Огледалото в спалнята отразяваше до болка позната сцена: изглаждах гънките на скромна сива рокля, купена преди три години от обикновен търговски център. До мен стоеше Мартин, съсредоточено закопчаващ копчетата за ръкавели на снежнобялата си риза — италианска, както обичаше да подчертава при всеки удобен случай.

— Готова ли си? — попита той, без да ме поглежда, като изтупваше несъществуващи прашинки от скъпия си костюм.

— Да, можем да тръгваме — отговорих и за последен път оправих косата си.

Той най-после се обърна към мен. В погледа му проблесна онова познато, почти автоматично разочарование. Мартин ме огледа от глава до пети, задържайки погледа си върху роклята.

— Нямаш ли нещо… по-прилично? — попита с онзи тон, в който винаги се прокрадваше снизхождение.

Тези думи ги бях чувала преди всяко фирмено събитие. Вече не режеха — по-скоро бодяха, оставяйки тъпа, позната болка. Бях се научила да не я показвам. Да се усмихвам. Да се преструвам, че не ме засяга.

— Роклята е напълно подходяща — казах спокойно.

Мартин въздъхна тежко, сякаш отново съм го разочаровала.

— Добре, да вървим. Само гледай да не се набиваш много на очи, добре?

*

Оженихме се преди пет години. Тогава аз току-що бях завършила икономика, а той работеше като младши мениджър в търговска компания. Изглеждаше ми амбициозен, уверен, с големи планове. Харесваше ми как говореше за бъдещето, как убеждаваше другите — и мен също.

С времето Мартин наистина се изкачи по кариерната стълбица. Стана старши мениджър продажби, работеше с ключови клиенти. Парите, които изкарваше, отиваха основно за външния му образ: скъпи костюми, швейцарски часовници, нова кола на всеки две години.
— Имиджът е всичко — обичаше да повтаря. — Ако хората не виждат, че си успял, няма да правят бизнес с теб.

Аз работех като финансов анализатор в малка консултантска фирма, получавах скромна заплата и се стараех да не натоварвам семейния бюджет с излишни разходи. На фирмените вечери на Мартин винаги се чувствах не на място. Представяше ме на колегите си с лека ирония:
— Ето я моята сива мишка, извадих я малко сред хората.

Всички се смееха. Аз също се усмихвах — сякаш беше забавно.

Постепенно започнах да забелязвам колко много се е променил. Успехът му замая главата. Започна да гледа отвисоко не само мен, но и работодателите си.
— Пробутвам на тия балъци стока, правена в Китай — казваше вечер, отпивайки скъпо уиски. — Важно е как я поднасяш. Ще купят всичко.

Понякога намекваше за „допълнителни доходи“.
— Клиентите ценят доброто обслужване — намигваше. — И са готови да си платят за него. Лично на мен. Разбираш, нали?

Разбирах. И предпочитах да не задавам въпроси.

Всичко се промени преди три месеца, когато ми се обади нотариус.

— Госпожо Стоянова? Обаждам се във връзка с наследството на баща ви, Роберт Стоянов.

*

Сърцето ми се сви болезнено. Баща ми беше напуснал семейството, когато бях на седем. Майка ми никога не говореше за него. Знаех само, че някъде живее живота си — без място за мен.

— Баща ви е починал преди месец — продължи нотариусът. — Съгласно завещанието вие сте единствен наследник на цялото му имущество.

Това, което научих по-късно, преобърна света ми. Баща ми не е бил просто заможен човек — беше създал цяла бизнес империя. Апартамент в центъра на София, къща извън града, автомобили… и най-важното — инвестиционен фонд с дялове в десетки компании.

Сред документите видях име, което ме накара да замръзна: TradeInvest — компанията, в която работеше Мартин.

Първите седмици живеех в шок. Всяка сутрин се събуждах и не можех да повярвам, че това е реалност. На Мартин казах само, че съм сменила работата си и вече съм в инвестиционния сектор. Той реагира равнодушно, промърмори нещо, че се надява заплатата поне да не е по-ниска.

Започнах да навлизам в делата на фонда. Образованието ми помагаше, но най-важното — за първи път усещах, че правя нещо истински значимо.

Особено внимание обърнах на TradeInvest. Поисках среща с изпълнителния директор Тодор Бренев.

— Госпожо Стоянова — каза той, когато останахме насаме в кабинета му, — трябва да бъда откровен. Компанията има сериозни проблеми, особено в отдела по продажби.

