Елена се усмихна хладно, притискайки телефона до ухото си. Навън декемврийското небе беше натежало от оловносиво, а някъде долу, в двора, децата крещяха от радост, пързаляйки се с шейни.

— Няма да дочакаш, Марк. Обаждам се по друг повод.

От другата страна настъпи пауза. Елена почти виждаше как той се намръщва, опитвайки се да разбере защо изобщо му звъни. Откакто преди три месеца си тръгна, взимайки Ема, те говореха само по необходимост. Разводът. Делбата. Издръжката. Кратко. Хладно. Без излишни думи.

— Наближава Коледа — каза Елена, внимавайки гласът ѝ да остане напълно беземоционален. — Ема иска елха.

— Купи ѝ.

— Иска онази. От миналата година. С вградените лампички. Помниш я. Ти я прибра в гаража.

Марк мълчеше. Елена чуваше дишането му — бавно, тежко. Това мълчание беше неприятно. Изчислено. Тя познаваше този негов номер — да задържи паузата, докато другият започне да се оправдава.

Елена не каза нищо.

*

— Ще я дам — каза той накрая. — При едно условие.

— Какво условие?

— Ще прекараме Бъдни вечер заедно. Аз, ти и Ема. Като семейство.

Елена отдръпна телефона и погледна екрана, сякаш проверяваше дали наистина говори с него.

— Това няма да стане.

— Тогава няма да има елха.

Елена прекъсна разговора. Хвърли телефона на дивана и се приближи до прозореца. Опря чело в студеното стъкло и затвори очи.

Три месеца. Три месеца се измъкваше от това блато. И сега, заради една пластмасова елха, той отново се опитваше да се върне в живота ѝ.

Не. Никога повече.

Кафенето беше пълно. Елена седеше срещу Анна — приятелка още от ученическите години — и стопляше ръцете си около голяма чаша капучино. Навън валеше лек сняг, хората се увиваха в шалове, а някъде в дъното тихо звучеше джаз — мек, коледен.

— Зарежи тази елха — каза Анна, отчупвайки парче щрудел. — Купи нова. Магазините са пълни.

Елена въздъхна.

— Детето иска точно тази. Всяка вечер Ема ме пита: „Мамо, кога ще сложим нашата елха? Тази, дето сама свети?“ И ме гледа така…

Анна поклати глава със съчувствие.

— И затова му се обади?

*

— Наложи се да преглътна гордостта си — Елена се изкриви. — Знаеш ли колко е унизително да молиш човек, когото не искаш повече да виждаш?

— Представям си. Той винаги беше такъв. Помниш ли рождения ти ден?

— Когато направи скандал, защото Тодор от счетоводството ме прегърна?

— Да. Крещя по пътя до вкъщи.

Елена отпи от кафето. Горчивината странно я успокои.

— Осем години, Анна. Осем години търпях. Контрол. Проверки. Къде съм била, с кого съм говорила, защо не съм отговорила веднага. Всяка покупка под въпрос. „Защо ти е тази рокля? Къде ще ходиш?“

— А после и изневяра — каза тихо Анна.

Елена кимна. Гърлото ѝ се сви, но се овладя.

— И въпреки това той се смята за жертва — усмихна се горчиво. — „Не ме ценеше, затова търсих топлина другаде.“

Анна изсумтя.

— Класика.

Снегът навън се усилваше. А някъде в гараж на другия край на града стоеше пластмасова елха с лампички — единственото нещо, което петгодишната Ема искаше.

Елена мислеше за това, че майчината любов е готовност за невъзможното. Дори да говориш с човек, когото искаш да изтриеш от живота си.

Ема седеше на килима и рисуваше елха — зелен триъгълник, звезда отгоре и жълти точки наоколо.

— Мамо, кога ще дойде нашата елха?

— Скоро, съкровище.

— Татко ли ще я донесе?

Елена замръзна за миг.

— Татко е зает. Но елха ще има.

*

Телефонът завибрира след двадесет минути.

„Здравейте. Видях обявата. Имам такава елха — с вградени лампички. Ако още търсите, може да се вземе днес.“

Елена прочете съобщението няколко пъти и веднага отговори. Адресът беше в тиха квартална улица.

Вратата отвори мъж около четиридесетте. Висок, с обикновен пуловер и спокойна, леко уморена усмивка.

— Елена?

— Да.

— Аз съм Даниел. Заповядайте.

В апартамента беше светло и топло. Елхата стоеше в ъгъла на хола — точно като на снимките.

— Купих я за племенницата си — каза той. — Но заминаха в чужбина.

Елена прокара ръка по клонките.

— Перфектна е.

Даниел помогна да я опаковат, предложи да я свали до колата.

— Благодаря ви — каза тя на вратата.

— Весела Коледа — отвърна той.

*

Погледите им се срещнаха за кратко. Без флирт. Само топлина.

Когато у дома светнаха лампичките, Ема писна от радост.

— Тя е! Нашата!

На следващия ден Марк се обади.

— И какво, реши ли?

— Да. Елхата вече е при нас.

— Как така?

— И Бъдни вечер ще прекараме без теб.

Тя прекъсна и блокира номера.

Вечерта, когато Ема заспа под елхата, телефонът отново завибрира.

„Даниел съм. Исках да попитам дали елхата пристигна добре.“

Елена се усмихна.

„Да. И направи много щастлив един много важен човек.“

Отговорът дойде бързо.

„Радвам се. Ако ви се пие кафе след празниците — ще се радвам.“

Елена остави телефона и погледна светлините на елхата.

Тази Коледа беше различна.
Без страх.
И с тиха надежда за ново начало.