— Мартин, свърши олиото, а прахът за пране стига само за още едно пускане — Анна стоеше на вратата на стаята, бършейки мокрите си ръце в престилката. — Трябва да минем през магазина, списъкът стана доста дълъг.

Мартин, без да откъсва поглед от телевизора, където вървеше напрегнат футболен мач, само раздразнено сви рамене.

— Анна, знаеш как е положението — проточи той, без дори да се обърне. — В завода пак има забавяния. Майсторът каза, че този месец премии няма да видим. Аз ти дадох онзи ден последните 50 лева. Както и да е — разтегни ги някак.

Анна въздъхна тежко. Това „разтегни ги“ го слушаше вече половин година. Сякаш семейният бюджет беше от ластик и можеше да се разтяга безкрайно. Без дума се върна в кухнята, отвори хладилника и с тъга погледна самотния буркан с кисели краставички и тенджерата с остатъци от вчерашната супа. Супата беше постна, сварена от пилешки гърбове — защото истинско месо не бяха купували от седмици.

Анна работеше като старша медицинска сестра в градска поликлиника. Заплатата ѝ беше редовна, но ниска. Преди, когато Мартин носеше добри пари вкъщи, живееха сравнително спокойно: веднъж годишно ходеха на море, обновяваха дрехите си, а хладилникът винаги беше пълен. После — по думите на съпруга ѝ — в предприятието започнала криза. Заплатите били орязани, премиите спрени и сега той носел вкъщи трохи — едва стигащи за сметките и за бензина му.

*

Цялата тежест по храната и битовите разходи падна върху Анна. Тя поемаше допълнителни смени, дежуреше през уикендите, за да свързва двата края. А Мартин… Мартин се прибираше уморен, лягаше на дивана и страдаше от „несправедливостта на света“, като същевременно изискваше пълна вечеря от три ястия.

— Разтегни ги… — прошепна Анна, гледайки празната масленка. — Повече няма накъде. Скоро ще се скъса.

На следващия ден след работа Анна, както обикновено, влезе в супермаркета. Дълго стоя пред витрината с месото, загледана в сочните парчета свински врат, но накрая взе тарелка с пилешки воденички. Евтино и засищащо. Ако се задушат дълго със сметана, стават що-годе ядливи. На касата извади от портмонето всичко до последната стотинка. До аванса оставаха три дни, а в портмонето — празно.

Вечерта, докато воденичките тихо къкреха на котлона, Анна реши да избърше праха в коридора. Мартин вече спеше — сразен от обилната вечеря и няколко бири, които, по неговите думи, бил купил „от спестени дребни“.

Анна взе якето му, за да го окачи по-право, и усети нещо във вътрешния джоб. Знаеше, че не е редно да се рови в чужди дрехи, но навикът да проверява джобовете преди пране подейства автоматично. Пръстите ѝ напипаха сгънат лист хартия.

*

Оказа се фиш за заплата. Плътна хартия с логото на предприятието, подпис на счетоводството, дата — миналия петък. Същият ден, в който Мартин, без да я погледне в очите, беше оставил на шкафа „последните петдесет лева“.

Анна бавно седна на пуфа в коридора. Цифрите не се размазваха, не подскачаха — бяха плашещо ясни.

Начислено: 3 400 лв.
За получаване: 2 900 лв.

Прочете ги още веднъж. И пак. В гърдите ѝ не се сви, не заболя — сякаш някой просто беше изключил звука. Всичките ѝ допълнителни смени, дежурства, пилешки воденички и воднисти супи изведнъж се подредиха в студена, логична линия.

Анна грижливо сгъна листа и го пъхна обратно във вътрешния джоб на якето. Окачи го на закачалката, изглади яката — машинално, както винаги. В кухнята тихо къкреше вечерята, а този звук вече звучеше като подигравка.

— Значи така… — каза тя на празния апартамент. Гласът ѝ беше спокоен, почти чужд.

През нощта Анна не спа. Не се въртеше, не плака — просто лежеше и гледаше тавана. Сутринта стана по-рано от обикновено, свари си овесена каша с вода и чай. Когато Мартин, прозявайки се, влезе в кухнята, веднага се намръщи.

— А какво има за закуска?
— Овесена каша — спокойно отвърна Анна.
— Знаеш, че не я ям. Къде са яйцата? Колбасът?

Тя бавно вдигна поглед към него.

— Там, където е и заплатата ти — каза тя. — При теб.

*

Мартин замръзна.
— За какво говориш?
— За парите, Мартин. За онези, които изкарваш и които реши да криеш от мен.

Той отмести поглед, отвори хладилника, затвори го.

— Ровила си в нещата ми?
— Взех якето за пране. И намерих това, което си забравил да извадиш.

Настъпи тишина. Мартин прокара ръце по лицето си и седна.

— Исках да заделя… за черни дни. Всичко е несигурно…
— Несигурно беше за мен — прекъсна го Анна. — Когато теглех всичко сама и слушах „разтегни ги“.

Той понечи да каже нещо, но тя продължи — спокойно, без викове:

— От днес не купувам храна с моите пари за двама ни. Сметките — наполовина. Храната — всеки за себе си. Омръзна ми да бъда удобна.

*

— Ти разбиваш семейството! — избухна той.
— Не — Анна стана от масата. — Спирам да го издържам сама.

Тази вечер тя за първи път от месеци не влезе в магазина след работа. Вкъщи Мартин си вареше пелмени и демонстративно тряскаше тенджерите. Анна изяде един йогурт и една ябълка, затвори се в стаята и за първи път усети не умора — а облекчение.

След седмица Мартин донесе вкъщи пълна торба с покупки. Остави я на масата, без да я погледне. Анна кимна — без благодарност, но и без гняв.

След месец той сам заговори за разделен бюджет. Несигурно, с паузи. Анна слушаше и знаеше едно: връщане назад няма.

Тя вече не „разтягаше“.
Тя просто живееше — с нейните пари и по нейните правила.

а теперь делаем для испании