— Разкажете ми.

— Има един служител — Мартин Иванов. На хартия — големи обороти, ключови клиенти, но печалбите са минимални. Някои сделки дори са на загуба. Имаме съмнения, но досега липсваха доказателства.

Поисках вътрешна проверка, без да разкривам причините за интереса си.

Месец по-късно докладът беше на бюрото ми. Мартин присвояваше средства, договаряйки се с клиенти за „лични бонуси“ срещу по-ниски цени. Сумите бяха сериозни.

*

През това време обнових гардероба си. Без показност — качествени, изчистени дрехи от водещи модни къщи. Мартин не забеляза нищо. За него всичко, което не крещеше с цена, си оставаше „мише“.

Вечерта той обяви, че на следващия ден имат важно фирмено събитие.

— Отчетна вечеря за ръководството и ключовите служители — каза с важен тон. — Ще бъде цялото ръководство.

— Ясно. В колко да съм готова? — попитах.

Той ме погледна изненадано.

— Теб няма да те взема. Там ще има свестни хора, това не е твоето ниво — заяви. — Това е сериозно събитие. Там са хората, които решават бъдещето ми в компанията. Не мога да си позволя да изглеждам… разбираш.

— Не съвсем.

— Анна — опита се да смекчи гласа си, — ти си добра съпруга, но сваляш социалния ми статус. До теб изглеждам по-беден, отколкото съм. Те трябва да ме възприемат като равен.

Болеше. Но вече не както преди. Вече знаех стойността си. И знаех неговата.

— Добре — казах спокойно. — Забавлявай се.

Сутринта Мартин тръгна в отлично настроение. А аз облякох тъмносиня рокля Dior — елегантна, сдържана. Професионален грим, перфектна прическа. В огледалото ме гледаше уверена жена.

Ресторантът го познавах — един от най-добрите в София. Тодор ме посрещна на входа.

— Радвам се да ви видя. Изглеждате прекрасно.

Залата беше пълна с хора в скъпи костюми. Разговарях с директори, запознавах се с ключови фигури. Мнозина вече знаеха коя съм — макар и неофициално.

Мартин го видях веднага. Влезе самоуверено, оглеждайки залата и мястото си сред „избраните“. Погледите ни се срещнаха. Първо — неразбиране. После — гняв.

Той се насочи рязко към мен.

— Какво правиш тук?! — прошепна злобно. — Казах ти, че това не е за теб!

— Добър вечер, Мартин — отвърнах спокойно.

— Веднага си тръгвай! Излагаш ме! — изсъска. — И какъв е този маскарад? Пак ли си облякла мишешките си парцали, за да ме унизиш?!

Бавно оставих чашата върху таблата на минаващ сервитьор и го погледнах внимателно — без страх, без гняв. С почти хладно любопитство.

*

— Маскарад? — повторих тихо. — Странна дума от човек, който цял живот бърка цената със стойността.

Мартин пребледня. Наведе се към мен.

— Веднага ще си тръгнеш — изсъска. — Иначе ще направя така, че никъде повече да не те пуснат. Не знаеш къде се намираш.

— Знам — отвърнах. — Затова съм тук.

В този момент се приближи Тодор Бренев.

— Мартин — каза спокойно. — Не очаквах такъв тон.

— Това е… лично недоразумение — промълви Мартин.

— Не мисля — отвърна Тодор и се обърна към мен. — Анна, извинете. Време е да започваме.

— Анна?.. — Мартин замръзна. — Вие се познавате?

— Разбира се — каза Тодор. — Анна Стоянова е собственик на контролния пакет на фонда, който притежава TradeInvest.

Настъпи тишина.

— Това… шега ли е? — прошепна Мартин.

— Не. Това е реалността.

*

След това всичко се разви бързо и неизбежно.

След официалната част Тодор обяви решението за временното отстраняване на Мартин до приключване на юридическите процедури.

— Това е грешка! — извика той. — Анна, кажи им! Ти си ми жена!

— Бивша — отвърнах спокойно. — Подадох молба за развод тази сутрин. Документите вече са при адвоката. Както и материалите от проверката.

Излязох от залата, без да се обръщам.

Зад стъклените врати ме чакаше нощта — спокойна, сигурна, истинска.

Моето ниво никога не е било рокля или чуждо одобрение.
Моето ниво съм аз самата.