— Клара, не си ли виждала синия ми вратовръзка? — долетя гласът му от спалнята, където Маркус Вайс се приготвяше за работа.

Клара стоеше до печката и бъркаше овесената каша. Седем години брак — и всеки ден като копие на предишния. Той тичаше към офиса за пари и кариера, а тя — между кухнята, тенджерите и пералнята.

— Погледни на горния рафт в гардероба! — извика тя.

— Там няма нищо! Сигурна ли си?

Клара въздъхна, избърса ръцете си и тръгна към спалнята. В джоба на вчерашното му сако напипа нещо метално. Ключ. Обикновен ключ за апартамент — но не за техния.

— Маркус, това откъде е? — подаде му находката.

По лицето му за миг пробяга смущение, но веднага се овладя и сряза рязко:

— Върни се в кухнята! Не рови в нещата ми! Това е служебен — от архива в работата.

Той дори не подозираше какво предстои.

По време на закуска Маркус съсредоточено пишеше нещо на телефона си, усмихваше се и няколко пъти тихо се подсмихна.

— Кой ти пише? — попита Клара внимателно.

— Колеги. Обсъждаме проект — измърмори той, без да вдигне поглед.

Но тя успя да види — на екрана не бяха документи, а сърчица и емоджита.

— Днес ще закъснея. Презентация, после вечеря с партньори. Не ме чакай.

— Вечеря в събота?

— Бизнесът не познава почивни дни, скъпа.

*

Той я целуна по бузата и излезе, оставяйки след себе си следа от скъп парфюм.

Клара разчисти масата и седна с чаша изстинало кафе. Преди седем години беше завършила икономика с отличие, работеше в банка, градеше кариера. Но след сватбата…

— Защо ти е тази работа? — убеждаваше я тогава Маркус. — Аз ще осигуря всичко. Занимавай се с дома. Скоро деца…

Годините минаваха, деца нямаше. Вместо това Клара познаваше всички касиерки в кварталните супермаркети и помнеше сюжета на всеки сериал.

Тази сутрин нещо в нея се пречупи. Чуждият ключ, емоджитата в телефона, новият аромат, „служебните“ срещи през уикендите…

Тя отвори лаптопа и написа в търсачката: „работа бизнес център ЗАРЯ“. Именно там, на седмия етаж, Маркус работеше във фирма „Форуърд“.

Сред обявите намери една: почистваща фирма „Чистота“ търсеше хигиенистки за бизнес център. Вечерна смяна.

Сърцето ѝ заби по-бързо. Идеално: служителите си тръгват, а чистачките идват. Но някои остават…

Тя набра номера:

— Здравейте. Обаждам се за обявата за хигиенистка в „Заря“…

На следващия ден Клара седеше срещу бригадирката Нина.

— Имате ли опит?

— Домашен. Седем години — отвърна честно тя.

— Защо точно „Заря“? Имаме обекти по-близо.

— Подходящ график. И… развеждам се. Вечер мъжът е с детето, а аз търся допълнителна работа.

Жената я погледна със съчувствие.

— Разбирам. Подхождате. Под какво име да ви запиша?

— Валентина Петрова — отговори без колебание Клара.

*

За три дни Клара Вайс се превърна във Валентина Петрова — новата хигиенистка в бизнес центъра. Получи униформа, инвентар и кратък инструктаж:

— Най-важното — да сте незабележима. Без разговори, без излишни движения. Работим бързо и тихо. Вашият етаж е седми. IT фирма „Форуърд“. Особено — кабинетът с табелка „М. Вайс“.

— Може ли точно седмият етаж? — попита предпазливо Клара. — Казаха ми, че офисите са по-малко. Аз още се уча.

— Може. Там една не издържа — тежко е. Ако се справяте, работете.

Клара стоеше пред вратата на кабинета на мъжа си с моп в ръка. Навън вече беше тъмно, около осем вечерта. Работният ден беше приключил, но зад вратата се чуваха гласове.

Планът ѝ проработи.

Две седмици работа като хигиенистка в същия офис, където работеше Маркус, отвориха очите ѝ. Неговите „закъснения“ нямаха нищо общо с работа. Седмият етаж го привличаше не заради проектите, а заради Алина Крамер — млада маркетинг специалистка от същата фирма.

Ключът от джоба му не отваряше архив, а нейния апартамент в нова кооперация.

— Маркус, писна ми да се крием — каза Алина точно в момента, когато Клара миеше пода в съседния кабинет. — Кога най-после ще бъдем заедно официално?

*

Клара застина, без да стигне с мопа до кофата. В гърлото ѝ пресъхна, но ръцете ѝ не трепереха. Изчака няколко секунди — точно толкова, колкото да чуе отговора.

— Не сега, Алина — Маркус говореше тихо, раздразнено. — Знаеш, че всичко е сложно.

— Сложно? — в гласа ѝ прозвуча стомана. — Имаш ключ от апартамента ми, прекарваш тук вечерите, а аз все още чувам „не сега“?

Клара бавно отмести количката и се престори, че бърше стъклото. Сърцето ѝ биеше равномерно — сякаш отдавна знаеше всяка следваща дума.

— Ще го реша — отсече Маркус. — Трябва ми време.

— Колко? Месец? Година? Докато жена ти остарее до печката?

Той издиша рязко.

— Не се меси.

Клара затвори очи. Седем години — и всичко стана кристално ясно за една минута.

Вкъщи не запали светлината. Седна на ръба на дивана и извади тефтер, който беше купила по пътя. Написа внимателно: план. До него — дати, суми, стъпки. Тя се върна към икономиката така, както се връщат към родния си език след дълго мълчание.

След седмица откри сметка на свое име. След две — обнови автобиографията си. След три — получи покана за интервю в консултантска фирма. Малка, но с перспектива. И — най-важното — с уважение.

Маркус все по-често закъсняваше. Ухаеше на същия парфюм, говореше със същите думи. Тя слушаше и кимаше, но вече беше на друго място.

В петък вечер той влезе в кухнята прекалено доволен.

— Заминавам за уикенда — съобщи, без да я погледне. — Изнесено обучение.

Клара сложи пред него чиния. Празна.

*

— Седни — каза спокойно.

Той вдигна очи, изненадан.

— Обиди ли се?

— Не. — Плъзна към него папка. — Реших.

Той отвори. Документи. Извлечения. Молба за развод.

— Какво е това?

— Моето връщане към себе си. Започвам работа. От понеделник. И подавам за развод.

Той се усмихна по навик.

— Мислиш ли, че ще се справиш без мен?

Клара го погледна право в очите. Спокойно. Студено. Окончателно.

— Вече се справих.

Той замълча. За първи път — истински.

— Алина знае ли? — попита тя, изправяйки се.

Маркус пребледня.

— Знае какво?

— Че ключове раздаваш лесно, а отговорност — никога.

Тя взе палтото си.

— И още нещо. През уикенда и аз заминавам. Но не на обучение. Отивам да започна живот, в който никой не ми заповядва „в кухнята“.

*

Вратата се затвори тихо.

Месец по-късно Клара седеше в новия си офис до прозореца. Градът светеше. Телефонът вибрира — съобщение от непознат номер.

„Аз съм Алина. Всичко разбрах. Благодаря ти.“

Клара се усмихна — не злорадо, а леко. Както се усмихват хората, когато излизат от дълга тъмнина към светлина.

Тя затвори лаптопа и тръгна към дома.
За първи път — към себе си.