С равен, почти чужд глас.
Не попита как съм.
Не обясни нищо.
Просто ме предупреди — сякаш за нещо неизбежно…

Парите ги пазех по бабешки: банкноти, грижливо сгънати, увити в кърпичка и скрити на антрето, горе на шкафа. Вече не помня за какво събирахме. За кола? За вила? За „по-нататък“, което така и не дойде. Помня само как всеки път заделях — от заплатата си, от премиите, от всичко, което можеше да се спести.

Халката не се сваля. Като в лош филм — дърпам я, въртя я около пръста, кожата боли, пари, сякаш е запоена за мен. Почти плача от безсилие и изведнъж тя се изплъзва. Изхвръква от пръстите ми, подскача, търкаля се по асфалта и спира точно до неговата маратонка.
Той се навежда, вдига халката и, без да ме погледне, я пъха в джоба си.

Обръщам се. Невъзможно е да гледам това.

Вечерта идва не сам. С майка си и сестра си. Да делят „общо придобитото“.

Отварят шкафовете. Свалят полилея. Свекървата изтръсква одеялото от плика — нали тя го била купила, значи е „тяхно“. Тъпчат вещи в карирани чанти, сякаш съм временно жилище, от което трябва спешно да се изнесе всичко.

Вероятно това е най-позорната сцена в живота ми.
Не крещя.
Не плача.
Не моля.

*

Боря се само за парите. За половината.

— Синът ми печелеше повече — казва свекървата с такъв тон, сякаш слага окончателна точка.

Моите аргументи не интересуват никого. Моите три години икономии — също.

И изведнъж се оказвам изненадващо устойчива. Броим парите в кухнята. Банкнотите шумолят, масата е лепкава от чужди ръце. Майката в хола тъпче вещи в чанти, сестрата обикаля апартамента като в склад. Последната банкнота от сто лева бившият ми подава, поглежда към вратата и ми намига.

Може би ми се е сторило.
Но в това намигване имаше нещо съзаклятническо.
Сякаш му беше неудобно.
Сякаш разбираше, че се случва нещо нередно — но вече е твърде късно.

Тръгват си. Вратата се затваря. В апартамента става оглушително тихо.

Сядам на пода пред купчина разпилени банкноти и се чудя какво да правя сега. Недовършен ремонт. Дълг за довършения. Кредит за мебелите. В работата — пълен кошмар, всеки момент могат да ме съкратят.

Събирах тези пари всичките три години брак. Не си купувах нищо. Абсолютно нищо. Нито дрехи, нито пътувания, нито радости — всичко „за после“.

Седя на студения под и подреждам парите на купчинки. Равни. Подредени. Сякаш от това зависи редът в главата ми.

И изведнъж се чува звънецът.

Поглеждам през шпионката — никой.

Отварям.

И в следващия миг някой рязко ми запушва устата с длан и ме завлича навътре, в тъмнината на коридора…

*

…Успявам само да си поема въздух — късо, накъсано.

Дланта изчезва от устата ми.

— Тихо. Моля те — прошепва той. — Не викай.

Рязко се обръщам, готова да ударя, да отблъсна — но в коридора е той. Сам. Без майка си. Без сестра си. Крушката мига и в тази трепкаща светлина лицето му изглежда сиво, избеляло.

— Полудя ли? — издишвам. — Вие вече всичко… взехте.

Той заключва вратата. Бавно. Прекалено съзнателно.

— Върнах се не за това.

— Тогава защо?

Мълчи твърде дълго. После казва тихо:

— Тя искаше да се върне.

Не разбирам веднага.

— Коя „тя“?

— Майка ми.

Студ преминава по гърба ми.

— В какъв смисъл?

Той разтрива слепоочията си, сякаш се опитва да изтрие мисълта.

*

— Реши, че не сте си поделили всичко. Че може да си скрила нещо. Антрето, килера, дори… — запъва се — спалното бельо.

Усещам как всичко в мен се свива.

— И какво?

— Настоя да дойдем още веднъж. Утре сутринта. „По-тихичко“, докато си на работа. Тя дори… — криво се усмихва — има списък.

Вади от джоба си лист, сгънат на четири. Почеркът е познат — остър, уверен:

Антре. Кашони. Зимни обувки. Документи. Кухня — горни шкафове.

— Тя е убедена, че парите са били повече — продължава той. — И че ти… си я излъгала.

Гледам списъка и изведнъж осъзнавам, че не треперя от страх. А от ярост.

— И пак ще тръгнеш с нея? — питам спокойно.

— Не — отговаря веднага. — Затова съм тук.

Вади плик. Дебел. Тежък.

— Това е останалото. Изтеглих ги по-късно. Казах, че „банката е блокирала“. Тя повярва. Но… — гледа ме право в очите — тя няма да спре.

*

— Какво значи „няма да спре“?

Снижава гласа си:

— Вече говореше за сигнал. За „проверка на произхода на средствата“. За това, че си „живяла над възможностите си“.

Преглъща.

— Иска да те направи алчна. И виновна.

Тишината в апартамента се сгъстява.

— А ти? — питам. — Ти кой си в тази схема?

Той свежда поглед.

— Слаб — казва честно. — Но не съвсем боклук.

Вземам плика. Бавно. Сякаш слагам точка.

— Предай на майка си — казвам спокойно — че тук повече никой няма да влиза. Нито утре. Нито изобщо.

— Ще ѝ кажа.

— И още нещо. — Гледам го внимателно. — Ако се появи. Ако има полиция, сигнали, „проверки“ — аз имам всички извлечения. Всички преводи. Всички доказателства. И вече нямам какво да губя.

Той кимва. С разбиране. Почти с уважение.

— Знам.

*

Тръгва си. Този път без извинения. И без намигвания.

Затварям вратата. Завъртам ключа. После втория. После третия.

Връщам се в стаята, където парите са разхвърляни по пода. Сега ги събирам по друг начин — не на купчинки, а в един плътен, тежък пакет.

От шкафа изваждам папка с документи. Сядам на масата. Включвам лаптопа.

Щом свекървата е решила да играе мръсно — добре.

Оказва се, че и аз умея да броя.
И да помня.