно разводът беше финализиран. Съдът застана на страната на Маргарита. Кристина изчезна от живота на Петър толкова бързо, колкото се беше появила — бременността се оказа лъжа, а дълговете съвсем реални.

Петър заживя в нает апартамент. Сам.

Маргарита остана в своя тристаен — за първи път истински свой. Смени ключалките, размести мебелите и прибра стария фотоалбум на най-горния рафт.

Понякога си спомняше онова звънене на вратата.

И всеки път мислеше едно и също:

Това не беше краят на живота ѝ.
Това беше неговото начало.