— Не се притеснявай, Клара, всичко е уредено! — майка ми говореше по телефона толкова силно, че я чух още от входната врата. — Мария всичко плати, всичко организира, сама ще го докара. А после ще поседи с децата — какво друго да прави? Все пак е сама, на масата само ще ѝ е скучно. Поне някаква полза от нея.

Замръзнах в антрето на родителския апартамент с торбата с покупки в ръце. Бях дошла за малко, както обикновено — по пътя от работа. Майка ми стоеше в кухнята с гръб към мен, вперила поглед в телефона си, без дори да се обърне.

— Шест деца ще са, представяш ли си. Лео и Макс, Анна има две, Софи — едно, и още момиченцето на Хелена. Мария ще се справи, тя всяка събота гледа племенниците. Отдавна е свикнала.

Тихо оставих торбата на пода. Значи така стояха нещата. Аз платих огромен банкет за двадесет и пет души — 10 000 лв., почти всичките си спестявания за половин година. Съгласих се след безкрайни увещания: „Мария, ти имаш добра заплата, нека направим празник, който всички да запомнят“. А моята роля в този празник се оказа ясна — безплатна детегледачка. Докато възрастните ще седят на масата, ще се смеят и ще вдигат наздравици, аз трябваше да забавлявам чуждите деца в другата стая.

— Самотните винаги са готови да помогнат — продължи майка ми, без и капка съмнение в гласа. — Къде ще ходи? Поне ще дойде при нас, иначе щеше да си седи вкъщи пред телевизора.

*

Обърнах се и излязох също толкова тихо, колкото бях влязла. Никой дори не забеляза.

В колата седях няколко минути, втренчена в една точка. Всяка събота взимах племенниците. Алекс и Оливия докарваха Лео и Макс в осем сутринта — понякога дори не слизаха, просто ги оставяха пред входа.
— Ти си свободна — хвърляше Алекс по телефона. — Трябва да сме сами, страшно сме уморени през седмицата.

Хранех момчетата, водех ги в парка, на кино, купувах им играчки. Цял ден. Докато брат ми и жена му спяха до обяд или обикаляха ресторанти, „да си починат“.

Опитвах се да говоря. С брат ми — безполезно. С родителите — още по-зле.
— Мария, не бъди скъперница, помагай на семейството — отсичаше майка ми. — Алекс има жена, деца, отговорности. А ти си сама, толкова ли ти е трудно?
Баща ми само кимаше, без да откъсва поглед от телевизора:
— На по-големия винаги му е по-тежко. Не се прави.

*

Седмица по-рано преведох парите за банкета. Майка ми написа: „Браво, всичко ще организираш, ще дойдеш на двадесет и четвърти, да помагаш“. Аз си мислех — с масата, с гостите. Както всички. Оказа се — не. За тях аз изобщо не бях човек. Бях функция.

Телефонът вибрира. Съобщение от Елина, университетска приятелка:
„Мария, последен шанс! Полет на двадесет и четвърти сутринта, Алпите, къща за четирима. Няма ли да промениш решението си?“

Набрах номера на кетъринг фирмата. Дълго даваше свободно, после най-накрая вдигнаха.

— Искам да отменя поръчката за двадесет и пети декември, фамилия Дюбоа.

Момичето отсреща провери данните и се поколеба:
— Можем да отменим, но капарото не се връща. Тридесет процента изгарят.
— Отменяйте.

Затворих и веднага писах на Елина: „Резервирай. Идвам“. Ръцете ми не трепереха. Вътре в мен беше изненадващо спокойно и ясно — сякаш за първи път бях направила правилния избор.

Двадесет и пети декември, три следобед. Седях в дървена къщичка на планински склон, гледах през прозореца заснежените върхове и пиех горещ шоколад. Около мен — Елина и приятелите ѝ, смях, музика, усещането, че най-сетне съм там, където ми е добре.

*

Изключих телефона едва късно вечерта. До тогава вибрираше на всеки няколко минути — пропуснати обаждания, съобщения, гласови записи. Не отворих нито едно. Не от страх. От принцип.

— Сигурна ли си, че няма да съжаляваш? — попита тихо Елина, когато излязохме на терасата. Долу примигваха светлините на малкото градче, над нас висеше черно небе, обсипано със звезди.
— Не — отговорих веднага. — За първи път в живота си — не.

На първия ден на Коледа включих телефона. Имаше над тридесет съобщения.
„Къде си изобщо?“
„Мария, какви са тия номера?“
„Лео плаче, Макс прави истерии, ти трябваше да си тук!“
И накрая от майка ми — дълъг, отчаян текст без пунктуация:
„ти ни изложи хората дойдоха децата крещят няма храна анна плаче как можа така да постъпиш това е семейство“.

Прочетох и оставих телефона. Без злорадство, без вина. Само умора — стара, натрупвана с години.

Вечерта все пак се обадих. Не защото трябваше. А защото исках да сложа точка.

*

— Осъзнаваш ли изобщо какво направи?! — крещеше майка ми, без дори да каже „здравей“. — Всички разчитаха на теб!
— Не — казах спокойно. — Вие разчитахте да ме използвате. Това не е едно и също.
— Какви ги говориш! — намеси се баща ми. — Малко помощ за децата — това ли е трагедия?
— Малко? — усмихнах се горчиво. — Шест деца. За цяла вечер. Докато вие празнувате за моя сметка.

Настъпи тишина. После се чу гласът на Алекс — раздразнен, чужд:
— Слушай, Мария, наистина прекали. Аз и Оливия разчитахме на теб.
— Знам — отговорих. — Вие винаги разчитахте на мен. Затова вече не участвам.

— Как така не участваш? — майка ми отново повиши тон. — Реши да ни наказваш ли?
— Не, мамо. Реших да избера себе си.

Разговорът приключи бързо. Без помирения, без обещания „ще говорим пак“. И това беше правилно.

Минаха няколко седмици. Престанах да взимам племенниците в събота. Когато един ден Алекс се обади и по навик каза: „Сега ще минем“, отговорих:
— Не. Намерете си детегледачка.

Той затвори. Повече не се обади.

Смених ключалките на апартамента. Записах се на курсове, за които отдавна мечтаех. Купих билети за още едно пътуване — този път без бързане и без усещане за бягство. Майка ми понякога пишеше — сухо, хладно, сякаш на далечна позната. И това беше по-честно от преди.

*

В един момент осъзнах, че вече не трябва да се оправдавам. Нито за парите, нито за това, че съм сама, нито за отказа да бъда „удобна“. Престанах да бъда функция. Престанах да бъда резервен вариант.

Онази вечер, прибирайки се от работа, видях отражението си във витрината на магазин. Уморена, но спокойна жена с изправен гръб и уверен поглед. И за първи път отдавна помислих не за това на кого дължа нещо, а за това какво искам.

Коледата, която трябваше да бъде поредната жертва, се превърна в начало. И това бяха най-честните празници в живота ми.