Мъжът ми блокира картата ми и поиска идеален дом безплатно. Усмихнах се и обявих стачка. Четири дни по-късно отиде при ръководството с мръсен костюм, а у дома го чакаше свекървата с колан…

Стоях до прозореца и гледах как Мартин паркира своя „Форд“. Правеше го по стопански — заемаше място и половина, направо върху тревата. Точно така се държеше и у дома — заемаше цялото пространство, без да се съобразява с никого.

В апартамента ухаеше на зелев пай и чистота. Бях прекарала три часа в почистване, изгладих купчина дрехи, отидох до пазара за фермерска извара — обичаше сиренки за закуска. Бях идеалната съпруга. От онези, с които уж трябва да се гордеят.

Мартин влезе, хвърли ключовете на шкафчето и изрита обувките си в средата на коридора, оставяйки мръсна локва.

— Здрасти — измърмори, без да ме погледне. — Има ли нещо за ядене?

— Здрасти, Мартин. Измий си ръцете, вечерята е на масата.

Влезе в кухнята, чух как хлопна капакът на тенджерата.

— Пак ли зеле? — долетя недоволният му глас. — Исках месо, стек. Ти какво прави цял ден?

*

— Мартин, вчера имаше стекове. Днес има пай, салата и супа.

— Салатата е трева. Аз съм мъж, трябват ми калории! Работя като луд, нося пари вкъщи! А ти си седиш вкъщи и зяпаш тавана. Толкова ли беше трудно да изпържиш парче месо?

„Седиш си вкъщи“.

Работех дистанционно, водех счетоводство на две малки фирми, получавах около 1500 лева. Не много, но стигаше за сметките, храната и извънкласните занимания на детето. За Мартин това бяха „пари за дреболии“. Щом съм у дома — значи съм обслужващ персонал. Без заплащане.

— Между другото — добави той, докато дъвчеше, — в петък има фирмено тържество, юбилей. Шефът каза — със съпругите. Дрескод: коктейл.

— Добре — кимнах. — Трябва да си купя рокля и да си запиша час за фризьор.

— Каква рокля? — намръщи се Мартин. — Нали имаш в гардероба синята.

— Синята е на пет години, Мартин. Бях с нея на сватбата на сестра ти.

— И какво от това? Нормална е, не си измисляй. Няма пари. Имаме ипотека, кредит за колата. Ще отидеш със синята и сама ще се срешеш, нали можеш.

— Значи искаш да „отговарям на статута“, но не искаш да влагаш нищо?

— Анна, не ми вади нервите! Казах — няма пари. И без това ми висиш на врата. Край на разговора.

Изведнъж замръзна. Погледът му падна върху мивката.

Там стоеше една-единствена чаша от кафе. Бях го пила пет минути преди да се прибере и не бях успяла да я измия — звънна клиент.

— Това какво е? — Мартин посочи с вилицата към мивката.

*

— Чаша — казах спокойно. — От кафе.

— Защо не е измита?

— Защото ми се обади клиент. Работа — погледнах го право в очите. — Тъкмо щях да я измия.

Той се облегна назад и се усмихна с онази усмивка, от която винаги ми се свиваха раменете.

— Работа… — проточи. — Смешно. Седиш си вкъщи, цъкаш на лаптопа, а резултатът? Мръсотия. Бъркотия. И вечерята не става.

Стана и се приближи.

— Знаеш ли какво, Анна — каза твърдо. — Щом смяташ, че работиш, да го направим по сериозному. Днес блокирам картата ти. Стига си живяла на мой гръб. Искаш пари — изкарвай. А домакинството е твое задължение. Безплатно.

Мълчах. Не защото нямах какво да кажа. А защото вътре в мен нещо окончателно се пречупи и стана странно тихо.

Той отиде в спалнята, вече набирайки някого по телефона, а след минута дойде известие: операцията е отказана. Картата не работеше.

Бавно измих онази една чаша. Поставих я обърната върху кърпата. Избърсах масата. И за първи път от много години не прибрах обувките му от коридора.

*

На следващата сутрин Мартин излезе за работа без закуска. Не станах. Не изгладих ризата му. Не проверих дали има чисти чорапи.

— Ти още ли спиш?! — извика той от коридора.
— Работя — отвърнах от спалнята. — Имам краен срок.

Вратата се хлопна.

Работех. Но вече не както преди. Спрях да готвя. Да пера. Да чистя. Да се преструвам, че всичко е наред. Започнах да получавам парите от клиентите си по отделна сметка, за която той не знаеше. Спрях да плащам сметките. Не купувах храна.

На третия ден в мивката се издигна купчина съдове. В апартамента вече не миришеше на дом, а на занемарен живот.

— Ти напълно ли полудя?! — изкрещя той вечерта. — Каква е тази кочина?!

— Не съм чистачка — казах спокойно. — Ти сам така реши.

На четвъртия ден отиде на работа със смачкана риза. С един чорап — другия така и не намери. Видях го от прозореца. И за първи път не почувствах нито жал, нито вина.

Вечерта се позвъни на вратата.

На прага стоеше майка му — Елизабет. Дребна, суха, с идеално подредена коса. В ръката — чанта. И колан. Кожен. Стар.

— Мартин — каза тя с леден тон, влизайки вътре и оглеждайки бъркотията. — Това какво е?

Той започна да се оправдава. За работата. За умората. За мен.

— А ти коя си? — обърна се тя към мен.
— Анна. Неговата съпруга. Същата „паразитка“.

Елизабет се усмихна бавно. Опасно.

*

— В такъв случай — каза тя на сина си, — или се извиняваш на жена си, отблокираш картата ѝ и започваш да уважаваш труда ѝ, или те прибирам при мен. И там бързо ще си припомниш как се гладят ризи. С колан.

Той пребледня.

Гледах ги и усещах странно облекчение. Но решението си вече бях взела не заради нея.

— Не е нужно да отблокираш картата — казах. — Вече не ми трябва. Подадох молба за развод. И за подялба на имуществото. Документите са при адвокат.

Мартин ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път. Елизабет бавно кимна.

Затворих вратата на спалнята и за първи път от много дълго време заспах с усещането, че не дължа нищо на никого.