Последните слънчеви лъчи плахо се прокрадваха през кухненския прозорец, обагряйки стените в топли, медени тонове. Въздухът беше изпълнен с уютния аромат на току-що изяден борш и прясно запарен чай. Марта, удобно настанена на стола, с удоволствие допиваше чашата си. Тази вечер изглеждаше толкова обикновена, колкото и стотици други преди нея. Тиха семейна вечеря с мъжа ѝ. Спокоен разговор на чай. Рутината, в която нищо не подсказваше предстоящ трус.

Томас седеше срещу нея, вперен в екрана на телефона си. Прелистваше нещо със съсредоточено сбрани вежди. Само преди минута говореха за майка му — Елеонора. Тя се оплакваше от обострена стенокардия и от това колко ѝ е трудно сама да се справя с голямата къща в покрайнините на града.

— Трябва да отидем през уикенда, да ѝ помогнем с дървата — каза Томас, без да вдига очи от телефона. — Съвсем е отпаднала.

— Разбира се, ще отидем — съгласи се леко Марта. — Можем дори да я вземем при нас за седмица. Да си почине от печката и двора.

— Тя няма къде да почива, Марта. Няма къде да живее. Къщата се разпада, дворът вече ѝ е непосилен. Трябва ѝ малка, но собствена къща — в някое уредено селище.

Марта кимна със съчувствие. Свекървата беше строга и властна жена, но за самотна възрастна жена с болежки и голямо стопанство наистина не беше лесно.

— Може да потърсим варианти? Малките къщи в Горово сега не са толкова скъпи — предложи тя, имайки предвид уютно селище недалеч от града.

*

Томас остави телефона, отпи от чая и я погледна със спокойния, делови поглед — същия, с който гледаше подчинените си, когато раздаваше указания и не очакваше възражения.

— Точно към това водя. Вече намерихме вариант. Отлична къщичка, почти нова. Майка ми е във възторг.

— Това е чудесно! — искрено се зарадва Марта. — Но откъде ще вземе парите? Тя няма такива спестявания.

— Парите ще се намерят — махна с ръка Томас, сякаш ставаше дума за няколкостотин лева. — Майка ми ще живее при нас, докато продадем твоя апартамент и купим къщата в Горово.

Той го каза спокойно, констативно. Без молба. Без обсъждане. Просто я постави пред свършен факт — така, както се съобщава прогнозата за времето.

Марта замръзна. За миг ѝ се стори, че не е чула правилно. В ушите ѝ зазвъня тишината, а тиктакането на часовника на стената внезапно стана оглушително.

— Какво? — изрече тя, усещайки как кръвта се отдръпва от лицето ѝ.

— Какво не е ясно? — Томас повдигна учудено вежди. — Едностайният ти апартамент на улица „Свети Мартин“, останал от баба ти. Така или иначе стои празен. Даваме го под наем за жълти стотинки. По-логично е да го продадем и да вложим парите в нормален имот за майка ми. Ще е наблизо, под наблюдение. И ние ще сме спокойни.

*

Марта бавно постави чашата върху чинийката. Порцеланът леко звънна — прекалено силно за такава спокойна кухня.

— Томас — произнесе името му равномерно, почти спокойно. — Ти току-що каза „ще продадем твоя апартамент“. Правилно ли те чух?

— Ами да — сви рамене той, сякаш ставаше дума за отдавна решена дреболия. — Нали сме семейство. Каква е разликата на кого е формално? Всичко е общо.

Марта го гледаше и с плашеща яснота осъзна: той наистина мисли така. Не се преструва. Не манипулира. Той искрено възприема нейната собственост като ресурс, който може да бъде преразпределян — по негово усмотрение.

— Този апартамент е мой — каза бавно тя. — Наследих го от баба си. Преди брака. И никога не съм обещавала да го продавам.

— Марта, недей започва — в гласа на Томас за пръв път прозвуча раздразнение. — Мислиш егоистично. Майка ми е болна жена. Искаш ли да доживява в разпадаща се къща?

— А ти не искаш ли да го обсъдим? — Марта се изправи. — Да ме попиташ, вместо да ми съобщаваш?

— Няма какво да се обсъжда — той също стана, гледайки я отвисоко. — Аз съм мъжът. Аз вземам решенията. Аз нося отговорност за семейството.

Тези думи щракнаха в нея като ключалка, която дълго е заяждала — и изведнъж се отключи.

— За кое семейство, Томас? — попита тихо тя. — За майка ти? Защото в семейството, в което съм аз, в момента просто не съществувам.

*

Той се изкриви.

— Драматизираш. Майка ми ще поживее при нас няколко месеца. Ти си домакиня, ще се справиш. А после ще се премести в своя дом — купен, между другото, с общи пари.

Марта се усмихна кратко. Без радост.

— Не — каза тя.

— Какво „не“? — намръщи се той.

— Не на продажбата на апартамента. Не на преместването на майка ти. И не на решенията, взети зад гърба ми.

Томас я гледаше с недоумение, сякаш я виждаше за първи път.

— Наистина ли заставаш срещу мен? — в гласа му прозвуча заплаха. — Срещу семейството?

— Аз съм семейството, Томас — погледна го право в очите тя. — Или поне бях. Докато не реши, че можеш да се разпореждаш с мен.

Той рязко се обърна, прекоси кухнята и шумно избута стола.

— Ще съжаляваш — хвърли той. — Майка ми идва утре. И ще решим всичко без твоите истерии.

Марта само кимна. Но не защото се съгласи.

Тази нощ тя не спа. Лежеше, взирайки се в тавана, и си спомняше бабиния апартамент — малък, светъл, с балкон и стари мушката на перваза. Единственото място в живота ѝ, където никой не ѝ казваше как да живее.

Сутринта, когато Томас излезе за работа, Марта отвори лаптопа.

*

До обяд имаше час при нотариус.

До вечерта — разпечатани удостоверения, доказващи, че апартаментът е нейна лична собственост и не подлежи на подялба.

А също — куфар в антрето.

Когато Томас се прибра, тя вече го чакаше.

— Къде си тръгнала? — попита объркано той.

— У дома — спокойно отговори Марта. — В моя апартамент. Този, който ти вече беше продал в главата си.

— Не можеш просто да си тръгнеш — пребледня той. — Ние сме съпруг и съпруга.

— Можем — тя му подаде папка с документи. — И можем да се разведем. Вече подадох молба. Утре адвокатът ще ти се обади.

Той се отпусна на стола, сякаш въздухът излезе от него.

— А майка ми?..

— Твоята майка е твоя отговорност — каза Марта, вземайки куфара. — А моят живот — най-после е мой.

Вратата се затвори тихо. Без скандал. Без викове.

Но тази вечер Марта вървеше по улицата и за пръв път от дълго време усещаше не страх — а облекчение.