На петнадесети декември Клара седеше на масата, свила крака под себе си. Очите я боляха от монитора, гърбът я наболяваше, но тя стискаше зъби. Проектът трябваше да бъде предаден навреме — клиентът бързаше и обеща бонус, ако всичко е готово преди празниците. Клара обичаше работата си, макар съпругът ѝ да я наричаше с презрение „цъкане по клавиатурата“. Плащаха добре и редовно — и това ѝ даваше спокойствие.

Ключът изскърца в ключалката — Виктор се прибра.

Напоследък се връщаше от работа раздразнен, напрегнат, все недоволен. Клара бързо затвори работния прозорец и си сложи усмивка.

— Здрасти, Виктор. Вечерята е на котлона, кюфтета — любимите ти…

Той дори не се събу — влезе в хола и хвърли кожената чанта на дивана.

— Пак ли седиш? — измърмори, гледайки я със студено презрение. — Още не са ти се пръснали очите?

— Работя. Срокът наближава.

— Работиш… — изсмя се подигравателно. — Хората по заводите работят, чупят си гърбовете, а ти се забавляваш.

*

Той се отпусна тежко на дивана и грабна дистанционното. Клара веднага усети — нещо не е наред. Въздухът в апартамента беше напрегнат, плътен, като пред буря. Тя тихо отиде в кухнята, за да не му се изпречва. Разпредели кюфтетата и пастата, подреди всичко грижливо върху поднос и го занесе в хола.

— Трябва да ми благодариш, че изобщо те търпя — хвърли той внезапно, без дори да погледне храната.

Ръцете на Клара потрепериха — подносът едва не се изплъзна.

— Какво?

Виктор рязко се обърна. Лицето му беше почервеняло, очите — тежки и враждебни.

— Точно това. Замислих се, Клара. Не живеем както трябва. Не по човешки.

— Какво се е случило? — вътре в нея всичко се сви.

— Майка ми се обади, плака. Елена, сестра ми, има проблеми — трябват ѝ пари, да развие блог, шансът на живота ѝ! А няма с какво. На майка ми ѝ трябват зъби, а ние тук си живеем охолно! Плащаме твоята ипотека, тъпчем се!

Той скочи и започна да крачи из стаята, размахвайки ръце, сякаш я обвиняваше с всяка дума.

— Ти имаш страхотна заплата — я дай поне коледната трапеза за моето семейство да е като хората!

*

Клара бавно постави подноса на масата. Чиниите иззвъняха тихо — прекалено силно в тази тишина.

— С моята заплата? — попита спокойно, изненадана колко равен беше гласът ѝ.

— А с чия друга? — изфуча Виктор. — Знаеш, че три месеца нямам поръчки, а колата колко пари гълта! Освен това… семейство сме. Не са ми чужди.

— Разбирам — кимна тя. — Много добре разбирам.

Той не забеляза как тя се изправи. Как умората изчезна от погледа ѝ и на нейно място се появи студена яснота.

— Значи така — продължи Виктор, все по-ентусиазиран. — Пазаруваме както трябва. Месо, риба, салати. Майка ми обича масата да се огъва. И на Елена трябва да се помогне — ще ѝ преведеш към десет хиляди лева за старт.

— Вече си решил всичко — каза Клара.

— А какво има да се решава? — усмихна се криво той. — Ти си ми жена. Семейство сме.

Тези думи увиснаха във въздуха като шамар.

— Добре — каза тя внезапно. — Ще стане по твоя начин.

Виктор се ухили доволно.

— Ето! Така те искам. А вече си мислех, че пак ще започнеш…

— Има само едно условие — прекъсна го тя.

— Какво?

*

— Подаръците за Коледа ги раздаваме сутринта. Всички. Един по един.

Той се намръщи, но кимна.

— Както кажеш.

На двадесет и пети декември апартаментът беше чист до стерилност. Нямаше мирис на готвено, нито празничен шум. На масата — бяла покривка и подредени… празни чинии. По една за всеки гост. До тях — прибори, салфетки, чаши. Нито троха храна.

Виктор обикаляше из стаята, нервно поглеждайки часовника.

— Подиграваш ли ми се? — изсъска. — Къде е храната?

— Сега ще дойде — отвърна спокойно Клара, подреждайки пликове до чиниите.

Звънецът иззвъня. Първо майката — с обидено, високомерно изражение. После Елена — цялата в блясък и самоувереност. След тях — лели, братовчеди, шум, студен въздух, очакване.

Седнаха. Погледнаха масата. Тишината стана плътна.

— Това… какво е? — не издържа майката.

Клара се изправи.

— Коледна трапеза. За моя сметка. Както поискахте.

— Къде е яденето?! — изкрещя Виктор, почервенял.

— Във вашите очаквания — отвърна тя и взе един от пликовете. — А сега — подаръците.

*

Подаде плика на Виктор.

— Отвори.

Той разкъса хартията. Вътре — подредени документи.

— Каква е тая простотия?..

— Иск за изгонване — каза спокойно Клара. — И уведомление за развод. Апартаментът е мой. Ипотеката плащах аз. Имаш срок — всичко е описано.

В стаята някой ахна.

— Ти полудя ли?! — изрева Виктор. — Нямаш право!

— Имам — погледна го право в очите. — За разлика от теб, аз първо мисля, после действам.

Майката скочи.

— Как смееш?! Ние сме семейство!

— Точно затова днес няма вечеря — Клара се усмихна леко. — Семейство не са хората, които броят чуждите пари като свои.

Тя се обърна към Елена.

— А за теб — отделен подарък. Не инвестирам в чужди илюзии. Особено с мои пари.

Елена пребледня.

*

— Ще съжаляваш!

— Вече не — отвърна Клара.

Тя облече палтото си, взе чантата с лаптопа.

— Весела Коледа — каза на тръгване. — Празните чинии са добър повод да се замислите кой и с какво се е хранил години наред. За чужда сметка.

Вратата се затвори тихо.

А вътре останаха хора, на които изведнъж не им остана нито храна — нито власт над когото и да било.