— Да, изгонвам ви точно в Бъдни вечер! Според вас аз трябва да търпя унижения в собствения си дом? — Клара рязко посочи вратата на свекърва си.

Клара стоеше пред огледалото и оправяше къдриците, над които бе работила толкова дълго. Роклята в цвят морска вълна елегантно подчертаваше фигурата ѝ, гримът беше безупречен — тя умишлено си беше записала час при гримьор, макар обикновено да се гримираше сама. Всичко трябваше да бъде идеално. Просто нямаше право да не бъде.

— Изглеждаш невероятно — Мартин я прегърна отзад и я целуна в слепоочието. — Мама ще бъде възхитена.

Клара не отговори. Гледаше отражението им в огледалото. Пет години брак — и нито веднъж не беше чула от Елеонора дума на одобрение. Нито похвала, нито полуусмивка, нито дори неутрално „става“. Но тази вечер… тази вечер всичко трябваше да е различно. Тя се беше подготвяла твърде старателно, за да завърши всичко отново с мълчаливо унижение.

Обикновено Коледа прекарваха у свекървата — в нейния просторен тристаен апартамент с антикварни мебели, тежки завеси и кристални полилеи. Там Елеонора царуваше като безусловна кралица, а Клара всеки път се чувстваше като неуместна гостенка, която прави всичко погрешно: не така овкусява салатата, не така подрежда приборите, не така се усмихва на роднините на мъжа си и изобщо заема твърде много място в живота му.

Но преди три седмици Елеонора се подхлъзна на заледен тротоар и си нарани крака. Нищо сериозно, но лекарите препоръчаха да се щади и да се движи по-малко. И точно тогава Клара се реши.

*

— Елеонора — каза тя по телефона, внимателно подбирайки тона си, за да звучи уверено и спокойно, — защо тази година не посрещнем Коледа у нас? Няма да ви се налага да готвите и да се натоварвате… Аз ще организирам всичко. Вие просто ще дойдете и ще си починете.

От другата страна настъпи дълга пауза, сякаш преди произнасяне на присъда.

— Е, щом толкова настояваш — отвърна накрая свекървата с тона на човек, който се съгласява на неприятна, но неизбежна процедура. — Само не прекалявай с подправките. И да знаеш: салатата я ям само с варена шунка, без пиле и без никакви експерименти.

Клара си записа. После записа още. И още. През следващия половин час Елеонора издиктува цял списък с предпочитания, забрани и „много важни дреболии“, които, по думите ѝ, „една нормална домакиня би трябвало да знае и без да ѝ се напомня“.

И ето — три седмици по-късно апартаментът блестеше от чистота. Клара миеше, търкаше, переше и гладеше до последния детайл. Снежнобялата покривка с фина дантела беше изгладена така старателно, че по нея нямаше нито една гънка. На масата беше подреден сервизът, който бяха получили за сватбата си и почти не използваха — тънък порцелан със златен кант, пазен „за специален повод“.

Менюто тя планира почти седмица. Класическа салата — строго според изискванията. Херинга със зеленчуци — прецизна, с фино настъргани продукти, както обича свекървата. Студено от пуешко — защото телешкото и свинското били „твърде тежки“. Печено пиле със зеленчуци — нейното запазено ястие, чиято рецепта някога буквално беше изпросила от главния готвач на ресторанта, където празнуваха годишнината си. Гъбени жулиени в кокотници. Тарталети с хайвер и сьомга. Плодове. И тортата — на пластове, нежна, топяща се в устата, точно такава, каквато Елеонора някога бе нарекла „достойна“.

Клара направи всичко. Дори повече, отколкото беше нужно. И въпреки това не подозираше, че тази вечер ще завърши с думи, след които връщане назад няма да има…

— Моля, събирайте се. Веднага — каза тя тихо, но отчетливо, гледайки свекърва си право в очите. — Защото тази Бъдни вечер ще я запомните завинаги.

*

Елеонора замръзна насред хола, опряна на бастуна си, сякаш не беше разбрала веднага смисъла на думите. В стаята тихо звучеше коледна музика, лампичките примигваха меко, а на масата вече изстиваха идеално подредените ястия — прецизни до последния детайл.

— Какво… какво току-що каза? — попита тя бавно, присвивайки очи.

Клара не отклони поглед. Сърцето ѝ биеше бързо, но гласът ѝ остана изненадващо спокоен — за човек, който току-що беше преминал точката без връщане.

— Казах: събирайте се и си тръгвайте. Няма да позволя да ме унижават в собствения ми дом. Дори в Бъдни вечер. А всъщност — точно в Бъдни вечер.

Мартин рязко стана от масата.

— Клара, почакай… — прокара ръка през косата си, очевидно объркан. — Мама е уморена. Тя не го мислеше така.

— Не — прекъсна го спокойно тя. — Мислеше го точно така. Както и през всичките последни пет години.

Елеонора се усмихна криво — студено, почти тържествуващо.

— Винаги съм казвала, че си прекалено чувствителна — изрече тя, оглеждайки масата. — Толкова усилия, а вкус пак няма. Пилето е сухо, сервизът — без вкус, свещите — като в евтин хотел. Аз просто казах истината.

Клара бавно издиша. Вътре в нея нещо се скъса — като тънка нишка, опъната твърде дълго.

— Знаете ли — каза тихо тя, — аз наистина исках да ви хареса. Стараех се. Много. Но днес изведнъж разбрах едно просто нещо: вие не се нуждаете от това да бъда добра. Вие се нуждаете да бъда удобна. Тиха. Благодарна. Малка.

*

Тя направи крачка напред, така че между тях остана едва половин метър.

— А аз вече не искам да бъда такава.

Мартин отвори уста, но не намери думи. Превеждаше поглед от майка си към жена си, сякаш ги виждаше за първи път — и не знаеше на чия страна да застане.

— Избираш нея? — изсъска Елеонора, впивайки поглед в него. — След всичко, което съм направила за теб?

Клара не отговори вместо него. Тя просто погледна мъжа си — дълго, внимателно, без упрек. В този поглед вече нямаше молби.

Мартин преглътна.

— Мамо… — каза тихо. — Наистина трябва да се извиниш.

Тишината в стаята стана почти осезаема.

Елеонора пребледня. После рязко се изправи.

— Ясно — процедѝ тя. — Значи така.

*

Тя се обърна и тръгна към антрето, силно почуквайки бастуна си по пода. До вратата спря, обърна се и хвърли:

— Не се тревожи, Клара. Тази вечер ще я помниш цял живот.

— Вече я помня — отвърна тя спокойно. — И за първи път — без срам.

Вратата се затвори.

Музиката продължаваше да звучи. Навън тихо валеше сняг. Мартин стоеше насред хола — объркан и чужд, а Клара се приближи до масата, угаси една от свещите и изведнъж усети нещо отдавна забравено — облекчение.

Тя седна, взе чашата и отпи глътка вино.

Това беше нейната Бъдни вечер. И за първи път — наистина нейна.