— Ало, слушам. — Анна отговори в движение на непознат градски номер, докато закопчаваше палтото си и се опитваше да не изпусне чантата.

— Анна Мария Родригес? Обаждаме се от Втора градска болница. Вашият бивш съпруг, Мартин Родригес, е пострадал при пътнотранспортно произшествие. Нужна ни е здравната му осигуровка. Той каза да се свържем с вас. Можете ли да я донесете? — прозвуча сух и беземоционален женски глас в слушалката.

— Какво? Кога? И защо, извинете, бивш?! Мартин е моят съпруг! — изрече Анна едновременно изненадано и разтревожено, усещайки как нещо болезнено се свива в гърдите ѝ.

— Това не мога да ви кажа, вие си се разберете кой на кого е… Можете ли днес да донесете документите? — повтори жената със същия равнодушен тон.

— Да, разбира се, тръгвам веднага… — каза Анна и, без да се сбогува, затвори.

Сърцето ѝ биеше прекалено бързо. Тя се хвърли към чекмеджето с документи, намери здравната карта на съпруга си, когото още сутринта беше изпратила в командировка, машинално взе няколко неща — вода, зарядно, топъл пуловер — и почти изхвърча от апартамента, без напълно да осъзнава какво се случва.

На стълбището Анна се сблъска с дъщеря си София.

— Мамо, къде отиваш? — учудено попита момичето.

*

— Софи, трябва да свърша нещо. Обядът е в хладилника, ще си го стоплиш сама — Анна реши засега да не казва на дъщеря си, че баща ѝ е в болница.

— Какви са тези спешни работи? Можеше поне да ме нахраниш… Днес имам и гимнастика — каза леко обидено четиринадесетгодишната София.

— Софи, вече си на четиринадесет, можеш да се грижиш за себе си. Наистина нямам време — отвърна Анна и побърза да слезе.

Излизайки от входа, тя с раздразнение си помисли, че е трябвало по-рано да повика такси. Наложи се да чака десетина минути пред блока, нервно поглеждайки телефона, докато най-сетне колата пристигна.

По пътя към болницата Анна отново и отново си спомняше думите на сестрата.

— Бивш съпруг… — прошепна тя. — Пълна глупост. Странна жена, честна дума…

Шофьорът я погледна в огледалото, но нищо не каза.

Анна бързо изкачи стълбите на болницата, влезе във фоайето и веднага се обърна към дежурната сестра. Оказа се, че Мартин е с няколко счупвания и вътрешни травми. Предстоеше му да прекара следващите седмици в болнична стая под наблюдение.

Но това не беше най-лошата новина.

Пътен полицай, дошъл в болницата, съобщи на Анна, че в момента на катастрофата Мартин не е бил сам в колата, а с жена. Тя е пострадала по-леко, но също се намираше в болницата.

Анна почувства как нещо вътре в нея се срути.

*

Тя влезе в стаята, остави донесените вещи на шкафчето. Мартин я погледна внимателно. Главата му беше превързана, лицето — в синини и охлузвания. Гледаше Анна, застанала до леглото, но не се осмеляваше да заговори пръв.

— И накъде толкова си бързал посред работния ден, Мартин? — попита тя с нотка ирония, макар вътре в нея да бушуваха истински бури и най-много да ѝ се искаше да заплаче.

— Анна, аз… — започна той.

— Оздравявай — прекъсна го тя студено. — Съпруже…

Рязко се обърна и излезе от стаята.

Отваряйки вратата, тя почти се сблъска в коридора с млада жена. Беше с около десет години по-млада от Анна. По охлузванията по лицето и ръцете веднага стана ясно — това беше жената, която е пътувала с Мартин.

Анна разбра всичко за миг: любовницата.

За секунда и двете застинаха. На Анна ѝ се искаше да извика, да каже нещо жестоко, да излее цялата си болка. Но вместо това тя бавно се изправи, вдигна гордо глава и мълчаливо подмина.

Блондинката изглеждаше така, сякаш би искала да потъне в земята — само и само да избегне погледа на жената, от която беше отнела съпруга…

*

Анна излезе от болницата, без дори да усети как студеният въздух я удари в лицето. Вървеше бързо, почти тичаше, сякаш ако спре, ще се разпадне. Едва при портата забави крачка, опря се на оградата и затвори очи.

Спокойно. Не тук. Не сега, заповяда си тя наум.

Телефонът в джоба ѝ завибрира. Мартин.

Тя гледа екрана няколко секунди и все пак отговори.

— Анна, моля те… — гласът му беше слаб, пречупен. — Дай ми да обясня.

— Какво точно искаш да обясниш? — спокойно попита тя, изненадана от собствения си тон. — Това, че те нарекоха мой бивш съпруг? Или това, че си бил в колата с друга жена?

Настъпи тишина. Прекалено дълга.

— Анна… — въздъхна той накрая. — Отдавна не живеехме като мъж и жена. Не исках да те нараня.

Анна затвори очи.

— Но предпочете да лъжеш — каза тихо тя. — Всеки ден. Да ме гледаш в очите, да целуваш дъщеря си преди училище и после да отиваш… при нея?

— Това не продължи дълго — побърза да каже той. — Щях да го прекратя. Просто не успях.

— Разбира се — горчиво се усмихна Анна. — Винаги си бил майстор в „не успях“.

Тя затвори и изключи телефона.

*

Вечерта у дома Анна каза истината на София — без подробности, без кал, но честно.

— Татко претърпя катастрофа — каза тя. — И… ще живеем отделно от него.

Момичето дълго мълча, после неочаквано прегърна силно майка си.

— Отдавна виждах, че си тъжна, мамо — прошепна София. — Просто не питах.

Тези думи боляха повече от всякакви обвинения.

На следващия ден Анна отново отиде в болницата — този път не с чанта, а с документи. Говори с лекари, с адвокат, със застрахователя. Всичко правеше спокойно и делово, сякаш в нея се беше включил нов, студен механизъм.

Когато влезе в стаята, Мартин я погледна с надежда.

— Подадох молба — каза Анна, без да сяда. — За развод.

— Анна… — пребледня той. — Не можеш просто така да решиш всичко.

— Мога — отвърна тя. — И вече съм решила.

— А София?

*

— София ще знае истината — твърдо каза Анна. — И ще живее в дом, в който не се учат лъжи.

Мартин затвори очи. За пръв път изглеждаше истински пречупен.

В коридора Анна отново видя онази жена. Стоеше до прозореца и нервно стискаше дръжката на чантата си.

— Анна… — започна неуверено тя. — Не знаех, че има семейство. Каза ми, че отдавна сте разделени.

Анна я погледна внимателно — без гняв, без омраза. Само с умора.

— Той говореше много неща — отвърна спокойно. — Но това вече не е мой проблем.

Анна излезе от болницата с изправени рамене — за пръв път от много време.

Месец по-късно Анна и София се преместиха. Новият апартамент беше по-малък, но по-светъл. Сутрин ухаеше на кафе и пресен хляб, а вечер — на тишина без лъжи.

Понякога Анна си спомняше онова обаждане от болницата.
Онзи студен глас:

„Вашият бивш съпруг…“

И сега тя знаеше със сигурност — понякога истината идва по-рано, отколкото сме готови, но именно тя ни спасява от още по-голяма болка.